Начало Книги Дървото на надеждата
Книги

Дървото на надеждата

3373
Серай Шахинер

„Дървото на надеждата“, Серай Шахинер, превод от тур. Йорданка Бибина, издателство Skyway Publications, 2021 г.

Може би това слово би трябвало да започне с констатацията, че в оригиналното си заглавие, на турски език, книгата се нарича „Kul“ или „Робиня“. На български обаче е „Дървото на надеждата“. Вероятно заради няколко стиха в Корана. Като онзи от двайсета сура, сочещ към „дървото на вечността и към едно непреходно царство“, или към друг, от двайсет и четвърта, където се казва: „благословено маслиновото дърво – нито източно, нито западно. Едва докоснато от огъня, маслото му озарява“. Но би могло това дърво да е още по-старо. Би могло да е библейско. Би могло да се е самонасадило в Едем, защото ветровете са смесили семената от дървото на живота със семената на разпознаване на доброто от злото. Ашладисали са се романтично-меланхолните издънки на унинието с живия пластир на надеждата. И то така, сякаш горска ягода и ливански кедър са обменили гените си. Резултатът е сравним с къпина (колкото реална, толкова и въображаема), горяща с куршумено сив пламък. Оглежда се в него Мерджан – героинята от книгата, и застива пред гласа, който ѝ шепне: аз съм си[1]. (Донякъде) вдъхновена от него, жената започва да търси изгубеното. Търси мъжа, който си е тръгнал от живота ѝ, заедно с детето, което никога не си е тръгвало, защото никога не го е имало.

Фабула – проста като смъртта. Ала отвъд простотата е молитвеният глас, който ни говори от сура (№ 36) Ясин. Лесно е да го разпознаем, защото и в авторския текст, и в българския превод той е в курсив (от стр. 78 до стр. 86). Малко по-трудното е да разберем защо точно Ясин? Кой или коя е Ясин и защо тази дума е непреводима[2]? И защо, ако всичко си има сърце, то сърцето на Корана е Ясин?

Може би защото ако царството Божие е мерджан (бисер), заради който трябва да се пожертва всичко, то Ясин е другото име на Мерджан. Защото думата означава „о, човеко“. С уговорката, че този човек може (и трябва) да бъде равен на цялото човечество. В дни на големи страдания, когато няма към кого да се обърне търещата душа, от векове в Истанбул се чете тази сура. Казват, че носела знамения. И че – сама по себе си – е знамение.

Ала отвъд мистично-религиозния дискурс има и друг. Има един пародийно-комичен контекст, който е особено важен. Защото арабско-турската дума за човек произлиза от библейската „иш“. Ще я открием във възклицанието[3] „ишаала“[4], но и в селското подвикване към пуйки и кокошки: „иш, птицо“. В нашата българска литература само Йордан Радичков притежава умението да държи всички тези значения в шепата си. Само неговите герои могат да говорят с пуйките на библейски език и – казвайки „иш, жено“, да разколебаят и най-умните читатели относно това какво иска да каже авторът.

Ето защо Сарай Шахинер ми е загадъчна. Нейната героиня си говори с телевизора, тъй както Моисей си говори с къпината, и човек не знае дали и доколко този разговор трябва да се приема като откровение.

Може би защото, когато човек е самотен, всичко е откровение. Ала дали това е добро? Или е лошо? Вероятно турската писателка е нямало как да знае, че Саматия – името на квартала, в който се развива действието, звучи като българската дума „самотия“. Може би не е знаела, че името на механата Kuleli, в която героинята ѝ обича да пие бира, освен че се родее с турската дума за роб, се свързва и с най-големия диамант на света; диамантът Кулинан, намерен в Претория, през 1905 г. Но има ли връзка между тях; и дали „Робинята“ на Серай Шахинер и „Диамантът, колкото хотел Риц Карлтън“ на Фицджералд имат нещо общо, само Бог знае…

–––––––––––––––––

[1] Алюзия към библейски стих от книга Изход (3:14) и към думите, с които Бог се открива на Моисей.
[2] В повечето издания на Корана не се превежда (за разлика от заглавията на другите сури).
[3] При все че в по-високите регистри на езика правилната форма на това възклицание е „иншала“ и означава „с надежда в Бога“ или „ако е рекъл Бог“.
[4] Буквално би трябвало да е: „Боже, виж човека!“, но традицията го превежда като „ако е рекъл Бог“.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display