0
974

Дъждът

Дъждът не може да отмие нищото. Но дъждът смива или размива границите между нищото и съществуващото. Казвам го това (същото) доблестно, с пълното съзнание, че никой няма да изстине и замръзне при прочита на думите ми. Не ме е срам да кажа, че съм и ще бъда едно нищо, но ме е и не малко страх от същото. Напреднах с дните си и нищото ме натиска, а и мачка също. Също.

Как така нищото може да бъде това същото, от което те е страх, като нищото няма и не може да има същина, всъщност?  Ето на, така питате, и затова ме е така страх от същото това, което си мислите за същото, за нищото и за мен.

Открих, че дъждът ме успокоява и облекчава мъката ми. Така е, защото дъждът ме отклонява от мисълта за нищото. Нищо не знам за нещото, което ми причинява това същото. Знам просто, че нищо не ме успокоява така същностно, както дъждът. И си мисля по повод на това същото – дали дъждът не ме утешава поради близостта си с нищото?

Друга е, съвсем различна е работата. Казвам ви – ясното небе покрива като покров и смазва. Понякога направо погребва. Откритото и широко небе е нещо безкрайно, а безкраят притиска сърцето ти, притиска жлъчката, натиска надолу диафрагмата и стеснява трахеята, като така причинява задъхване и задушаване. Широкото небе, ако щете, разпъва инквизиционно алвеолите и артериите до пръсване.

Бях на 12 години, когато видях за пръв път покрова на широкото небе. Ненавиждах училището с онази тиха омраза на човека, вгледан в широкото на небето. Но пак и пак ставаше ваканция и знаех, че няма да я видя три месеца. Нейното село не знаех, познавах само своето. И си представях лятото й като равнина от пшеница, като ниви някакви. Но златни, при всички положения, защото тя беше Изолда Русокосата. Равнината, в която я виждах в представите си, ме смазваше със своята безкрайност. Не можеш да усетиш точките в това поле, не можеш да си намериш там мястото. Мерите не помагат, вярвайте ми, отвъд тях пак почва същото това – плоското и безкрайното. Нещо като нищо, защото е равно. За мен планините си бяха съдържащото плътта на света, обемащото съдържимото. Неговата форма – ousia.

Летата разкъсваха способността ми да дишам косата й между тетрадките, но аз все пак не намразих летата си. Напротив, вглъбявах се в морето с идеята да превзема Веракрус. Сякаш че безкраят на океана успокояваше пулса ми при задъхването от неопределеността на низината. Само там, на брега, се справях със сърцебиенето на изгубения в безкрая. Мислех си как се е качила с техните на влака и как е тръгнала през равнината си за същото това море, на което съм и аз… А знаех, че не може да стане – родителите й са инженери, моите – художници.

Така за мен в продължение на онези няколко лета страната стана плоскост, затворена между морето и града ни. По-право ще е да кажа, града й, защото без нея беше пустош. Град – училище, в което дори не исках да се връщам, макар и да чаках мечтателно есенното й завръщане от равнината. Банално раздвоение. Географията на моите юношески ваканции се разпиляваше болезнено – носталгично в просторите на задушаващата синева, но и не искаше да се завръща в центъра си.

Струва ми се сега, като погледна назад, че с времето точно апнеята ми пред необятните пространства на любовта се претвори в тоя, моя си скромен ужас. Защото мисълта вече беше се направила друга. Мисълта се вторачи в нищото и застина там. В същото това нищо, за което стана дума по-горе, че е безсъщностно. Трайното субсистиране на това същото нищо ме раздели с Тристан на Изолда, за да ме изхвърли навън, на дъжда… И замирането на дъха от безкрая и от изгубеността на любимата в него – тогава, когато щурците извършват жътвеното си жертвоприношение, се обърна на обикновен екзистенциален потрес. После – в крясък пред битието.

Та, казвам (нали с това започнах), че се укривам в дъжда от покрова на небесната шир. Когато вали, нещата са събрани и прибрани. Някак си подреден и смирен ми изглежда тогава светът. И вечен. Няма необятни хоризонти и чезнещи перспективи, няма усещане за плашеща безкрайност и за тление. Гледам през прозореца как вали и сам се учудвам какво спокойствие ми носи това събитие. Оттласкване от нищото, от немислимото, при мисълта за което се разтреперваш като лист. Днес е последният ден на ноември и листа вече няма, тъй че не виждам от какво може да ме е страх. От нищото? Глупости, та то изобщо не може и няма как да съществува!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияИдея за дом II
Следваща статияПод линия