Начало Идеи Гледна точка Дълбокият коматозен сън
Гледна точка

Дълбокият коматозен сън

9269

Миналата седмица ми разказаха, че в едно училище пристигнал чалга певец с екип от музиканти, оператори, осветители, озвучители, всички те се разположили в двора и започнали да снимат клип с новата песен на изпълнителя, мощните уредби гърмели, кючеците се мятали, тъпаните думкали, дворът ехтял, така да се каже, от песента. И какво, учителите и учениците сигурно веднага са излезли на бунт, на протест, възкликнах аз наивно. Не само че не протестирали, ами избрани ученички се включили като масовка в клипа, за най-голяма тяхна радост и гордост. Не само че нямало протест на учителите, ами певецът имал изричното съгласие на директорката на училището. Не само че не бил позорно изгонен, ами оставил дарение в размер на двеста лева.

Чух още и не повярвах на ушите си за майтапчийските снимки в Бухенвалд.

Гледах още как една абитуриентка отишла на бала си в ковчег и излязла от него с дългата си абитуриентска рокля, събирайки възхищението и завистта на съученичките си.

Може да се продължи този списък печално дълго.

И всичко това в навечерието на най-съкровения за нас, българите празник – на нашите букви и писменост, на нашата култура, на нашата духовност. Четем, гледаме и слушаме за подобни пошлости всекидневно, но в навечерието на празника на просветата и културата тези явления стават по-фрапиращи и стресиращи. Въпреки всички обяснения не мога да намеря истински отговор как се стигна дотук. Защото пошлостите и извращенията ни заливат с нови и нови достижения, които надминават всички обяснения.

Каква е връзката между липсата на справедливост и безнаказаността и тази блатна, смазваща вълна от простащина, безотговорност, липса на вкус, липса на критерии. Винаги намирам връзка между безнаказаността и масовата чалгизация във всички сфери, на всички нива. Безнаказаността отприщи примитивизма, а именно там е генезисът на пошлостта.

Безнаказаността у нас беше установена със закон. Безнаказаността беше въведена по две причини – за да може да се осъществи разграбването и за да се отъждестви демокрацията с беззаконието. И това доведе до деградацията, от която не зная дали ще намерим сили да се спасим. Защото вече сме в ситуация, когато самите спасители се давят. Културата е заразена отвътре с пошлост. Претенциозността, маниерността, снобизмът само подчертават и усилват лошия вкус или липсата на вкус. Вкусът се възпитава бавно и трудно както всяко израстване. А когато си заобиколен от безвкусица, тя се просмуква неусетно. Тя става жизнена среда. И в училищата започват да се снимат чалга-клипове. И на снимачната площадка ехтят аплодисменти. Не мога да повярвам, че директорката е разрешила училището да стане снимачна площадка за чалга-клип само срещу 200 лева. Със сигурност „културната проява“ е стимулирана с много по-голяма сума, но към личния й бюджет. Ето я отново пряката връзка на безнаказаността и пошлостта. Пошлостта се финансира криминално и това остава безнаказано. Безвкусните плодове ги ядем всички, но и това остава безнаказано. Само че наказанието идва неусетно – постепенно и неусетно ние затъваме в тинята. А от тиня се излиза или трудно, или никак.

Едно време, когато се е извършвала масовата колективизация в селското стопанство, е имало съпротива, отпор, нежелание, ропот, дори жертви. Когато се е извършвала национализацията, е имало отпор. Когато се е налагала комунистическата пропагандна безвкусица в културата е имало съпротива, давани са жертви. А днес лошият вкус, размитите критерии, ниските изисквания станаха норма, примат се за нормални, станаха нещо, против което не роптаем, напротив, намираме го за естествено. Моят колега Митко Новков написа в една своя статия, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Този дълбок коматозен сън е много по-страшен от откраднатите милиарди, от корупцията, от мафията, от Цацаров и Пеевски.

Вместо „Върви, народе възродени!“ в училищния двор днес се пее чалга. Каква по-ярка и по-тъжна метафора от тази действителност! И се сещаме за другото „Народе????“. Нас пита Апостолът. Не ни остава място за оптимизъм. Розовите очила не са от полза. Мощните усилватели в училищния двор няма да ни събудят от дълбокия коматозен сън.

Иска ми се да кажа нещо оптимистично, иска ми се да намеря основание за надежда. Зная, че не всичко е удавено в талазите на безвкусицата и бездуховността, зная, че много хора живеят с чест и се вдъхновяват от възрожденския химн. Но посредствеността става все по-агресивна и това е много тревожно. Именно това означава констатацията, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Посредствеността е винаги агресивна, но когато се изгубят критериите за стойностното как да очакваме светла бъднина?!

Затова „Върви, народе“, но търси вярната посока. И се моли, народе, на равноапостолните просветители, защото те зададоха посоката. Иначе какво честваш, народе? Иначе какво са „минало незабравимо“ и „пресвещени старини“, ако няма „светла бъднина“?

Актуалното днес е да честваме 24 май като празник на посоката, за да бъде празник на бъдещето, а не празник на миналото. И да не редактираме текста на химна, както беше редактиран от комунистическата цензура.

„… и Бог ще те благослови!“

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора