4
1888

„Дългият” XIX век и неговите „векове” (3)

Краят на „Европейския концерт”

KYanakiev

Четвъртият етап от отношенията между „Великите сили” плътно ни приближава до формирането на големите, противопоставени съюзи, между които избухва големият общоевропейски конфликт.

Нека припомня – след Франко-Пруската война – Австро-Унгария окончателно е напуснала борбата за първенство в „германското пространство” и в Западна Европа и се е ориентирала към усвояване на южно-славянските територии на разпадащата се Османска империя. Това я е изправило срещу Русия – дългогодишния й приятел в „Свещения съюз”. Току що създалата се Германска империя на Прусия е в крайно враждебни отношения с новата Френска република, от която през 1870 г. е отнела Елзас и Лотарингия. В този момент следователно Франция не може да участва заедно с Англия във възпирането на Русия в отново пробудените й апетити към разрушаването на Турция.

Следващите години поради това преминават под знака на отношенията във връзка с „Източния въпрос”. Канцлерът на нова Германия Бисмарк безспорно е оценил ненамесата на Русия във Франко-Пруската война, която е позволила Прусия да хвърли всичките си сили срещу Наполеон ІІІ, без да се опасява от „удар в гърба”. Ето защо канцлерът – ярък привърженик на Realpolitik не бърза да строи блокове с никой, който Русия би възприела като враг и даже организира провеждането на конгрес в Лондон (ноември 1870 г.), на който демонстративно не се противопоставя на гръмкото заявление на Александър ІІ, че след поражението на Луи Наполеон вече не се чувства обвързан от условията, наложени му от „морските държави” при приключването на Кримската война. Опасявайки се от опит за реванш от страна на Франция, Бисмарк, на когото е нужно време, за да консолидира и усили новата Германия, би искал Русия да го смята за приятел и той да бъде спокоен поне откъм източната си граница. Доколкото канцлерът още не е заявил и какво е отношението му към стратегията на Австро-Унгария на Балканите, Русия се усеща насърчена да поднови натиска си върху Високата порта. А поводи за това тази последната дава много скоро.

През лятото на 1875 г. в Херцеговина избухва въстание, което въпреки очакванията си Цариград не успява да потуши бързо. Оказва се, че упоритостта на въстаниците се дължи на практически неприкритата подкрепа с оръжие, която им оказват официално васалните на Турция, но вече самостоятелни княжества Сърбия и Черна гора. Целите Балкани са обзети от национално-освободителен ентусиазъм, а през пролетта на следващата 1876 г. въстание (макар и много по-слабо и ограничено) избухва и в България. Изпаднала в паника, че срещу нея е в ход заговор, вдъхновяван отвън, Османската империя мобилизира паравоенни формирования от преселените неотдавна в земите й (от Русия) мюсюлмани-черкези (т. нар. „башибозук”), чиито жестокости предизвикват огромен отзвук в средите на европейското обществено мнение. Отново по инициатива на Бисмарк (който продължава да се препоръчва като посредник между старите „Велики сили”) външният министър на Александър ІІ – княз Горчаков и канцлерите на Австро-Унгария и домакина Германия – граф Андраши и самият Бисмарк – подписват в Берлин меморандум с остро настояване да се извършат отдавна обещаваните от Турция реформи (сред тях е и пълното юридическо равноправие между мюсюлмани и християни).

Доколкото десет месеца по-късно в Цариград не е извършено още нищо, през януари 1877 г. западните държави се решават на безпрецедентна дипломатическа стъпка, изтегляйки посланиците си от османската столица. Насърчена от ситуацията, три месеца по-късно Русия обявява война на Турция, като поисква от васалната на султана Молдо-Влахия да пропусне войските й през своята територия. Румънците не само се съгласяват, но малко след това се включват във военните действия на страната на Русия. До втората половина на годината сраженията се водят с променлив успех на територията на България, но след капитулацията на огромната армия на Осман паша при Плевен, руско-румънските войски бързо пресичат Балкана и през февруари 1878 г. вече са превзели Одрин, като тръгват на последен щурм към Цариград. Неочаквано за всички столетната мечта на Русия да овладее европейска Турция и да стъпи на Проливите се очертава като несъмнена реалност. Разбира се, тази перспектива е недопустима за Англия и Австро-Унгария. Без каквото и да било допитване до парализираните турски власти британския флот навлиза през Дарданелите и също поема курс към Цариград. Англичаните са твърдо решени да не допуснат излизането на Русия на Средиземно море. И ето, пред перспективата за нова война с Европа  Александър ІІ скланя на примирие, което, както ни е известно, се сключва на 3-ти март, 1878 г. в предградието на Цариград Сан-Стефано.

След разгромното поражение на Турция „Източният въпрос” е достигнал пределно изостряне и не подлежи на никакво съмнение, че моментната ситуация, в която Русия е окупирала целите източни Балкани до Одрин включително, не може да бъде приета за основа за сключване на окончателен мир. За трети път Бисмарк предлага посредничеството си и за втори път в Берлин, през 1879 г. се провежда конгрес на „Великите сили”. Този път обаче Бисмарк не е напълно неутрален както до този момент. Той разбира, че сега не е вече сам с непримиримата Франция от едната си страна и с Русия от другата, за да е принуден да любезничи. Срещу Русия, току що излязла от тежка едногодишна война стои Англия, чийто премиер лорд Биконсфийлд е готов да влезе с нея във война тутакси, ако тя не приеме да се съобрази с останалите участници в „концерта” на силите. Срещу Русия е и Австро-Унгария, която с основание смята, че изгонването на турците от Европа е и нейна заслуга (все пак именно унгарците, още в края на ХVІІ в. спряха настъплението на османците на запад и в следващите векове първи осъществиха контра-настъпление). Ако Османската империя вече се е изправила пред своя край всички европейски сили-стопани на християнския континент, които през десетилетията са положили усилията си, за да бъде той достигнат, трябва да предявят историческите си права върху наследството й. Не може всичко да остане в ръцете само на онзи, който е имал шанса да нанесе последния удар. Изглежда император Александър ІІ и неговите дипломати в Берлин, дълбоко в себе си са имали съзнанието, че това е тъкмо така и не може да бъде иначе. Ето защо те не упорстват да се оттеглят от част от позициите си. Онова обаче, което ги травмира е, че те установяват, че нямат нито един приятел в Берлин. Че Англия е техен съперник те са знаели предварително. Било им е ясно, че и Австро-Унгария ще иска нещо в замяна на приемането на руското завоевание. Те са се надявали обаче, че срещу претенциите на Англия и Австро-Унгария ще имат за адвокат поне Бисмаркова Германия. Вместо това още на Берлинския конгрес руските представители чуват от канцлера знаменателните думи: „За германската политика Източният въпрос започва там, където той засяга жизнените интереси на Австро-Унгария”. Което ще рече ни повече, ни по-малко: макар да не стои зад изконното убеждение на Англия, че последната има монопол над съдбата на Проливите, Германия е против и възобладаването на Русия над този регион.

Всъщност руските политици би трябвало да си дадат сметка защо това е така и не би могло да бъде иначе за Германия. Та нима би било възможно, изправена между враждебната Франция от запад (благодарение на победата над която Германия най-сетне обедини раздробените си княжества) и корпулентната Русия от изток, новата империя да си позволи да остане сама и без съюзници в тази своя „междинна земя”? Да бъде принудена оттук нататък да прави непрекъснати компромиси с Русия, за да стои спокойно срещу Франция, или да прави отстъпки на Франция, за да е спокойна откъм Русия? Бидейки нова „велика сила”, разположена между други две „велики сили”, Германия буквално е задължена да компенсира това свое клаустрофобично геополитическо положение чрез изграждане на съюзи с държави, намиращи се в съперничество с опасните й съседи от двете страни. А доколкото в такова с Русия от една й страна се намира Австро-Унгария, то действително „за германската политика източният въпрос започва там, където той засяга жизнените интереси на Австро-Унгария”. Враждебна на Русия на Балканите Австро-Унгария е в помощ на Германия срещу Русия. Поради което и Германия не може да не й бъде в помощ. По същия начин и Италия, сблъскала се с Папския престол след овладяването на Рим и получила помощ от протестантска Германия за това, би могла да й бъде в помощ срещу Франция (имала пък неблагоразумието в последните години на Наполеон ІІІ да се противопостави на доскорошната си съюзница тъкмо заради защитата на този Папски престол). Заради което и Германия трябва да й бъде в помощ. Ето как още на Берлинския конгрес започват да се очертават контурите на едната от междудържавните коалиции, с които Европа ще встъпи 35 години по-късно в първата си всеобща война – т. нар. Троен съюз (или съюза на Централните сили). И поради оформянето на който не само Англия успява да принуди Русия да раздели огромното си източнобалканско завоевание, като върне южната му част под юрисдикцията на султана (правейки Източна Румелия християнска турска губерния, а Македония, оставяйки изцяло под негова власт), но и Австро-Унгария, не без помощта на Германия получава правото да окупира на югоизток от своята Хърватия, Босна и Херцеговина, за да „ги управлява до пълното им умиротворяване”. Колко е било важно това съюзничество между Германия и Австро-Унгария става ясно още същата година, след като в Босна и Херцеговина избухва въстание срещу австрийците, а опитът на Русия (която изглежда го и вдъхновява) да го подпомогне като инвазира в тази територия среща твърдото заявление на Бисмарк, че той няма да допусне това на никаква цена. Случаят дори кара Железния канцлер лично да отиде във Виена, където пак през тази 1879 г. подписва с Хабсбургската империя взаимен отбранителен съюз (в този момент по повод заплашителното поведение на Русия, но в бъдеще и срещу възможно нападение от Франция от запад). Когато в края на тази толкова „дълга година” от „дългия ХІХ век” към взаимния отбранителен съюз се присъединява и Италия, той и формално започва да се нарича „Троен съюз”, с което наименование и е един от антагонистите в Първата световна война.

Изключително комично звучат днес думите на старите руски историци, които рисувайки умишлено Тройния съюз като агресивен пакт на „германския” срещу „романския” свят (срещу Франция) представят делото на наследника на Александър ІІ – Александър ІІІ, а именно: предложението му за съюз на Русия и Франция като „абсолютно безкористен акт”, целящ не друго, а недопускането на никаква общоевропейска война „на Запад”. Истината, разбира се, е, че Тройният съюз е колкото заплашителен за Франция (която никога не се примирява със загубата на Елзас и Лотарингия), толкова и възпрепятстващ Русия да определи окончателната архитектура на Балканите. На Александър ІІІ най-вече е било ясно, че всеки опит за повторно разширяване на влиянието на Русия на Балканите ще среща неизменно противодействието на Австро-Унгария, а един пряк сблъсък с нея ще означава за Русия – след създаването на Тройния съюз – да се окаже във война и с Германия. Разбира се, че ако тя бъде принудена да води тази война сама, изгледите й да претърпи неуспех са застрашително големи. Но по същия начин и изгледите на Франция да отвоюва отново своите отнети след Франко-Пруската война земи са много малки, ако тя трябва да се сблъска сама и с Германия, и с Австро-Унгария. Напротив, ако като съюзник на Франция за Елзас и Лотарингия с цялата си маса воюва с Германия и Русия от изток, целта може да бъде достигната. Точно така както целта на Русия да маргинализира Австро-Унгария в спора за Балканите рязко ще се приближи до успешно осъществяване, ако мощният й съюзник – Германската империя в същото това време бъде нападната и от Франция от запад. За никакъв „общ европейски мир” не подава ръка на Франция в разгара на празненствата по случай десетгодишнината от сключването на Тройния съюз, император Александър ІІІ. Тъкмо напротив, това е подаване на ръка за една (вече) решена обща война на Русия и Франция срещу Германия и Австро-Унгария, в която първата, съкрушавайки западните си съперници желае да прибере в „трето-римската си империя” целият неруски източно- и западнославянски свят, а втората – побеждавайки унизилите и „ограбилите” я германци, желае повторното си възобладаване в Западна Европа. През 1889 г. следователно се очертава и втората измежду коалициите в бъдещата (неминуема) всеевропейска война – коалицията на „Съглашението” (или „Антантата”). Трябва да кажем, че нейният фитил е запален от съюза на Съглашението и по-специално от Русия, която е безспорният вдъхновител на сръбския атентат в Сараево, довел до инвазията на Австро-Унгария в Сърбия и тръгването на Русия срещу Австро-Унгария. Откъдето пък следва, по силата на вече сключените договори, тръгването на Германия срещу Русия, а на Франция срещу Германия.

От друга страна, взривоопасната смес на войната е забъркана и от задълбочаващата се клаустрофобична треска в съюза на „Централните сили” и по-специално в Германия, която през всичките десетилетия след оформянето на двата противостоящи си съюза се въоръжава с такава интензивност, че буквално насажда в цяла Европа убеждението, че всеки момент ще я взриви от самия й център, за да порази с осколките от експлозията всичко на изток и на запад от себе си.

За кървавото начало на ХХ век (което е и трагичният край на „дългия” ХІХ в.) няма невинни.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЗа Мюнхаузен и борбата с корупцията
Следваща статияДомът в човека