Миналата седмица ми разказаха, че в едно училище пристигнал чалга певец с екип от музиканти, оператори, осветители, озвучители, всички те се разположили в двора и започнали да снимат клип с новата песен на изпълнителя, мощните уредби гърмели, кючеците се мятали, тъпаните думкали, дворът ехтял, така да се каже, от песента. И какво, учителите и учениците сигурно веднага са излезли на бунт, на протест, възкликнах аз наивно. Не само че не протестирали, ами избрани ученички се включили като масовка в клипа, за най-голяма тяхна радост и гордост. Не само че нямало протест на учителите, ами певецът имал изричното съгласие на директорката на училището. Не само че не бил позорно изгонен, ами оставил дарение в размер на двеста лева.
Чух още и не повярвах на ушите си за майтапчийските снимки в Бухенвалд.
Гледах още как една абитуриентка отишла на бала си в ковчег и излязла от него с дългата си абитуриентска рокля, събирайки възхищението и завистта на съученичките си.
Може да се продължи този списък печално дълго.
И всичко това в навечерието на най-съкровения за нас, българите празник – на нашите букви и писменост, на нашата култура, на нашата духовност. Четем, гледаме и слушаме за подобни пошлости всекидневно, но в навечерието на празника на просветата и културата тези явления стават по-фрапиращи и стресиращи. Въпреки всички обяснения не мога да намеря истински отговор как се стигна дотук. Защото пошлостите и извращенията ни заливат с нови и нови достижения, които надминават всички обяснения.
Каква е връзката между липсата на справедливост и безнаказаността и тази блатна, смазваща вълна от простащина, безотговорност, липса на вкус, липса на критерии. Винаги намирам връзка между безнаказаността и масовата чалгизация във всички сфери, на всички нива. Безнаказаността отприщи примитивизма, а именно там е генезисът на пошлостта.
Безнаказаността у нас беше установена със закон. Безнаказаността беше въведена по две причини – за да може да се осъществи разграбването и за да се отъждестви демокрацията с беззаконието. И това доведе до деградацията, от която не зная дали ще намерим сили да се спасим. Защото вече сме в ситуация, когато самите спасители се давят. Културата е заразена отвътре с пошлост. Претенциозността, маниерността, снобизмът само подчертават и усилват лошия вкус или липсата на вкус. Вкусът се възпитава бавно и трудно както всяко израстване. А когато си заобиколен от безвкусица, тя се просмуква неусетно. Тя става жизнена среда. И в училищата започват да се снимат чалга-клипове. И на снимачната площадка ехтят аплодисменти. Не мога да повярвам, че директорката е разрешила училището да стане снимачна площадка за чалга-клип само срещу 200 лева. Със сигурност „културната проява“ е стимулирана с много по-голяма сума, но към личния й бюджет. Ето я отново пряката връзка на безнаказаността и пошлостта. Пошлостта се финансира криминално и това остава безнаказано. Безвкусните плодове ги ядем всички, но и това остава безнаказано. Само че наказанието идва неусетно – постепенно и неусетно ние затъваме в тинята. А от тиня се излиза или трудно, или никак.
Едно време, когато се е извършвала масовата колективизация в селското стопанство, е имало съпротива, отпор, нежелание, ропот, дори жертви. Когато се е извършвала национализацията, е имало отпор. Когато се е налагала комунистическата пропагандна безвкусица в културата е имало съпротива, давани са жертви. А днес лошият вкус, размитите критерии, ниските изисквания станаха норма, примат се за нормални, станаха нещо, против което не роптаем, напротив, намираме го за естествено. Моят колега Митко Новков написа в една своя статия, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Този дълбок коматозен сън е много по-страшен от откраднатите милиарди, от корупцията, от мафията, от Цацаров и Пеевски.
Вместо „Върви, народе възродени!“ в училищния двор днес се пее чалга. Каква по-ярка и по-тъжна метафора от тази действителност! И се сещаме за другото „Народе????“. Нас пита Апостолът. Не ни остава място за оптимизъм. Розовите очила не са от полза. Мощните усилватели в училищния двор няма да ни събудят от дълбокия коматозен сън.
Иска ми се да кажа нещо оптимистично, иска ми се да намеря основание за надежда. Зная, че не всичко е удавено в талазите на безвкусицата и бездуховността, зная, че много хора живеят с чест и се вдъхновяват от възрожденския химн. Но посредствеността става все по-агресивна и това е много тревожно. Именно това означава констатацията, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Посредствеността е винаги агресивна, но когато се изгубят критериите за стойностното как да очакваме светла бъднина?!
Затова „Върви, народе“, но търси вярната посока. И се моли, народе, на равноапостолните просветители, защото те зададоха посоката. Иначе какво честваш, народе? Иначе какво са „минало незабравимо“ и „пресвещени старини“, ако няма „светла бъднина“?
Актуалното днес е да честваме 24 май като празник на посоката, за да бъде празник на бъдещето, а не празник на миналото. И да не редактираме текста на химна, както беше редактиран от комунистическата цензура.
„… и Бог ще те благослови!“
