0
5659

Дълбочини

Когато на преден план излезе някое събитие, оценено от публика, медии и власт като особено значимо и глобално, същностният момент е да се намери подходящата (най-често анимационна) заставка, с която да бъде сигнализирано. В тази връзка е любопитно, че двете големи частни телевизии заложиха на, така да се каже, ефекта от пандемията – хора с маски, медицински екипи, обезлюдени улици, показани в забързан ритъм, докато БНТ избра ракурс в дълбочина: червена топка с израстъци – сякаш COVID 19 е някоя морска мина, въртяща се и привличаща турбулентно енергията около себе си вътре в себе си. Това представяне е сходно с думи, които Ролан Барт пише в текст от „Митологии“ („Дълбинната“ реклама“) за почистващите препарати: „Наукообразните пояснения, съпровождащи рекламата на едно или друго средство, заявяват, че то притежава дълбинно-очистително, дълбинно-извеждащо, дълбинно-хранително действие – с една дума, всячески се просмуква навътре. По парадоксален начин тъкмо поради това, че кожата представлява просто само повърхност – но повърхност жива, тоест смъртна, подложена на изсушаване и стареене – е толкова лесно да се представят израстващи от нея дълбоки корени, които в рекламите на някои препарати се наричат „базов регенеративен слой“. Медицината с нейните понятия за дермис и епидермис също спомага да се позиционира красотата на кожата в дълбинно-пространствена перспектива, принуждавайки жената да изживява себе си като продукт на някакъв растителен кръговрат на веществата, където красотата на цъфтежа зависи от захранването на кореновата система“. Тъй и в клипа на БНТ вирусът завихря около себе си цялото пространство, не оставяйки ни частица от него незасегнато. Ако решим да навържем телевизионните заставки, дори ще получим сериал: вирусът засмуква всичко здраво и в резултат избълва пред нас само болници, болни, лекари, маски и защитни облекла… В дълбочина той поглъща здравето както Кронос своите синове и дъщери, на повърхността той изхвърля болестта както Тифон зловонните си изпарения през Етна.

Вглеждането в коронавируса в дълбочина и отблизо ме отпрати към един двоен фотоалбум, събиращ заедно (с желанието за корелация и реципрочни препратки) снимките на двама много проникновени фотографи – Борислав Борозанов и Николай Трейман („Фо“, 2016). Серията на Борислав Борозанов така се и нарича – „Отблизо“: снимки на ледено-водни образувания в близък кадър с макро-теле-обектив. Серията на Николай Трейман е назована „Блатото“ и техниката на заснемане е същата с тази разлика, че фотографиите са цветни, не черно-бели. Идеята и при двете е да се покаже един микросвят, който през окото на камерата да се сдобие не само с живост, но и с видимост. Вярно, странна, особена, чак чудновата видимост, но въпреки това – естествена, неподправена и автентична. В тази посока наблягат и предговорите на Тони Николов (за Борислав Борозанов) и на Георги Лозанов (за Николай Трейман): първият определя първите като „про-образи на света“, вторият говори за вторите като „слизане в безсъзнателното“. И в двата случая обаче иде реч за дълбочина, за навлизане в пространства, където миниатюрното, незначителното, недоловимото дори се сдобива с релеф, с низини и възвишения, с геологическо-биологически характеристики. Пътуваме към/през територии, обиталища и хабитуси привидно плоски, но в същото време – бидейки заснети, се оказват изпъкнало-вдлъбнати, с начупен ландшафт.

Особено е характерно това за „Отблизо“ на Борислав Борозанов: в неговите снимки провиждаме материци, континенти, морета и океани, които са в спокойно съприкосновение помежду си – без цунамита, без земетръси. „Фотографията – казва в тази връзка Тони Николов – е в състояние да „запечати“ времето, връщайки го в неговата про-образност“. Сякаш се срещаме преди милиарди години с древната Пангея малко след разкъсването на тектоничните плочи, които обаче някак кротко, царствено дори се отдалечават една от друга. Фотографията на Борислав Борозанов в този цикъл (а си мисля, че и въобще, доколкото познавам творчеството му – никога) не е тревожна, смущаваща, депресираща, напротив – във всичките си образни проявления изразява сдържано безмълвие, пестелива втишеност, дискретна невъзмутимост, които оставят погледа да се рее всред мир, сигурност и тишина. Даже единствените органични обекти в „Отблизо“ – нагъсто натрупаните в успоредица наръч изсъхнали треволяци не са в състояние да разбият внушението за умиротвореност и успокоеност. Неговите снимки в „Отблизо“ не ни карат да се смущаваме, неговите снимки ни карат да се отпуснем. Вее от тях някаква северна улегналост, хиперборейско самообладание, съчетани с уталожени южни прораствания, утаени орфически енергии. Спомням си едни негови фотографии на гръцки православни черкви, направени с инфрачервен филтър: скандинавски дух + балкански образ, визия на смирен патос. Повърхността е кротък релеф, пейзаж без тревога. Ето защо съм малко несъгласен с мнението на Тони Николов, че: „стоп-кадрите му пресъздават „просеката“, чрез която светът артикулира своя лик и форма изпод плашещата тъма на безизразната материя“. Не съм съгласен, защото специално в тези снимки на Борислав Борозанов (да не кажа във всичките му снимки) няма плашеща тъма, има успокояваща светлина. Те са наистина Lichtung (Мартин Хайдегер), която ни отвежда на място, където човекът го няма, но това човешко отсъствие не безпокои и не плаши, това човешко отсъствие умиротворява. „Отблизо“ е една нирвана-фотография. Или – ако се опрем на една от двете големи теоретични картина на света, конструирана като безметежност и (хладнокръвно, ледено) спокойствие…

Светът без човека не е страшен, светът без човека е несмутим.

Фотография Николай Трейман

Както несмутимо е „Блатото“, въпреки следите от цивилизационно присъствие в него – счупена бутилка, абразивен диск, овъглено дърво, розов пуловер. Тези технологични вещи обаче блатото си е присвоило, превърнало ги е в част от себе си, от собствената си органика. Тук впрочем е голямата разлика между фотографиите на Николай Трейман с тези на Борислав Борозанов, не в използването на цвят: ако вторият снима геологически, първият снима биологически. Или, отново влизайки в теоретични диференциация, неговата фотография съответства на есенциалистическия, натуралистичния дискурс: животът, съществуването, биологическото е навсякъде, неунищожимо е. Βίος-ът е в центъра на окуляра, βίος-ът като пан(и)дея, представен в неговата всепобеждаваща повсеместност. Животът се е разпрострял дори там, където не го сееш, животът е несломим и в обилието от (блатни) органични форми откриваме това негово вездесъщие. Нещо повече, макар снимката да е застинал момент, punctum, казано с думите на Ролан Барт, тук, в „Блатото“, тя излъчва енергия, движение, динамика. Помръдва. Особено личи това в зеления лишей, приличен на охлюв (или на коронавирус), който очакваме ей-сега да се помести, да поеме нанякъде. Или пък преплетените тресавищни водорасли, които всичките са се развили-навили в някакъв хаотичен вихър, без начало и край, а жълтите отблясъци по повърхността им – настоятелно бегли, им придават още повече жизненост, още повече кипеж. Те са биомаса, но такава биомаса, която не е статична, не е мъртва, не е застинала, а цялата е изпълнена с дъх. Даже счупената бутилка – уж окончателно умъртвена, а в същото време очакваш всеки момент да се раздвижи, да събере частите си да се превърне в каквато е била: Лазаре, ходи! Бутилке, стани! На спокойната, тектонична, конструктивистка фотография на Борислав Борозанов Николай Трейман отговаря с възкресителна, органическа, есенциалистка; затова при него усещането, което човек изпитва, докато я гледа, е не за ледена умиротвореност, а за термична жизнеутвърденост. Всичко в нея е движение; един кинематограф, изпълнен от фотограф. Затова отново ще си позволя едно несъгласие – несъгласие с глагола, употребен от Георги Лозанов за нея: „дебнеше някой“. Нито някой ни дебне, нито нещо ни плаши; просто в „Блатото“ кипи от живот и този живот ни се показва открито, свежо, неподправено, àко и тъмната на места цветова гама. Прочее, аз даже си мисля, че той нарочно ни се показва тъмен животът – не за да ни стресне, а за да ни демонстрира, че дори в сенките се крие живинка, светлинка, видинка. Крие се непобедимостта на живота, който е навсякъде; в „Блатото“ особено, макар и без човека, макар и след човека…

Животът продължава дори когато човекът отсъства в него.

Фотографската дълбочина в снимките на Борислав Борозанов и Николай Трейман не е нито рекламна, нито болестотворна, тя е умиротворяващо-жизнеутвърждаваща. Толкова силно въздейства, че дори в извънредното положение създава невероятно впечатление – метафизическо и био-гео-логическо. Преди човека, след човека: снимките на двамата уж изключват нас, хората, но заедно с това ни включват като зрители, като наблюдатели. Ние сме също в тези кадри, несмутими и неспирни…

Вирус ли?…    

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНепредизвестена пародия
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“