В свободните вечерни часове през последните няколко седмици ми хрумна идеята да си „преговоря” историята на пълноводния и толкова изпълнен със събития ХІХ век на Европа. Разбира се, още в началото на това занимание се сблъсках с онази негова особеност, която отбелязват редица съвременни изследователи (напр. Ерик Хобсбаум) и която се състои в това, че пълният „сюжет” на този век има своето несъмнено начало, всъщност единадесет години преди неговото календарно започване – в 1789 г., когато избухва Френската революция (или още по-точно, първата от „каскадата” френски революции, даващи основните завръзки на въпросния столетен „сюжет”), а своя отчетлив финал – цели четиринадесет години след неговото календарно завършване, когато с Първата световна война „произведеното” през този толкова „дълъг” век дава началото на една вече определено различна историческа повест.
Тази характерна особеност на ХІХ в. – повтарям, отбелязвана от редица историци – ми припомни и неоспоримата истина, че „вековете” на историята всъщност само много рядко съвпадат с вековете на календара, с които за удобство (впрочем доста съмнително от съдържателна гледна точка) сме свикнали да ги успоредяваме.
Та нали – нека припомня – и въобще преди да обозначава период от точна определено количество години понятието „век” (гр. αἰών, лат. aevum) има смисъла на жизнена цялост, на завършена житейска траектория, откъдето и до днес са в употреба изразите: „векът на Александър Македонски (2-рата пол. на ІV в. пр. Хр.)”, „векът на Фридрих Велики“ (1740-1786 г.)”, но също и „векът на катедралите (ХІІІ-ХV в.)” и даже – „векът на старата християнска Европа (ІV-ХІХ в.)”, събрани всичките, в последна сметка, във „векът на този свят”, в „този век” (в отличие от „бъдещия век” на есхатологичното Царство).
Както се вижда в този по-дълбок и по-съдържателен смисъл „вековете” на историята, за разлика от календарните векове могат да имат по-голяма или по-малка продължителност, като може да се отчленят дори едновременни, но в различно пространство протичащи „векове” (така ХІХ в. сигурно може да се нарече „векът на Франция” на континента, но той същият, безспорно е в океанските пространства на Атлантика и Пасифика „векът на Великобритания”). Накрай, може да има също „векове” на осъществяващи се от началото и до края си цялостни исторически процеси, които се обединяват от своя страна в един по-обхватен от всички тях и събиращ ги всичките – „техен век” (както ще покажем по-нататък).
Наистина, в този съдържателен смисъл ХІХ век отчетливо се различава (като „дълъг”) както от предхождащия го ХVІІІ – „векът на Просвещението” (довел докрай своето „дело” и затова заменен от новия ХІХ век още в 1789 г.), така и особено от следващия го много „кратък” ХХ век, който, започвайки според Хобсбаум през 1914 г., изпълвайки се от трите „войни за глобален превес” (Първата, Втората световна и Студената война) изглежда завърши през 1989 -1990 г. с победата на глобалния евро-атлантически свят над също така глобалния (хилиастичен) проект на руския комунизъм. По този начин ХІХ век (или по-точно „векът на ХІХ столетие”) обхваща цели 125 г., за разлика от катастрофичния ХХ, който описа своя исторически кръг (само) за 75 г.
Най-синтезирана характеристика на дълбинната историческа „фактура” на този „дълъг” век ни е дал, струва ми се, големият американски политолог Збигнев Бжежински, който във втората глава на книгата си „Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век” го определя в следните три пункта: 1. като „век” на решителното разрастване (масовизиране) на политическата съзнателност на населението на (Западна) Европа; 2. като „век” на изгряването и триумфалното осъществяване върху цялата територия на континента на идеята за единната, несъсловна, етно-лингвистична „нация” и 3. като „век” на възобладаването на „идеализма” – системата от рационално създавани социални идеи, постепенно взимащи превес над традиционализма (натрупването и предаването от генерация към генерация на вековен колективен опит). В още по-голяма дълбочина, това триединно „случило се” през „дългия” ХІХ век се основава на други три, започнали да се очертават осезателно от самото му начало „обществени” новости: 1. възобладаването на индустриалната форма на стопанисване; 2. урбанизацията на европейското население. Тук Бжежински припомня, че ако до края на ХVІІІ в. нашият континент (както впрочем и всички останали части на земната суша) е бил отчетливо аграрен – само 3% от жителите му са живеели в градове (т. е. градът в принципа си е бил все още локалната занаятчийска работилница и локалното пазарно средище на един свят на полята), то в началото на разглеждания „дълъг век” (т. е. от 1789 г.) градското му население вече възлиза на цели 30%, като в отделни региони на Западна Европа то още в средата на столетието е станало още по-голямо. Накрай, 3. радикална „новост” на ХІХ в. е и за първи път достигнатата в човешката история почти всеобща грамотност. Така, още в началото на ХІХ в. по-голямата част от мъжете и една трета от жените на Запад вече са грамотни, при това не само на най-елементарно равнище (което значи, че могат да имат интензивен контакт с писаното слово).
И ето именно урбанизацията и масовото ограмотяване в Западна Европа най-базисно определят новите и основни характеристики на ХІХ в., завързват всичките му доминантни „сюжетни линии”. Защото именно бързото и интензивно концентриране на европейското население в градовете не е могло да не доведе до също така бързото и дълбоко изтляване на вековни патриархални ценности и ориентири в света, като пък съпровождащото го масово ограмотяване е превърнало това население в неспокойна, лесно запалима – почти перманентно революционно настроена популация. Вместо от бавното, „тектонично” натрупване на опит в колективната памет на хората (усвояван без особена рефлексивност), рязко променилите начина си на живот люде започват да се ръководят (но и манипулативно да бъдат ръководени) от различни „идеологии” – т. е. от рационално конструирани обяснения и „проекти” за света, които, излъчвани като прости „политически послания” лесно мобилизират и лесно намират (не особено дълбока, но страстна) почва в умовете им. „Векът на ХІХ столетие” е безспорно родилният век на „идеологиите”.
Всичко това наистина има своето начало във Френската революция от 1789 г., която е както първият исторически акт на новия урбанистичен „главен герой” на века (всеки от етапите на Френската революция – както този от 1789 г., така и този от 1793 г., 1831 г., 1848 г. и 1870 г. неизменно биват „детонирани” в Париж), така и първото от историческите „деяния” (Gesta) на политическия идеализъм на столетието – „деяния”, които вълнуват Европа действително чак до 1914 г., когато този определено „френски” век на citoyens (на „гражданите”) завършва, избълвал неочаквано за себе си чудовищата, израствали в утробата на „четящия вестници” и „увличащ се от идеи” континент.
Наред обаче с този цялостен в духа и „социологията” си „дълъг ХІХ век” (1789 – 1914 г.), ние бихме могли да очертаем и още няколко „деветнадесети века”, които представят поотделно основните „сюжети”, завързващи се и достигащи до своя край в неговото течение.
Така ние бихме могли да проследим досконално един „деветнадесети век на раждането на новоевропейските нации”. Неговото начало отново ще намерим единадесет години преди календарното начало на столетието – в 1789 г., когато върху територията на дотогавашната „монархия на Бурбоните”, представляваща всъщност общество на свързаните с персонална лоялност към краля си аристократи-земевладелци (владеещи в съвкупността си съвсем не една „Франция”, а по-скоро оглавяваното от Луи ХVІ „съзвездие” от „патримонии” – земи, носещи фамилните имена на владетелите си), се ражда Държавата (L’Etat) на „народа” (Le peuple). Държавата, казвам, на френската nation – една революционно различна общност, на която вече еднакво принадлежат както дотогавашните аристократи (до Революцията съвсем отделна „нация” на собственици на земи), така и простолюдното градско и селско съсловие (до Революцията съставляващо не някакъв „френски народ”, а многобройни, поместни, фамилни „народи” на своите господари). Като добавим към това задължителното условие на Революцията всички френски епископи, за да получат епархиите си да се заклеват във вярност към „френския народ” (което дотогава те не са правели, бидейки „подклетвени” на Римския папа), става ясно, че единната „нация” поглъща в себе си и дотогава фактически нечислящото се към никоя нация (макар и живеещо и служещо в народностни земи), по същество извън (или над-) национално католическо духовно съсловие. Франция е първата измежду създаващите се през ХІХ век единни, основани не на принадлежност към съсловието, а към етно-политически конструираната цялост нации.
След известно прекъсване, свързано с преодоляването на Наполеоновия „ексцес”, направил опит да трансформира тази нова „нация” във (френска) империя на европейските нации – прекъсване, в което старата континентална „фамилия” на сродените династии взима реванш със „Свещения съюз” на монарсите от 1815 г., френската „парадигма” на национално строителство прониква практически всички народи в Европа и постепенно се прегръща от самите владетели. Ето защо, както забелязва старият историк Оскар Йегер, до края на ХІХ в. „национализмът” в Европа по парадокс е не „сепаративна”, а общочовешка, универсална идея – идея за устройството на „човечеството” – по удивителен начин съчетаваща се дори с „космополитизма” (на такива например национални дейци като Гарибалди или няколко десетилетия по-рано Тадеуш Косцюшко).
Така или иначе, след краткотрайния пик на европейската „реакция” един крал от Савойската династия – Виктор-Емануил, възползвайки се от възникналите противоречия в „европейския концерт” на Великите сили и на вълната на народния ентусиазъм с успех „реституира” от австрийските Хабсбурги, от испанската Неаполитанска династия и от папството практически всички апенински земи, създавайки – този път „отгоре” – едно обединено „Италианско кралство”, на което всички дотогавашни патримониални владетели трябва или да станат (да, благородни) поданици, или да емигрират вън от него. Осъщественото пък след мъчителни лъкатушения и борби за върховенство с австрийците в древните земи на „Свещената Римска империя”, събиране на всички немски княжества в една, оглавявана от Прусия „Империя”, ражда по същество държавата на една обединена германска нация (през 1870 г.).
Забележително е, че почти по същото време, дори последната и най-упорита наднационална – изградена на църковно-верови (католически) и династичен принцип монархия на Хабсбургите се принуждава да инкорпорира в устройството си „общочовешкия” национален конституент. Макар Франц-Йосиф да си остава наследственият притежател на множеството „Хабсбургски” народи, от 1866 г. той, все пак, се коронова отделно като „ерцхерцог на Австрия”, отделно като „крал на Унгария” и дори официално отбелязва, че е носителят на короната на Вацлав Чешки.
В самия край на столетието в югоизточния ъгъл на Европа, в разпадналата се Османска империя и разноетничния и силно размесен „рум-миллет” на нейното (православно) християнско население, с много усилия, крамоли и намеса на „Великите сили” успява да се раздели в свои „национални държави” по „френски” образец (с което впрочем същите Велики сили задълго превръщат Балканския полуостров в „барутния погреб” на Европа).
Би могло да се каже, в заключение, че „сюжетът” на превръщането на Европа от земя на широката, общоконтинентална „фамилия” на кралете и херцозите, в територия на „националните държави” е даже най-дългият измежду „сюжетите” на „дългия” ХІХ век. Започнал с всички останали процеси, които го характеризират през 1789 г. той приключва напълно дори не в 1914 г., а едва през 1918 г., след края на първата голяма война на ХХ век, когато окончателно е разчленена и Австро-Унгария, а Полша се освобождава от круширалите империи на Русия и Германия. „Сюжетът” на „раждането на националните държави”, следователно, обхваща един „век” от цели 129 години.
