0
2125

Душа, душевност и бумащина

Памет и безпаметност за Петко Огойски

В дома на обесения не се говори за въже. А в дома на палача?
Станислав Йежи Лец                                                                          

Задава се едно трудно начало на днешните ми размисли, явно трудно ще бъде и продължението им. А е трудно, защото темата на есето ми е нелицеприятна – преработването на зловещото ни комунистическо наследство. Една тема, която за разлика от останалите си източноевропейски съвременници ние, българите, така и не успяхме да надмогнем. По-скоро тя надмогна нас. Надмогна ни така, че миналото оцеля под една или друга форма в настоящето, навярно на път към бъдещето. Бъдеще, светло и комунистическо, подхранвано систематично от едно минало несвършено, както остроумно го нарече моят приятел Евгени Михайлов. Ако върви, както е тръгнало, то май и несвършващо ще се окаже. Само по себе си това е достатъчен повод да припомня онова, което неведнъж съм казвал: на родна земя днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач.

А всичко започна толкова обнадеждаващо преди трийсетина години, когато чрез подскоци на място ден след ден онагледявахме по градските площади антикомунизма си, а по всички обществени микрофони призовавахме Партията-ръководителка в песен: „Развод ми дай, развод ми дай и повече не ме мъчи!” На едноличната партия обаче не ѝ се развеждаше с нас, колкото и на нас да ни се развеждаше. Нито бракът ни с нея бе доброволен, нито разводът – постижим. При това през онези преломни години имаше на какво да стъпим исторически в нелеката си битка с деспотичното минало. Имаме на какво да стъпим и в актуалното време. И това е богатият европейски опит и в денацификацията в първите следвоенни години, и в декомунизацията впоследствие. Но след като за цели три десетилетия не се възползвахме от този така щедро предоставен ни от европейските ни партньори опит, след като отказваме да се възползваме и днес, значи не ни достига политическа воля. В това едва ли някой се съмнява, но само по себе си това понятие не казва много. Подобно на присъствието, отсъствието на политическа воля също не обяснява почти нищо. Нещо повече, самият термин се нуждае от обяснение. Да се опитаме да го дадем.

Същинското име на декомунизирането на общественото битие е лустрация. Ако това битие и до днес си остава убежище на открити и скрити старо- и неокомунистически настроения, причината е, че отсъствието на лустрация позволи на комунистическите ветерани да обсебят с възродена от нашето безхаберие обществена енергия и новата гражданска сфера. Още от възникването си в края на ХІХ и началото на миналия век комунистическите (както впрочем и фашистките, и нацистките) формации знаеха как да оцеляват във враждебната за тях плуралистична социална среда, как да измамят демокрацията, как да използват нейните органични дефекти за прокарване на собствените си користни кроежи. Така, верни на конспиративните си традиции, родните комунисти съумяха да надхитрят новородената през началото на 90-те демокрация и да я завладеят и овладеят ведомствено. И правителствата ни (при това всичките ни правителства, включително и най-антикомунистическите), и парламентите, и президентствата, и конституционните ни съдилища бяха пренаселени със старо- и неокомунистически кадри, а, унаследил авоарите на БКП, частният бизнес се оказа почти изцяло в техни ръце. Но да изграждаш демокрация с армия от пръснати по институциите тоталитаристи, се оказа практически невъзможно – със стари метли, учи една древна абхазка пословица, нова къща не се мете. Така къщата ни си остана непреметена. Ние предпочетохме да загърбваме, вместо да преработваме, да си играем на сляпа баба със собственото си минало, свенливо да си затваряме очите пред неговите жилави остатъци, вместо да тръгнем на открита и честна конфронтация с тях. Макар и пагубно социално и граждански, психологически подобно отношение е обяснимо, доколкото да преработваш, значи да тръгнеш на себесъд, да отчетеш ролята и на собственото си малодушие, и на собственото си политическо късогледство, а нерядко и на собствената си развратеност за възхода на онези деструктивни поведенчески модели, които ни превърнаха в най-бедната страна на ЕС. Справедливостта иска обаче да добавим, че, макар и най-беден в Европа, днешният редови българин живее несравнимо по-богато материално, отколкото и в най-благополучните години на соца. За духовните блага пък изобщо да не говорим.

С изключение на неокомунистите, които бяха нейни откровени противници, за отсъствието на лустрация всички политически формации, всички партии и партийки, както и всички държавни институции, се обвиняваха взаимно. Обвиняват се взаимно и до днес. Най-несправедливо виненият бе и е моят приятел Петър Стоянов, който, видите ли, като президент спрял лустрацията. Внушението е, че лустрацията е чукала нетърпеливо на държавническите двери, но президентът Стоянов не я е пуснал да пристъпи в държавата. И това внушение е чиста проба демагогия. Истината е противоположна: Петър Стоянов направи малкото, което можеше да направи в това отношение, като президент той не спря, а подписа закона за лустрация. Не е негова вина обстоятелството, че силите, които не я желаеха, се оказаха несравнимо по-могъщи от неговите окастрени от конституцията пълномощия на държавен глава. Доколкото целта на настоящия текст не е да прави разбор на факторите и ведомствата, подкрепили или саботирали идеята за лустрация, аз няма да влизам в оперативни подробности. Всеки любопитен може да ги открие на сайта на президента Стоянов в пълната им автентичност. Моето авторово внимание следва друга перспектива.

И така, не укрепихме с лустрация крехката си демокрация, досиетата обаче отворихме. По-точно мнозинството на СДС прие два закона за досиетата, и двата бяха подписани от президента Стоянов, но отваряне, кой знае защо, така и не последва. Обстоятелството, че ги отвори не антикомунистът Костов, а неокомунистът Станишев, е най-безславният парадокс на новото време. Разсекретяването на досиетата бе несъмнено необходимо, като всичко останало и то обаче се оказа хубава работа, ама българска. Докато законът за лустрацията бе (по всяка вероятност преднамерено) формулиран във вид, който го правеше практически неизползваем, тези летописи на позора бяха разсекретени по начин, който оневиняваше най-виновните – вербовчиците, насилниците, ведомствените търговци на души, палачите – и стоварваше всички вини върху техните жертви, които понякога се оказваха съвсем, съвсем невинни. Материята е сложна, а това прави моралната преценка трудна. Ето и моят поглед върху нещата.

Неподобаващо е един редови доносник да бъде разсекретен и дамгосан за цял един живота като такъв, а вербовчикът, който го е подмамил, уговарял, заплашвал, а понякога и заставял чрез ведомствено насилие да подпише декларация за сътрудничество, да се измъкне невредим и скрит от общественото внимание. Утре, за разлика от редовия доносник, водещият му офицер и държавен глава може да стане – неговото име е неопетнено, той е недосегаем, защото, видите ли, изпълнявал служебните си задължения. Всъщност и огнярят на крематориума в Дахау е изпълнявал служебните си задължения, но след Втората световна война денацификацията не му обезпечи нито морална, нито съдебна безнаказаност. И декомунизацията в новообединена Германия не бе по нашенски великодушна към служителите от репресивния апарат на ЩАЗИ.

За разлика от демократичната ни държава, която съди и отсъжда по държавнически ангро, аз се отнасям селективно към милионите доносници, които унаследихме от Народната Република. Селективността е необходима, защото става дума за живи хора, а всеки отделен човек е специфичен космос, специфичен, индивидуален, несравним и несъизмерим е и генезисът на доносничеството му. Тъкмо затова подвеждането на цялата многомилионна армия доносници (казвайки многомилионна не преувеличавам, защото Партията-ръководителка превърна доносничеството в общонародна художествена самодейност, в истински фолклор, при който почти всеки редови гражданин на републиката беше или донасящ, или донасян, а най-често и двете едновременно) под общ знаменател е едно несправедливо обобщаване. Аз считам, че всеки конкретен случай трябва да се третира конкретно и персонално. Съзнавам колко трудно осъществимо е това практически, но друг морален изход според мен няма и примерите, които ще приведа, го илюстрират.

И така, в хода на тази си селективност аз оправдавам всички, които са писали доноси така, както Юлиус Фучик е писал репортажите си от килиите на Гестапо – с примка на шията. В първите следвоенни години, когато страната ни е скована в лапите на сталинизма, те са хиляди. В онези най-сурови и зли в цялата ни хилядолетна национална история времена, заставяни да подписват декларации за сътрудничество са не само затворниците и концлагеристите, а и членовете на семействата им, и всички политически заподозрени. А в едно тоталитарно общество на повсеместна мнителност заподозрян е всеки – и врагът с партиен билет дори. Става дума и за хора, пребивани в следствените килии и изнудвани, шантажирани, заплашвани с дългогодишни лагерни и затворнически присъди, с дискриминиране на близките им, че и със смърт. Да виниш някого, че не е издържал свирепия физически или психически терор на Държавна сигурност (макар че терорът рядко е бил само психически, палачите на ДС са по-скоро физиолози, отколкото психолози), че пребит и съсипан нейде на тънката граница между битието и небитието, след драматична вътрешна борба е решил все пак да живее, че е избрал живота пред грозящата го смърт и е заплатил нелекия си избор с болезнен морален компромис, е, струва ми се, жестоко и несправедливо. Особено жестоко и несправедливо е подобно обвинение, когато е произнесено то от хора, приспособили се към конюнктурата и съдещи за другите, за неконюнктурните, за свободолюбивите си сънародници, от креслата на собственото си ведомствено благополучие. Така че аз нямам моралното право да виня малтретираните, изтерзаните и изстрадали доносници. В моите очи те са по-скоро жертва на едно мракобесие, на което са се опитвали да противодействат с всичките си морални сили.

Примери – бол и бол. Когато нейде през 60-те детето на един междувременно починал мой литературен колега и приятел заболява тежко и българските лекари са безсилни пред диагнозата му, оказва се, че единствената надежда за оцеляване е терапия в специализирана клиника в САЩ. От ДС не си поплюват, а заявяват в прав и нагъл текст на бащата, че ще го пуснат да замине само ако подпише декларация за сътрудничество. Той подписва и… спасява живота на детето си. След като преди петнайсетина години името му бе оповестено от Комисията по досиетата като вербуван, политическите му съмишленици започнаха да гледат на него като на предател, той загуби и обществен престиж, и, което за него бе особено болезнено, много лични приятели. Но не и мен. Сам съм родител и ако утре ме изправят пред подобна алтернатива, ще подпиша начаса, без да се замисля – и с двете си ръце. А ако намеря коравосърдечието да не подпиша, ще се почувствам не герой и морален апостол, негодник, детеубиец и синеубиец ще се почувствам.

Аз не бих обвинил дори онези млади и особено даровити хора, които имаха интелектуалния потенциал да учат в най-престижните световни университети, но можеха да се доберат до тях само ако подпишат декларация за сътрудничество. Много от тях подписват, завършват на Запад и вече не се завръщат обратно в България, показвайки издалеко среден пръст на вербовчиците си. Юлия Кръстева е емблематичен случай в това отношение. Прелиствал съм досието ѝ – нищо, нищичко, което да обслужва демоничната Държавна сигурност няма в папката. Никого не е злепоставила, никакви тайни не е издавала, не е давала и никаква информация за българската политическа емиграция в Париж. Сътрудничеството ѝ е толкова вяло, че водещият офицер, който, както му е редът, е дипломат в българското посолство в Париж, сам предлага на центъра да бъде снета тя от отчет, тъй като нейните донесения са толкова безсъдържателни, кухи, нехайни и неясни, че не представляват никакъв оперативен интерес. Полковникът добавя в доклада си, че цялата информация, която Юлия Кръстева (агент Сабина) му доставяла от дъжд на вятър, той сам може да си набави от френската преса. Според мен една толкова интелигентна жена като Кръстева е писала с такава показна неопределеност преднамерено, с цел да се измъкне от мрежата на ДС. И се измъква.

За мен подобни хора не са злодеи, не са вредители дори, те просто са надхитрили палачите си и без да злепоставят когото и да било, са си обезпечили кариера и бъдеще в един свободен и богат не само на материални блага свят. Ако Юлия Кръстева е навредила някому, то е не на сънародник в България или на български политически емигрант във Франция, а на цивилизацията ни. Навредила е, присъединявайки се заедно със съпруга си, философа Филип Солерс, към мракобесието на Сартр и компания, които тръгват да защитават граждански в сърцето на Свободния свят не еврокомунизма, не дори комунизма и не дори сталинизма, а маоизма, ненадминатото в цялата човешка история мракобесие на почвеническите хунвейбински орди, опустошили целия интелектуален елит и богатото културно-историческо наследство на Китай. Докато доносничеството ѝ е вятър работа, за него аз не я виня морално и политически, по-скоро се възхищавам на находчивостта, с която е изиграла вербовчиците си, прецакала е и е надцакала цялата демонична система.

А сега ще пристъпя към най-мъчителната част на коментара си, която се оглежда най-достоверно в съдбата на един колкото достоен, толкова и изстрадал от издевателствата на тоталитаризма наш съгражданин. Той почина преди броени месеци в самота и огорчение – според мен съвсем незаслужено. Името му беше познато на ветераните от СДС, но с времето ставаше все по-непознато. И ако днес все още е кое-що познато, познато е като име на безчестието, не на честта. Защото бай Петко Огойски е човек с картонче. Да тръгнем обаче по реда на нещата.

И така, нейде към края на мандата си президентът Плевнелиев организира тържество, на което да връчи високи държавни награди на изстрадали в нелеката си кауза антикомунисти. Имах щастието и нещастието да присъствам на церемониала. Спомням си и тънещата в тържественост зала на президентство, и достолепната публика, спомням си и заслужената гордост, изписана по лицата на наградените, чийто граждански подвиг бе омаловажен от обществото, но възмезден от президента ни. Сред поканените бе и Петко Огойски. Поканен, но не и награден. Заради онова проклето картонче в архивите на Комисията по досиетата, което в навечерието на споменатото тържество бе направено публично достояние. И което дамгосва Огойски като доносник, като ренегат, като предател на демокрацията. Докато според мен той е един от малцината, платил толкова висока цена за антикомунизма си и останал верен на демократичните си принципи цял един живот. Живот, отровен от смъртоносните отрови на комунизма, живот, дълги години живян в изтребителните концлагери на партийната грижа за човека. Арестуван, съден и осъждан многократно, обиколил по етапите родните затвори и концлагери, тероризиран и пребиван от техните палачи, за да излезе на свобода нейде през 60-те години, Петко Огойски подписва декларация за сътрудничество. Подписва я не с комисарски плам в сърцето, подписва я, защото е заставен да я подпише. В противен случай го очаква нова вътрешна присъда и едно затворничество, чийто край не се вижда и което, както се случва при много негови съкилийници, като нищо е могло да завърши с физическата му гибел.

Случаят с Петко Огойски се нагнетява морално и от обстоятелството, че в досието му няма нито един депониран от него донос. Е, време е да запитам и Комисията по досиетата, и законотворците, и изпълнителите на закона: кое е по-важно – какво е подписал човек или какво е написал? Дават ли си сметка всички тези институции и държавниците, които ги олицетворяват и въплъщават, колко свои съмишленици е спасил Петко Огойски, отказвайки да напише донос срещу тях? Този отказ нито е безопасен, нито е лек психологически – дамоклевият меч на една нова лагерна присъда е висял ден и нощ над главата му. Огойски е могъл да го премахне само ако пропише доноси. Но не го е направил и в моите очи това е героизъм – да не сториш злото, което си могъл, което си имал практическата възможност да сториш, е несъмнено добро. Едно добро, което така и си остана незачетено и за което Петко Огойски не само не беше възнаграден, той беше и наказан заради него. Последната ми среща с бай Петко бе най-драматичната и за двама ни. Заварих го самотен и отхвърлен, огорчен и почти разплакан нейде в коридорите на президентството. Нека тези му неизплакани сълзи тежат не само на моята съвест на гражданин, писател и публицист, а и на съвестта на онези законодатели, на онези комисии, институции и апаратчици, които са решили с лека ръка да заменят и подменят живите хора с ведомствени принципи, индивида – с параграфа, личността – с картонче. Човекът не е принцип, не е държавен ресурс, не е подотчетна единица в баланса на нечий стоковед. Човекът е преди всичко душевност. А душа само с душа се лекува, не и с бумащина.

Сложният анализ като че ли опрости финалната равносметка. Поне в моите стари очи тя е ясна като ден. Трябва да внимаваме на кого прощаваме, но още повече трябва да внимаваме кого осъждаме морално. Защото да простиш по недовиждане не е болка за умиране, болка за умиране е да прокълнеш един невинен с проклятието на моралната присъда. Тъкмо това сторихме ние с Петко Огойски. И, което е най-гнетящото, наказа го не само комунистическото беззаконие, наказа го и демокрацията, която той бе изстрадал далеч по-жестоко от онези високопоставени чиновници, които го наказаха. Не се и съмнявам, че в предсмъртния си час той е бил тешен от една безценна утеха: че е бил несправедливо наказаният, а не несправедливо наказалият. Това все пак е по-малкото зло. Вече го споменах в началото, но в хода на равносметката ще го припомня: аз прощавам от сърце и душа на всички като Юлиус Фучик и Петко Огойски. Прощавам и на многото като Юлия Кръстева и компания, които са надхитрили инквизиторите си от ДС и така са избегнали инквизициите им. Те са се спасили от тяхното зло, а това е несъмнено победа на доброто. Те са спасили кое-що и палачите си, измъквайки се от тяхната зловеща власт, те са им спести едно зло, едно поредно служебно издевателство. А това е също победа на доброто. Чрез нестореното злосторство тези слуги на дявола не са станали, разбира се, по-добри, но по-малко зли са станали при всички случаи. А и това е принос към всемирното добро, колкото и скромен да е той. Всъщност на отскубналите се от клещите на ДС аз не им и прощавам просто защото няма нищо за прощаване. Чрез находчивостта си те са се освободили от един ведомствен терор, без да вкарват друг в него. Не прощавам за сметка на това на онези оправни комсомолци, а те са огромното мнозинство, които се редяха на опашка пред кабинетите на ДС, за да се себепредлагат за дребни и едри номенклатурни и битови облаги. Едно трябва да признаем, колкото и да боли: колкото и насъщна, колкото и жизнено необходима да бе потребността от доносници за оцеляването на тоталитарния режим, предлагането винаги е изпреварвало търсенето, при това многократно. И това обстоятелство съдържа нашата най-недвусмислена, нашата най-позорна морална капитулация пред идеологизираното зло, което съумя да ни превърне от негови жертви в негови слуги и дори в негови съавтори.

Колкото до морала от всичко споделено, той подсказва, че единственият критерий, по който трябва да съдим и отсъждаме за вина и виновност на всеки доносник и на всеки потърпевш, се съдържа в следния кратичък въпрос: дали и доколко си причинил конкретно зло? Ако по твои доноси са разбивани човешки съдби и са опустошавани животи, ако са уволнявали хора, изключвали са ги от университета, изселвали са ги и са ги въдворявали на местожителство, прогонвали са ги в изгнание, изпращали са ги зад решетките, убивали са ги и са ги довеждали до самоубийство, тогава ти носиш тежка морална вина. Ако обаче, както неведнъж е ставало, забаламосаш с някоя-друга празна приказка за принципните преимущества на комунизма пред капитализма водещия си офицер, халал да са ти спечелените така придобивки – от празни приказки и безадресни принципи още никой не е пострадал.

Ще се разделя с читателя с една финална изповед: жал ми е само за едно – че теоретично водещият офицер на бай Петко, професионалният, служебният, ведомственият злодей днес можеше да бъде президентът, награждаващ и ненаграждаващ мъченици като Петко Огойски. А Петко Огойски можеше да бъде само интерпретиран, не и интерпретиращ. Сътвореното от неговия палач зло се оказа непреходно във времето, то не загуби функционалност както в дебрите на комунизма, така и под животворното слънце на демокрацията. Няма що, палачите се погрижиха овреме както за собственото си благополучие, така и за инквизицията на жертвите си в перспектива. Злото се оказа по-витално, по-жизнеустойчиво, по-притворно и по-артистично от доброто – поне на родна земя. А на международна е, както винаги, по-различно. И от пукнатината между тези различия само болка извира…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияОскар за Доган
Следваща статияПрестъпленията се повтарят, безразличието в света остава