В самия край на зимата, когато в страните от православния ни кръг обикновено започва Великият пост, природата се спотаява по един особен начин. Въздухът е още по зимному мразовит и кристален, но нещо несетивно тънко се е възцарило в него, нещо е започнало да го прониква. То се долавя по улиците на градовете, в калта по земята… Някаква неизречимо-напрегната тишина е завладяла улеите между сградите, които се събират на площада пред храма. Този неповторим календарен отрязък е в едно и също време зима – все още истинска зима, но вече сякаш и изход от зимното вцепенение. Той още не е пролет, никак още не е пролет, но все пак е по някакъв начин нейното метафизично предчувствие. И тази космична граница се изпълва и трепти – особено във вечерите. Това е напрежение, което е тишина, и тишина, която е опъната от напрежение. Бъдещият пролетен вятър не се усеща – нито по кожата, нито в косите, но той се предусеща с нервите, присъства тайнствено в нас като едно особено избистряне на сетивата.

Ако наречем тази неповторима атмосфера „дихание”, „лъх” ще бъдем само приблизително правдиви. И все пак най-точната дума за тази атмосфера е библейската, староеврейската дума „руах”. Защо тя означава тъкмо „дихание”, но същевременно именно в неговата мистериозност и двойнственост – в тази душевна и природна едновременност на „диханието”. „Руах” е „дихание”, но именно в смисъл на скрито присъствие и осезателно откровение в едно и също време. В Стария завет думата се употребява точно в това свое мистическо богатство. Тя означава и лекото движение на въздуха, въздушния полъх, но и онова отвъдно, не-земно дихание, което Бог е вдъхнал на току що създадения от пръстта и глината Адам. „Руах” е живителен полъх в лицето му, в ноздрите и в същото време откровение на Божественото присъствие във фибрите на тялото му. „Руах” е едновременно сетивен тънък усет и демиургичен тласък – сила, която извежда „полските злакове” към битие и като телесна, но и като метафизична тръпка възпламенява кръвта на „горските зверове”. „Руах” е като че ли едновременно сетивност и свръхсетивност: живата земна душа, която Адам получава в ноздрите си и в същото време диханието на Самия Бог, на самата трансценденция, ударната вълна на Неговото свещено присъствие. „Руах” е влизащото в света и едновременно извеждащото до пред-стояние пред отвъдното. В едно смислово цяло „руах” е полъх, усет, душа и в-дъх-новение – нещо тео-космично и тео-психическо.

И ето тъкмо в това, сякаш органично мистическо време на календара, време така двойнствено чувствано и като предчувствие, и като изход, и като сетивност, и като свръхсетивно напрежение – в съкровеното време на „руах”, в православните храмове прозвучава като че ли самата артикулация на това космично време. Като че ли в някакъв „кайрос” (на гръцки – съдбовен момент, момент на тайнствено съвпадение на природно и духовно) в храма пронизително се прогласяват словата на св. Андрей Критски (VII в.): „Душе моя, душе моя, восстани, что спиши? Конец приближается и имаши смутитися.”

Душе моя, душе моя, восстани, что спиши – с този вопъл от „Великия канон на покаянието” започва богослужението и катартиката на Великия пост. Канонът, молитвено прочитан в продължение на първите четири вечери от първата седмица на поста призовава човешката душа към покаяние – на гръцки „метаноиа” – дума, чийто дълбок и пълен смисъл трудно би станал ясен без нашето въведение по-горе. Защото „метаноиа” означава буквално, етимологически „преобръщане на ума”, т. е. колкото „съкрушаване”, толкова и „пробуждане” – точно в духа на природно-космическата атмосфера в света. Означава едно разтърсване, опомняне, себевъзчувстване, но в същото време и срутване. „Метаноиа” е взривно въз-ставане от вцепенението на зимата, разчупване на нейните ледове и прегради и същевременно едно като лъх в дълбините приближаване и надвесване на Божествената дълбина над душата.

И парадоксалното е, че възчувстването на този покаен зов в някакъв смисъл е празник – празник в древния смисъл на тази дума, т. е. благоговейно възсъединяване на природно-космическата и душевно-човешката ритмика в някакво цяло – едно онтологично уплътняване на битието в един космо-антропологичен модус. Възможността за този празник на природно-духовната „метаноиа”, това че тя е станала календарен закон, постоянна, повтаряща се всяка година пресечна точка на природа и култура; това че културата „метаноиа” е космически фундирана, а космосът е обживян култово – това ни разкрива една от най-дълбинните стилови черти на православния живот, присъща единствено на него – неговият тържествено-напрегнат космизъм на богочувствието.

И тъй, в какво се състои „метаноиа”, онова „преобръщане на душата”, без което не може да се разбере встъпването във Великия пост? Преп. Иоан Лествичник пише в 26-то стъпало на своята знаменита и толкова популярна в целия православен свят „Лествица”: „Слънчевият лъч, проникнал през пукнатината в дома, осветява всичко в него, така че се вижда и най-лекият прах, който се носи във въздуха. Подобно на това, когато Господният страх идва в сърцето, показва му всички негови грехове”. „Метаноиа” е тъкмо „идването на Господния страх в сърцето”; тя е внезапното възчувстване на „руах”, вдъхнатото в самата глъбина на душата Божествено Присъствие. Внезапно, както в цялата природа наоколо и в самия себе си ти усещаш един полъх, едно пред-чувство и в същото време, както във внезапно опрозрачнилия се въздух, както в смътното усещане за скършеност на зимата и в себе си ти усещаш една, наистина, пропуканост. В самите си ноздри ветхият Адам в теб усеща дъха на едно проникващо, възтреперващо Присъствие – вътрешността се изпълва с него и затреперва от оживотворяваща тръпка на свещен ужас. Но тъй както въздухът се е проникнал от някаква опъната тревожност, а кръвта на зверовете от неясно, едновременно плашещо и възпламеняващо я кипение, така и в душата се е отворило нещо – душата се е почувствала строшена, тревожно открита и гола.

„Душе моя, душе моя” – канонът на светеца на покаянието зове именно към откриване, към изказване, към про-гласяване на душата. Зове към онова, към което зове и целият покаен космос на изхода от зимното взепенение и пред прага на грядущото пролетно възкресение. Покайващата се душа застава, пред-става гола в покаянното пространство, застава в радикално изповеден модус.

Внезапно, дори катастрофично приближаване на целия свят до душата – няма вече „отсреща”, няма „вън”, няма „други”, няма „чужди”. Всичко е влязло в душата. В храма каещия се народ, съборното цяло, „еклесията” в тия вечери на канона пребивава плътно сбрано – душа в душа. Човеците до нас не са „наоколо”, а вътре в сърцата ни, те не са чужди, а са „простени”, т. е. приети един в друг. Затова целувката на общото прощение е дълбок израз на това покайно пропукване на душите в „метаноиа”. Целувката на прощението е необходимото интензифициране на другия, на другите.

Но има и нещо още по-важно. Това са вечери на радикалното приближаване на Божественото присъствие до душата – заблестяването на Неговия Лъч. Иконата на Спасителя с Неговите огромни и изпитателно-кротки, пронизващи очи вече не е „отсреща”, тя е в самата душа, тя е зрим „руах”, в-дъх-ващ се от олтарната стена в сърцето. Иконата оживява, тя се реализира като Образ в истинския смисъл на тази дума, тя свети и се внушава; тя не гледа, а при-съства. Образът се из-лъхва от олтара, влиза през покайно пропукалата се душа; изпитващите, всевиждащите очи осветяват цялата й земна прах, цялата й сънна мъртвина, цялото гъмжило от помисли, от скрити страсти, от натрупала се около сърцето твърда горчивина. Христос чува цялата съкровеност и цялата съкровеност звучи. Мълчанието вече не значи нищо. Не аз изказвам душата си, а тя е из-казана.

Пак казвам, православните много добре знаят, че в храма в тези вечери те не просто са застанали пред Лика, като зрители срещу образ. Пред иконата православният народ не просто е застанал, но се е открил. Той изповедално и вкупом е разтворил душата си за идващата от иконата енергия и за лъхащия от нея сетивно-свръхсетивен „руах”. Очите на Спасителя не гледат отсреща, те не са там, на стената. Те са вдъхнати, те са вътре в сърцето на вярващите и затова предстоящият пред олтарните двери православен народ има от тях не „впечатление”, а „внушение”. Той не ги вече „съзерцава”, а ги „внимава”, в-нима ги. Не иконата е обект за него, а по-скоро самата душа на богомолния „лаос” е станала обект за в-дъхващия се в нея Образ. Предстоящите пред иконата в тия вечери на канона изпитват свещено в-дъх-новение, пак казвам – подобно на оживотворявания Адам. Те получават от нея отново изначалния „руах”, метафизичното дихание, което из-вежда всички от съня на телесната материалност и заедно с това ги разтърсва, въз-хищава. Цялата вътрешност на възсъединилата се пак в едно „тяло” еклесия се раз-обличава, съди се от влезлите в нея очи на Спасителя и душата трепери от своята голота и откритост, гори от страх, срам, но и от възторг, възпламенено изповядва всяка своя прашинка на пронизващия я Лъч. И въпреки свещения страх моли за този живителен Лъч, който я съгрява, връща й топлината на живота.

Да, предстоянието пред образите в храма е в тия вечери символичен „апокатастасис”, повтаряне на одушевяването на Адам; символическо хлопане на портите на Едемската родина и плач за Богообщението.