0
4656

Държавен тероризъм и болна мистика

Русия днес

Понеже напоследък казионните ни медии – електронни и хартиени – глухо замълчаха за войната на Русия срещу Украйна (човек дори може да остане с впечатлението, че тя е приключила, само дето, видиш ли, влияе на цените и инфлацията у нас), ще си позволя да хвърля поглед към развитието ѝ в последните месеци.

И ще трябва да отбележа две, по мое мнение, най-важни неща. Първото е, че Русия постепенно (а към днешна дата май безвъзвратно) превърна своята агресивна война от конвенционална в терористична. Ако в първите няколко месеца тя я водеше с променлив успех на бойното поле, поне от началото на септември именно на бойното поле тя все по-катастрофално я губи. Все по-ясно се разкрива, че руската армия е разкапана, морално разложена, немотивирана (освен да мародерства и убива цивилни), а и много зле въоръжена. Сриващата се от международните санкции руска икономика все по-трудно я поддържа – т. нар. „частична мобилизация“ не доведе до никакъв обрат – украинците освобождават селище след селище, град след град и въоръжените им сили на югозапад вече са в подстъпите на Крим, а на изток руснаците едва удържат уж присъединените към РФ Донецка и Луганска области. И ето: неможейки да водят успешна конвенционална война Путиновите „орки“ започнаха да я превръщат в откровено държавно-терористична.

Всъщност нещата започнаха да се обръщат още с мистериозното (без съмнение руско) взривяване на тръби от т.нар. Северен поток по дъното на Балтийско море – формен терористичен акт по отношение не даже на Украйна, а на целокупния Запад. Абсолютно откровено от Кремъл започнаха да сипят заклинания за очакващата Европа катастрофична „студена зима на 2023 г.“,, в която ще я потопи именно Русия. След това – особено след освобождаването на Херсон, този, според Александър Дугин, „Руски град и столица на една от областите на Русия“ – започнаха масовите ракетни удари срещу украински градове – от Харкив до Лвив (на границата с Полша), като целите бяха изключително жилищни сгради, болници, училища и т. н. В последните седмици се премина към нанасяне от далечна дистанция на ракетни удари върху електроцентрали, далекопроводи, водохранилища и (особено рисково в глобален мащаб) върху атомни централи с неприкрито заявената цел цяла Украйна да бъде оставена без електричество, топлина и вода, а евентуално, подложена и на радиационно облъчване. Пак повтарям – всичко това са удари не на бойното поле, където руснаците постоянно и необратимо губят, а удари, целящи разсипването на цивилната инфраструктура на нападнатата страна, тоест именно терористични удари, които би трябвало да разколебаят украинския народ, да го подложат на геноцид в местата на живеенето му. Русия – стана ясно – не може да завладее Украйна, тя губи територията ѝ километър след километър, селище след селище и затова е решена да я разсипе хуманитарно. Така наречената „специална военна операция“ на Путин следователно все повече се превръща в „специална терористична операция“. Успоредно с това се радикализира откровениятт бандитизъм и садизъм на руския агресор. Ще припомня на българския читател (макар че той никога не го научи от наша национална медия) за чудовищната екзекуция, извършена от хора на ЧВК „Вагнер“ („зелените човечета“) върху дезертиралия от украинския фронт Нужин, който след два месеца пребиваване на украинска територия незнайно как бе върнат в Русия и там, овързан върху бетонен блок, бе убит като главата му беше разбита с ковашки чук, а зверството бе надлежно заснето и „обнародвано“. Да не мислите, че руските власти отрекоха това „тамерлановско“ варварство? Нищо подобно, сам един от най-приближените на Путин – Евгений Пригожин (наричан „готвача на диктатора“) похвали извършителите му, а тези дни подари чука, с който бе разбит черепа на дезертьора на… Европейския парламент, приел резолюция, обявяваща Русия тъкмо за държава, спонсорираща тероризма.[1] Колкото и да е ужасяващо, ще дам тук линк към заснетото зверство – нека го видят онези, които ни зоват „да не се поддаваме на страстта на омразата към едната (т. е. руската) страна в този прискърбен конфликт“. И все пак, ако „миролюбците“ имат проблеми със сърцето, нека не го гледат.[2]

Второто важно нещо, което се промени в последните два-три месеца и което непременно трябва да се отбележи е вървящото по парадокс ръка за ръка с превръщането на тази война в откровен държавен тероризъм и бандитизъм – възрастване на болната мистика, с която тя се обосновава за руската общественост. Наскоро бях запитан в какво виждам най-осезателната заплаха от тази война в глобален и в нашенски контекст. Сега ще кажа, че според мен това е именно нейното ужасяващо мистифициране. Защото когато към извършваното започнат да се присъчиняват мистически основания и мотиви, дори най-големите зверства и престъпления започват да изглеждат за свидетелите им като оправдани. В края на краищата, ако тази война бъде определена (и внушена) като битка ни повече, ни по-малко между Бога и дявола, като „последна, апокалипитична битка“, като битка, чиято загуба може да сложи край на света и човека, тогава нищо не може да послужи като възпиращ фактор; никое, дори най-катастрофичното деяние, не може да  не бъде видяно като „неизбежно“, а и най-големите зверства ще си набавят „свещено алиби“.

Чуйте например как осветлява войната на Русия маниакалният „неоевразиец“ Александър Дугин в словото си пред т.нар. „Всемирен Руски народен събор“, произнесено на 25.10. т. г. и очевидно в присъствието на самия „Патриарх Московский и всея Руси“. Очевидно, казвам, тъй като „евразиецът“ го започва с „Благословете, Светейший Владико“, и после се обръща към „съборяните“ с „честнѝ отци, братя и сестри“. „Тази война – заявява той – не е само война на армии, на хора, това е още и война на духа. А това е много важно. Може да се каже, че ние виждаме хоризонталното противостоене – нашата армия – нашите противници; ние против НАТО… Но има още едно измерение на тази война – вертикалното. Това е война на Небето против ада. Това е война на ангелски воинства. Това е война на ратниците на Архангел Михаил (каквито очевидно са руснаците – б. м.) против дявола (сиреч – Украйна и Запада – б. м.)“. По-нататък Дугин – позовавайки се и на „забележителния доклад на Светейшия патриарх“ – ни разяснява и коя е онази фигура, която… „вдъхновява и организира нашите врагове“. Тази фигура е вече (казва Дугин) „много близко: да, ние не знаем времената, никой не ги знае – даже Синът Човеческий не знае последните времена. Но ние можем по знаците да познаем, да видим, колко те (т. е. последните апокалиптични времена – б. м.) са близки“. След което за момент се „приземява“, за да отлети тутакси към най-горния „етер“ на мистическото. „Полето на битката е Украйна. От едната страна сме ние – Светата Русь, за която говорѝ и Светейшият патриарх, а ни противостоят (тоест там на украинското „поле на битката“ – б. м.) силите на абсолютното световно историческо зло. Ето защо ние все по-често говорим за Армагедон, за края на времената и Апокалипсиса. Това (забележете – именно това – апокалиптичната битка – б. м.) се извършва пред очите ни и ние взимаме участие в последната, а може би предпоследната (благоволява да се усъмни евразийският „пророк“ – б. м.) битка“ (курс. мой – К.Я.).[3]

Виждате нали: ако на „светите“ руски агресори в Украйна противостои „абсолютното световно и историческо зло“, и даже „самият дявол“, ако защитаващите градовете си украинци са всъщност войниците на „Армагедон“, то спрямо тях е позволено всичко – нали това е „последната битка“. Ако дезертиралият при тях „вагнеровец“ е преминал от „ратниците на Архангел Михаил“ към „воинството на дявола“, то да му разбиеш главата с чук е не нещо друго, а „божествено наказание“. Всичко е „благословено свише“ в „последната битка“. След освобождението на Херсон, когато – пак според същия Дугин (в негов пост от 11.11. т.г.) „руснаците стискат зъби от болка, ридаят и страдат така, като да са изтръгнали сърцето им, да са убили децата, майките, братята и жените им пред собствените им очи“ (но преживелите го не „сякаш“, а действително украинци, разбира се, не страдат така) на тях „не им остава нищо друго освен… тактическото ядрено оръжие и стратегическото ядрено оръжие“. Как иначе – нали, според същия пост изтеглянето на руснаците от Херсон е „не предателство, а стъпка към Армагедона“.

И ето: след описаното „подгизване“ на „руската душа“ от апокалиптична мистика, можем ли да се учудваме на краткото съобщение, в което четем, че „представителите на общността на морския Кронщадски Николски храм са заявили, че създават доброволчески батальон за изпращане в зоната на специалната военна операция“, че батальонът се нарича „Андреевски Кръст“, а всичко се извършва „по благословението на предстоятеля на храма (отец) Алексей Ганжин“? Можем ли да се учудваме и на това видео, линк към което също давам тук и на което виждаме руски свещеник, учещ войниците как да зареждат автоматите си, казвайки при всеки зареден куршум молитви към Пресвета Богородица, св. мъченик (император) Николай“ и т.н.[4]

Всъщност ето това постепенно се промени в последните месеци във войната в Украйна – тя стана синтез на държавен тероризъм и болна апокалиптична мистика, обедини в едно „воинство“ варварите, разбиващи публично черепа на „предателя“ с чук, и „братята и сестрите“ от „Всемирния Руски народен събор“ под председателството на „Московския и на цяла Русия патриарх Кирил“.

А синтезът на тероризъм и мистика (до този момент, представян по света от единични маниаци) се нарича „джихадизъм“. Русия е днес все повече „джихадистка държава“ и същевременно държава, оказваща се неспособна да воюва на бойното поле, където побеждава (и ще победи) Украйна.

_______________________________

[1]https://www.svobodnaevropa.bg/a/32148471.html?fbclid=IwAR2EJPxIFeJ3Vt4YEl77c9W8YHGZ5k7EKWfXOsR1OrA9y6HKszbBVAAQEN8

[2] https://t.me/rf200_nooow/13007

[3] https://vk.com/@agdchan-aleksandr-dugin-eto-voina-neba-protiv-ada

[4] https://youtu.be/Z5iGB_-QJ1A

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияФренски кинококтейли
Следваща статияЧетвърто издание на Националната стипендия „С усилия към звездите“