На кого служи Държавна сигурност и какво е влиянието на институционалната й култура върху българското обществото – предлагаме ви откъс от книгата, базирана на личните кадрови дела на 47 от най-известните офицери от ДС.

На кого служи Държавна сигурност? Какво е влиянието на нейната специфична институционална култура върху българското обществото в годините на Студената война и след това? Доколко професионалните биографии на водещите офицери от системата доказват твърденията, че те са били пазители на националната сигурност?

Това са част от въпросите, на които търси отговор изследването на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева, което продължава поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало. Написана въз основа на личните кадрови дела, книгата възстановява професионалните биографии на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване. Тя стъпва на убеждението, че публичното внимание следва да бъде фокусирано не само върху агентите и секретните сътрудници, колкото върху техните водещи офицери, които са съставлявали гръбнака на Държавна сигурност.

Какви са били критериите за постъпване на работа и как е ставал растежът в йерархията? От какво са били мотивирани служителите на Държавна сигурност? Действително ли са били внимателно подбрани и елитно образовани професионалисти, или са били „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“? Кадровите дела, които отразяват самооценката на институцията за нейните служители, не оставят никакво съмнение, че идеологическата зависимост и партийната лоялност не само са решаващи за цялостната дейност на Държавна сигурност, но и определят личностната характеристика и професионалния път на всеки един неин служител.

В историята на Държавна сигурност могат да се разграничат две поколения офицери. Първото, което оглавява службата веднага след 9 септември 1944 г. и е отговорно за големите репресии и чистки от края на 40-те и началото на 50-те години. И второто, чиито представители навлизат в системата през 60-те и 70-те години, за да заемат ръководни позиции в края на комунизма и да изиграят важна роля в годините на прехода. Изследването очертава механизмите, по които е функционирала системата и търси причините за нейното по-широко обществено влияние, включително след края на комунизма. Авторите стигат до извода, че наличието на голяма агентурна мрежа превръща проблема за институционалната култура на Държавна сигурност във въпрос, който излиза извън коридорите на самата институция и извън времевите рамки на нейното формално съществуване.

Момчил Методиев е доктор по история на СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на книгите Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944-1989 (2010) и Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава (2008). Участвал е в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.

Мария Дерменджиева е журналист, изследовател и преводач, магистър по румънска филология и по национална сигурност и отбрана. Автор е на десетки статии и интервюта, свързани с историята на комунизма. Участвала е в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.

„Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери“, Момчил Методиев, Мария Дерменджиева, Изд. „Сиела“, Институт за изследване на близкото минало, 2015, 25 лв.

Разузнаване

Разузнавателните управления са най-митологизираните структури на Държавна сигурност, създали вероятно и най-обширната по обем мемоарна литература. Началото на тази митологизация е поставено далеч преди 1989 г., а голяма част от съвременните мемоари се вписват в стилистиката на пропагандната литература с претенции за документалност, писана в епохата на комунизма, пример за което е прочутата книга на източногерманския журналист Юлиус Мадер „Доктор Зорге докладва“. Защитниците на тази гледна точка настояват, че българското разузнаване през комунизма било признато „за едно от най-добрите в Европа и в света“ (Ананиев, 2008, с. 257). Доколкото привеждат доказателства, те винаги се ограничават до успехите на Научно-техническото разузнаване, а липсата на примери за успешни класически разузнавателни операции се скрива зад необходимостта от запазване на конспирацията и на агентурата. От друга страна, големи успехи на българското разузнаване не се споменават нито в сериозните научни изследвания (като Архива на Митрохин), нито в книгите на бивши разузнавачи от Източния блок, избягали на Запад в годините на Студената война (като Олег Калугин), нито дори в спомените на известни чужди разузнавачи от комунистическата епоха като Маркус Волф, писани през 90-те години. Василий Митрохин е архивист на КГБ, който в продължение на години изнася свои записки, водени по документи на съветското разузнаване. Бележките му, обобщени в поредица от книги в съавторство с Кристофър Андрю, съдържат огромен обем информация за операции и кодови имена на агенти не само на съветското, но и на другите разузнавания в Източния блок. В тези книги българското разузнаване почти не е споменато, за разлика от разузнаванията на Източна Германия, Чехословакия и Полша. Оценката на Олег Калугин за българското разузнаване също не е особено висока: „В сравнение с Източна Германия, България беше от слабо разузнавателно значение за нас, макар българите да ни предоставяха някои полезни информации за Гърция, Турция и южния фронт на НАТО.“ (Kalugin, 2009, p. 201) А след това разказва добре известната история за участието на КГБ в убийството на Георги Марков. За разлика от него, в своята книга Маркус Волф се изказва направо пренебрежително за българските си колеги и ги споменава единствено като пример за служби, които прибягват до „мокри поръчки“. В единия случай Волф просто заявява, че „през петдесетте години българските и полските секретни служби“ имали репутацията „на най-често прибягващи до убийство“. (Волф, 1998, с. 222) Във втория случай сравнително пространно разказва един епизод, при който българите поискали от него помощ за транспортирането на отвлечен, вероятно от Западна Германия, беглец, предозиран с приспивателно: „Беше намерен подходящ медик, свързан с тайните служби, което означаваше, че не може лесно да се шокира. Около час след като пристигна в българското посолство, той ми се обади по телефона. „Твърде късно е – каза ми той. – Тези глупаци са му дали доза, с която може да се убие и кон. После натикали бедния човек в багажника на колата. А там – без въздух и с нокаутираща доза – резултатът е предопределен.“ Волф завършва с обяснението, че отказал по-нататъшно съдействие на българите, тъй като не искал да се забърква в подобни операции. (Пак там, с. 239) Въпреки че този конкретен случай не е известен в историографията, а и съмненията към спомените на Маркус Волф са напълно основателни, мнението му е показателно за отношението на „братските“ разузнавания към българските им колеги, които иначе обичат да демонстрират близост с германския „супершпионин“.

Едва ли е случайност, че четвърт век след падането на комунизма апологетите на българското разузнаване не са успели да представят пред обществото нито един успех от чисто разузнавателно естество, с който да оправдаят своята работа. И до днес те продължават да говорят за работата си с общи фрази и да се крият зад необходимостта от секретност и запазване анонимността на техните източници. Единствените реални успехи, които могат да бъдат проследени по личните кадрови дела, са вербуването на един бъдещ френски министър и активните мероприятия по дезинформация, провеждани от българското разузнаване в сътрудничество със съветското. Слабите познания по чужди езици и липсата на образование на ръководителите на Първо управление по естествен начин водят до това, усилията на разузнаването да се фокусират основно върху „вражеската емиграция“, като проникването в нея става чрез извеждането и внедряването на секретни сътрудници, привлечени в България. А опитът на водещите разузнавачи от годините, когато са преследвали „политическия бандитизъм“, лесно може да обясни драстичните мерки, до които те прибягват при разправата с най-видните или нарочените за такива „вражески емигранти“  като Георги Марков и Борис Арсов.

Други често цитирани, но също толкова съмнителни примери са успехите на Културно-историческото разузнаване през 70-те години и на Научно-техническото разузнаване през 80-те години. В първия случай най-големият успех е кражбата на една книга от български манастир, намиращ се на гръцка територия, без да е направен предварителен анализ каква ще бъде съдбата й след това. Във втория случай видимият резултат са пространни справки за спестени милиони левове на българската икономика, без да е ясно как са калкулирани тези числа. Още повече че малка част от придобитите научно-технически данни реално навлизат в икономиката. Обобщеният ефект от дейността на тези две „модни“ направления е, че разузнаването настъпва все по-активно вътре в страната, като прониква в съответните клонове на хуманитарната и научна интелигенция. Всичко това превръща разузнаването в обществен фактор на българска територия, а не извън нея, където би трябвало да е основният фокус на неговата дейност. Активността на българска територия пък може да обясни многобройните защитници на българското разузнаване след падането на комунизма.

Основната причина за митологизацията е, че в годините на комунизма разузнавателните управления са приемани за най-престижните структури за сигурност. Елитният статут на цивилното разузнаване личи дори от неговото място като Първо, а след това като Първо главно управление в структурата на класическата Държавна сигурност.

Разузнаването на комунистическа България се създава с организационната и административната подкрепа на Съветския съюз, благодарение на което още от самото начало е постигнато пълно синхронизиране на дейността на българското и съветското разузнаване. Прочистването на българските дипломатически мисии от противници на новия режим до края на 1948 г. е съпроводено от интензивна подготовка на първите кадри на външнополитическото и военното разузнаване. През 1946 г. двайсет служители на ДС заминават на шестмесечна специализация в СССР, като също толкова големи групи специализират в СССР и през следващите две години.

В създадената през 1947 г. Дирекция „Държавна сигурност“ политическото разузнаване заема мястото на отдел Трети, а пръв негов началник в периода 1947–1949 г. е Борислав Николчев. Според негови съвременници през 1935 г. той заминава да учи и завършва висше образование в Чехословакия, където става член на Комунистическата партия и след това участва в Гражданската война в Испания. Тази биография обяснява защо през 1949 г. Николчев е засегнат от чистката в ръководството на Държавна сигурност, обвинен е в шпионаж и е арестуван. По-късно е реабилитиран и е назначен за търговски представител в Швейцария, преди да загине в автомобилна катастрофа в Белград (Ананиев, 2008, с. 41-42). Трети отдел прераства в Първо управление на 1 януари 1951 г., когато негов началник е Христо Боев, титулуван от своите съвременници като истинския създател на българското разузнаване. За сравнително краткия период от 1949 до 1952 г. той изцяло налага съветската организация на разузнавателна дейност и изгражда първите български легални резидентури в чужбина, за което спомага и опитът му като съветски разузнавач, воден от един от легендарните съветски офицери Ян Карлович Берзин, разстрелян по време на сталинските чистки. Освен ръководител на разузнаването, Боев е и заместник-министър, отговарящ за следствения отдел, което става причина за неговото уволнение през 1952 г., когато е обвинен за „извращенията“ в Следствения отдел през изминалите години. В епохата на десталинизация Боев е наследен от Господин Гочев (1952-1964 г.). Нестабилността във вътрешното министерство в края на 60-те и началото на 70-те години се отразява и на разузнаването, където за кратко време начело на управлението се сменят Константин Атанасов (1964-1967 г.), Янко Христов (1967-1968 г.) и Димитър Кьосев (1968-1972 г.).

В хода на изследването в архива на МВР не се откриха лични кадрови дела на Борислав Николчев, Христо Боев, Константин Атанасов и Янко Христов, поради което данните за тях са схематични. Константин (среща се и като Костадин, но най-известен е с прякора си Дичо) Атанасов е роден през 1922 г. в с. Николаевка, Варненско, член на РМС от 1936 г. и на БКП от 1941 г., задържан и осъден през ноември 1943 г. Постъпва на работа в разузнаването през 1951 г., където отначало е изпратен на работа в Белград и до 1959 г. се издига до заместник-началник на Първо управление. От 1959 до 1962 г. е резидент за Турция със седалище в Истанбул. Назначен за началник на разузнаването през 1964 г., през май 1967 г. той е уволнен заедно с други ръководители на разузнаването, защото не успели да получат никакви разузнавателни данни за извършения на 21 април 1967 г. преврат в Гърция. Според защитниците на Атанасов причината за уволнението била, че той се е противопоставил на желанието на Мирчо Спасов да кадрува в разузнаването. След уволнението му до 1973 г. е заместник-началник на отдел „Международни връзки“ в ЦК на БКП, пълномощен министър в посолството в Москва (1973-77 г.), посланик във Франция (1977-1983 г.), а след това отново е заместник-началник на отдел „Международни връзки“ в ЦК на БКП (Ананиев, 2008, с. 59-60)[1].

Още по-забележителна е биографията преди 9 септември 1944 г. на следващия началник на разузнаването Янко Христов. Член на РМС от 1933 г. и на БКП от 1942 г., от май 1943 г. до 9 септември 1944 г. е началник-щаб на Втора въстаническа зона. Брат му Иван Христов е осъден на смърт и разстрелян през 1943 г. като секретар на нелегален районен комитет на БКП в Подуяне. Янко Христов взима участие във войната, като достига до звание генерал-майор. Постъпва на работа в разузнаването през 1952 г. като началник отдел, а след това е назначен за резидент в Истанбул. Белег за елитния статус на Христов е и фактът, че живее в една кооперация с Григор Шопов на ул. „Стефан Караджа“ на около 30 метра от входа на вътрешното министерство, за което свидетелства синът на Григор Шопов (Шопов, 2012, с. 80-81). Според Ананиев той е уволнен като началник на разузнаването през 1968 г., защото на лична среща в апартамент на негов колега, който е бил в чужбина, Христов си позволил недопустими характеристики за партийното ръководство. Тъй като апартаментът бил подслушван, данните стигнали до ушите на Мирчо Спасов (Ананиев, 2008, с. 62-65). Тази история звучи доста съмнително, но ако е вярна, не говори добре за конспиративните качества на началника на разузнаването. Най-вероятно обаче провинението му е било достатъчно сериозно, тъй като след това Христов е преместен на работа във Външното министерство, откъдето е изпращан на дипломатическа работа в Истанбул, Швейцария и в държави от Африка, но най-високата позиция, до която достига, е временно управляващ посолство, а не посланик.

След като Димитър Кьосев е издигнат за заместник-министър през 1972 г., за началник на разузнаването е назначен Стоян Савов. Когато на следващата година Кьосев почива, Савов заема неговото място като заместник-министър, а за началник на Първо главно управление е назначен Васил Коцев (1973-1986 г.). Тези рокади съвпадат с назначаването през 1973 г. на Димитър Стоянов за вътрешен министър, като тази конфигурация в ръководството на разузнаването се запазва до 1986 г., когато Коцев загива при автомобилна катастрофа. След неговата смърт през 1986 г. до края на комунистическия режим разузнаването се оглавява от неговия заместник Владимир Тодоров, а след това от Румен Тошков, наследен от Бриго Аспарухов като началник на новосъздадената Национална разузнавателна служба.

Българското разузнаване се вписва в разузнавателната общност на комунистическите държави, като поне официално основният акцент в работата му е насочен към съседните на България държави от НАТО Гърция и Турция, както и към арабския свят. В документите приоритетите на разузнаването са разделени на три основни географски зони, подредени по важност. На първо място са Турция и Гърция, втората географска зона са големите капиталистически страни, като сред тях предимство е отдадено на САЩ, Италия, Франция и Ватикана. Третата географска зона са „слаборазвитите арабски и африкански страни“ (с ударение върху арабските държави). През 1966 г. към тези приоритети се добавят Китай и Албания в контекста на изострените отношения между СССР и Китай.[2]

Основното звено, около което е организирана работата на разузнаването в чужбина, е резидентурата. Тя може да бъде легална или нелегална. Легална е онази резидентура, която ползва за прикритие официално съществуваща българска институция в чужбина – както дипломатическите представителства, така и структури, подчинени на Министерството на транспорта или Българската телеграфна агенция. Легалната резидентура има следната структура:

Резидент – организира и контролира цялата дейност на резидентурата, ръководи оперативните работници и лично се занимава с агентурно-оперативна работа.

Оперативни работници – изпълняват агентурно-оперативни задачи.

Шифровач – води шифрованата кореспонденция.

Радист – предава и приема шифрованата кореспонденция и отговаря за техническата изправност на радиопоста.

Шофьор – отговаря за техническото състояние на колите на резидентурата и по указание на резидента изпълнява технически и спомагателни задачи.

Оперативни работници по охраната – осъществяват денонощна въоръжена охрана на представителствата, без да им се възлага допълнителна дейност[3].

Нелегалните резидентури не ползват дипломатическо прикритие и в тях работят специално обучени разузнавачи със сменена самоличност (легенда), изпратени в чужбина под някакъв убедителен предлог – например финансиран от разузнаването дребен бизнес, който им дава възможност често да пътуват. На теория предимствата от работата на нелегалите са огромни, но и рисковете също не са за подценяване, тъй като е почти невъзможно да бъдат контролирани от Центъра, т.е. налице е реална опасност от превръщането им в двойни агенти. През 60-те години, а вероятно и по-късно, нелегални резидентури се организират предимно, и може би единствено, в Гърция и Турция.

Към момента не са известни случаи на същински успешни български „нелегали“ в чужбина. Първият известен опит за извеждането на такъв нелегал е случаят на Трайчо Белопопски, завършил с провал след решението му да поиска убежище в Англия през 1962 г. През 1976 г. за такъв нелегал е обявен Хрисан Христов, но личното му кадрово дело като офицер от разузнаването противоречи на пропагандираните тогава успехи. През последните години Асоциацията на разузнавачите от запаса се опитва да популяризира случая на „единствената жена-нелегал“ Снежана Василева с кодово име „Ирен“. Изпратена във Виена през 60-те години след изучаване на немски език и грижливо подготвена легенда, тя успява да се запише в местен университет и започва  да се интегрира в страната. Но дори и от силно разкрасената история за нея става ясно, че мисията й завършва още преди да е започнала – тя се връща в България в началото на 70-те години, преди да е завършила висшето си образование в Австрия и да е направила опит за същинска кариера там. В публикациите за нея се допълва, че всички документи за годините й като нелегал са унищожени още през 80-те години, което означава, че тази история не подлежи на проверка.[4]

Честите смени на ръководителите на разузнаването са показател, че въпреки или тъкмо заради елитния си статут разузнаването е най-силно подвластно на политическите промени в режима. Въпреки опитите през 60-те и 70-те години за професионализация на работата на Първо главно управление, негова основна характеристика остава именно политическата зависимост, която се отразява както на организацията на работата, така и на подаваната към ръководството информация. Стремежът за професионализация намира израз в изграждането на система, която на теория позволява оценяването на служителите въз основа на техния разузнавателен принос – всяка подавана от служителя информация се оценява по критерии за нейната актуалност и ценност и съответно е класирана като ценна и годна за ползване, оставяна „за натрупване“ или без оперативна стойност. В края на всяка година това дава възможност работата на резидентурата да бъде оценена по сравнително обективни критерии, въз основа на броя агенти и секретни сътрудници, броя и качеството на подадените и използвани информации. Този опит за професионализация обаче се сблъсква с изградената с времето тромава бюрократична структура, чиято цел е да предотврати „провалите“ не само в чужбина, но и пред партийното ръководство. Резултатът е, че изградената система за оценка на работата, макар и да съществува, на практика не е обвързана с кариерното развитие на кадрите, че винаги за ръководители на разузнаването се издигат хора заради тяхното минало, произход и партийни връзки, а не заради постигнатите от тях резултати.

Така например през 1977 г. резидентурата в Ню Йорк (която използва за прикритие основно българското представителство към ООН) се състои от осем оперативни работници (т.е. офицери, изпратени от България), които ръководят общо дванадесет агенти, като за тази дейност Центърът дава много висока оценка на резидентурата.[5] Положението в съседните на България страни е по-тежко – през 1968 г. резидентурата в Атина съобщава, че по списък има общо девет агенти гръцки граждани, от които същински контакт поддържа с пет, а с останалите връзката е загубена. Същевременно резидентурата се състои от общо единайсет души, от които шест оперативни работници, а останалите са помощен персонал (радист, шофьор и охрана). Показателно е, че резидент в Атина в този момент е Стоян Савов, който в следващите години става началник на разузнаването и заместник-министър, в чийто ресор е именно разузнаването.[6] През 1971 г. резидентурата във Франкфурт, която ползва за прикритие търговското представителство на България, се състои от осем оперативни работници, а ръководи едва трима агенти чужди граждани и двайсет и шест секретни сътрудници български граждани. За цялата година резидентурата отчита привличането на нови четирима временно пребиваващи български граждани за секретни сътрудници и нито един нов агент. Действително Центърът отчита, че дейността по установяване на контакти с местни граждани е „незадоволителна“, но за сметка на това резидентът Владимир Тодоров след това става заместник-началник на управлението, а в края на 80-те години – и последния началник на Първо главно управление.[7]

Ранната структура на разузнаването включва отдел 01, който се занимава с Турция, 02 отдел  – Гърция, 03 отдел – САЩ и Западна Европа, 04 отдел – контраразузнавателна работа в чужбина, 05 отдел – нелегали, 06 отдел – информация, 07 отдел – икономическо и научно-техническо разузнаване, 08 отдел – дезинформация и активни мероприятия; 09 отдел – арабски страни, 11 отдел – вербовка на българска територия (Ананиев, 2008, с. 48). Още от самото начало една от най-важните структури в разузнаването е 04 отдел, който по същество се занимава с контраразузнавателно обезпечаване на българите в чужбина, чийто главен стремеж е установяването на контрол над вражеската емиграция. „Проникването“ и „разложението“ на организациите на вражеската емиграция са сред основните цели на българското разузнаване, като по тях са насочвани да работят голяма част от секретните сътрудници, извеждани на легална работа в чужбина с подкрепата на разузнаването. В това отношение особено активно се работи с духовници от Българската православна църква като бъдещия Западноевропейски митрополит Симеон, който през 60-те години е сътрудник на разузнаването в САЩ, или бъдещия ректор на Духовната академия Николай Шиваров, който през 70-те години е български свещеник във Виена. По същото време във Виена се подвизава и рекламираният като най-голям български нелегал Хрисан Христов, който работи основно срещу организациите на вражеската емиграция.[8] Доказателство за важността на този отдел е и фактът, че първият началник на цивилното разузнаване след края на комунизма е дългогодишният началник на този отдел Румен Тошков.

В този контекст е обяснимо защо българското разузнаване си спечелва печална слава, включително по света, с провежданите „остри мероприятия“ срещу представителите на „вражеската емиграция“. Жертва на тези мероприятия стават писателят Георги Марков през 1978 г., „предателят“ и бивш служител на разузнаването Владимир Костов (в Париж през същата 1978 г.), както и емигрантът Борис Арсов. Създал незначителна емигрантска организация в Дания, през 1974 г. той е отвлечен и след като на процеса в България отказва да направи самопризнания и не допуска да бъде използван в пропагандната кампания срещу Запада, е осъден на 15 години затвор, а през декември 1974 г. е намерен обесен в килията си при крайно подозрителни обстоятелства (Христов, 2000).

С годините отделите и направленията в работата на Първо главно управление се умножават, като в неговата структура се развиват „модни“ направления, за които се отделят големи ресурси, без да е ясна ефективността им. За кратко в края на 60-те и началото на 70-те години такъв е 10 отдел – свръхсекретен щат, след това привилегирован статут получава 14 отдел – Културно-историческото разузнаване, а през 80-те години се дава приоритет на Научно-техническото разузнаване.

Задачата на 10 отдел, създаден в края на 60-те години, е набирането на свръхсекретни кадри за разузнаването сред утвърдени в своята професия хора, които имат възможност да пътуват в чужбина, като с техния статут дори в самото управление са запознати единици. При назначаването на такъв оперативен работник се изготвя списък с лицата, запознати с истинската му самоличност. Той се назначава под фалшиво име, използвано включително във ведомостите за заплатите. Първи началник на отдела е Трайко Григоров, последван за кратко от Петко Ковачев, а най-дълго отделът се ръководи от Дяко Христозов, който е негов началник до закриването му в средата на 70-те години (най-вероятно през 1976 г.). Съгласно плана за работа за 1970 г. 10 отдел разполага с двайсет оперативни работници на свръхсекретен щат, от които петима са изведени зад граница – техните кодови имена са „Фред“ (изведен във Франкфурт), „Антон“ (във Виена), „Каров“ (в Лондон), „Шишманов“ (в Москва), „Христов“ (в САЩ)[9].

Най-известният оперативен работник на свръхсекретен щат е журналистът Владимир Костов, назначен на работа в отдела на 1 февруари 1968 г. с кодово име „Кръстев“. След като през 1974 г. е изпратен под прикритието на кореспондент на Комитета за телевизия и радио в Париж, през юни 1977 г. той иска и получава политическо убежище във Франция. Това го превръща в най-високопоставения офицер на разузнаването, останал на Запад, но и в един от най-големите пропагандни провали на българското разузнаване, тъй като до този момент Костов е публична личност, добре позната на българското общество. Бягството му става причина за множество слухове вътре в страната, за задочното му осъждане на смърт на 5 май 1978 г. и опита за убийството му в Парижкото метро на 26 август 1978 г. по начин, сходен с убийството на писателя Георги Марков. След бягството му започва детайлно разследване на мотивите за неговата „измяна“, което пък разкрива изключително интересни данни за начина на работа на българското разузнаване. Както беше посочено, разследването се концентрира върху произхода на Костов, като акцентът пада върху неговия дядо свещеник, а „формалното“ проучване при неговото назначаване и „слабото“ му ръководство стават причина за редица наказания в управлението.

От това дело могат да се направят и някои изводи за слабостите на този 10 свръхсекретен отдел, което довежда и до неговото закриване към средата на 70-те години. Предимството на свръхсекретните оперативни работници е, че те са дотолкова утвърдени в своята област, че изпращането им на работа в чужбина може да бъде логично продължение на тяхната кариера, без за това да е необходима намесата на разузнаването. Изпращането на Костов в Париж изглежда напълно естествено, като се има предвид, че той знае френски език, от 1961 до 1964 г. е бил кореспондент в Париж на партийния орган „Работническо дело“, а в началото на 70-те години заема поста главен секретар на Комитета за телевизия и радио с ранг на негов заместник-председател. И все пак, въпреки подходящата му биография, заминаването му за Париж отново не се случва без намесата на разузнаването. Кандидатурата на Костов за Франция е спирана в продължение на три години от председателя на Комитета за телевизия и радио Тодор Стоянов, който не изтъква никакви принципни съображения за това. Въпросът става актуален за пореден път през 1973 г., когато се разбира, че дотогавашният кореспондент в Париж Боян Трайков ще се завърне в България. В този период Костов провежда няколко срещи с Тодор Стоянов, но не е убеден, че Стоянов ще подкрепи кандидатурата му. Поредната среща е на 27 декември 1973 г., след което „Кръстев“ пише рапорт до началника на Първо главно управление, в който съобщава, че е попитал Стоянов  дали ще бъде изпратен в Париж, а той му е отговорил, че въпросът е „замразен по-горе“. Рапортът продължава: „Казах му, че с оглед на цялостната ми работа по различни линии го моля да ми даде по-точен отговор. Той ми каза, че му се е обаждал „най-горният шеф по тази друга линия“ (не уточни дали става дума за зам.-министър или министъра, нито уточни кога), но че той и на него бил дал същия „уклончив и неопределен отговор“.[10] Следват поредица от совалки с активното участие на ръководството на разузнаването, преди въпросът да бъде окончателно разрешен положително в полза на „другата линия“. А причините за твърдостта на Стоянов най-вероятно са били свързани с наличието на друга, подкрепяна от него кандидатура за същата позиция. На следващата си среща с Костов, проведена на 24 януари 1974 г., Стоянов му казва, че ще направи предложение да се открие още една щатна бройка към кореспондентския пункт в Париж: „Помоли по линия на нашата служба също да се съдейства, като се изтъкне целесъобразността от развитието на кореспондентския пункт в Париж“[11], съобщава „Кръстев“ в отделен рапорт.

По времето, когато Владимир Костов иска политическо убежище в Париж, подобен провал заплашва да се случи и с друг известен кадър на същия отдел – „Христов“, чийто предишен псевдоним като секретен сътрудник е „Торис“, монашеското му име е Симеон, а светското – Симеон Димитров Костадинов. Към 1970 г. в качеството си на Главиницки епископ той е управляващ Акронската епархия на Българската православна църква в САЩ, а по-късно се издига до Западноевропейски митрополит на БПЦ. След като в продължение на години работи в САЩ и успява да получи американско гражданство, неговите началници в България започват да изпитват съмнения в лоялността му. През зимата на 1978 г. епископ Симеон е извикан в България официално за заседанията на Светия синод, а след това паспортът му е отнет „поради очаквана провокация срещу нашата страна, която касае и личната му сигурност“. В негова защита в САЩ е организирана кампания, която заплашва да стигне до американския сенат, а американският посланик в София иска обяснение за съдбата на епископа от началника на отдел „Западна Европа“ във Външното министерство Любен Гоцев. Случаят заплашва да излезе от контрола на българските разузнавачи, когато на 11 май 1979 г. „Христов“, „без наше знание и разрешение, придружаван от американския консул до летището“, напуска страната и заминава за САЩ[12]. В следващите месеци Първо главно управление се опитва да реши проблема със своя оперативен работник, чието евентуално „невъзвращенство“, в контекста на провала с Владимир Костов и убийството на Георги Марков, със сигурност би „взело главата“ на цялото ръководство на разузнаването. Въпросът е решен в края на 1979 г., когато на конспиративна среща в Упсала, Швеция, епископ Симеон приема предложението да бъде назначен за викарен епископ на Българския патриарх за Западна Европа със седалище в Будапеща и така е избегната опасността от негова „измяна“ и други усложнения.

Може да се допусне, че именно пречки от такъв характер довеждат до закриването на 10 отдел. Случаят на Костов показва, че без видимата подкрепа от страна на разузнаването трудно може да се осигури изпращането дори на свръхсекретния разузнавач на желаната работа в чужбина, колкото и квалифициран да е той за този пост. Другият проблем, свързан с тези свръхсекретни кадри е, че по статус и контакт с Центъра те се доближават до секретните сътрудници, докато подготовката, знанията и заплатата им са на щатни разузнавачи. От казуса на епископ Симеон е видно, че често разузнавачите от този вид познават цялото ръководство на управлението, тъй като при спорадичните му връщания в България на Симеон е оказвана рядката чест да провежда лични срещи с началника на ПГУ или поне с някой от заместниците му. Този системен проблем е посочен и в анализа на причините за „измяната“ на Костов – в документа се казва, че назначението му на свръхсекретен щат предполага той да поддържа контакт с минимален брой оперативни работници. Но в случая на Костов „този принцип е нарушен, в резултат на което с него са работили над 18 ОР“. После се посочва, че в кариерата си е работил с още много други оперативни работници, за да се стигне до заключението, че „колкото и да е неприятно, трябва да се каже, че обстановката в нашите представителства и колонии в чужбина е такава, че обикновено всички знаят кои от служителите са ОР, включително и сътрудниците ни. На базата на това считаме, че той знае всичките ни ОР в Париж от двете му пребивавания в тази страна“.[13]

Показателни за начина на работа и нивото на проникване на българските резидентури в чужбина са анализите за работата на Костов (Кръстев) след неговото бягство. Основната задача на Владимир Костов, докато е във Франция, е информационна – събиране на данни за положението в страната сред неговите многобройни журналистически контакти. Непосредствено преди да избяга той е включен и в „оперативна игра” с агент на ЦРУ с цел вербовката на американеца или „подставата“ на Костов като агент на ЦРУ, но тази игра претърпява пълен неуспех. За разлика от това мероприятие информационната дейност на Костов надминава активността на всички останали връзки и агенти във Франция. В анализа се посочва, че след 1975 г. „рязко се повишава количеството на придобиваната от него информация… съответно нараства и използваемостта на материалите. СС Кръстев става един от основните източници за информация на резидентурата“, което е подкрепено и със съответните данни: от получените от резидентурата през 1975 г. общо 149 информационни материала 50% са негови, а от използваните общо от резидентурата 26 материала 69% са негови. За 1976 г. данните сочат, че от общо изпратени от резидентурата 165 информации 37% са на „Кръстев“, а от използваните общо 40 информации 30% са негови. Тенденцията остава непроменена до бягството на Костов (Кръстев) през юни 1977 г.[14]

Още по-впечатляващи са данните от справката-анализ на случая „Костов“ от 14 октомври 1977 г., когато той вече е обект на разработка под кодовото име „Юда“ (при пререгистрацията на разработката срещу Костов от ДОП в ДОР през октомври 1977 г. се предлага кодовото име да бъде „Ренегат“. Но в предложението „Ренегат“ е задраскано, а отгоре на ръка е дописано „Юда“). Справката насочва вниманието на ръководството към „личния дял на Кръстев в общата информационна дейност на резидентурата. Така например при осем ОР, средно седемнадесет секретни сътрудници и няколко десетки агенти, оперативни връзки и обекти на разработка с цел вербовка, на Кръстев се пада през 1975 г. 50% от цялата информация на резидентурата и 69% от използваната такава; през 1976 г. съответно 37% и 30%, а през първото полугодие на 1977 г. 39% и 54%. Ако обаче към Кръстев прибавим и източника „Атос“, то придобиваната от двата източника информация възлиза напоследък на 85-90% от общата такава на резидентурата. Това говори за една активност, която го е откроявала сред останалия състав, което за „Атос“ не важи, понеже е агент и като такъв се предполага, че не е известен на местното КРО“.[15]

Провалът на свръхсекретния отдел е знак за неуспешната професионализация на българското разузнаване. След „измяната“ на Костов причините са потърсени (и открити) в лошия му произход, а като един от виновниците е посочен офицерът, извършил проверката при назначението. Така дилемата между професионализма и идеологическата лоялност е решена отново в полза на лоялността, гарантирана от произхода.

Друг един отдел на разузнаването, който през 70-те години получава статут на приоритетно направление, но чиято слава също сравнително бързо залязва, е Културно-историческото разузнаване (КИР, като за благозвучие повече се използва абревиатурата РИК). Създаването на отдела е утвърдено със заповед на министъра на вътрешните работи Ангел Цанев през юни 1972 г., а като негова основна задача е формулирана дейността по „издирване и придобиване на ценности в чужбина, свързани с културното и историческото минало на българския народ“. Както посочва Христо Христов, в началото щатът на 14 отдел се състои от дванайсет оперативни работници – една част от които работят на прикритие в различни институции, а друга – в Центъра. Първият ръководител на отдела е полк. Трайко Григоров, наследен през 1973 г. от Емил Александров, а след това през 1977 г. от Георги Авджиев. През 80-те години като истинска „звезда“ на този отдел се налага неговият заместник-началник Христо Маринчев, работещ от средата на 70-те години на прикритие като заместник-председател на Комитета по църковни въпроси.

Със самото си създаване отделът се превръща в привилегирована структура, която работи в близко сътрудничество с Комитета за култура и неговия председател Людмила Живкова, доказателство за което е и издигането на Емил Александров за заместник-председател на Комитета с ресор поддържане на международните контакти. През 70-те години отделът изразходва големи финансови средства, като в една от първите години на неговото съществуване – 1973 г., за командировки в страната са изразходвани 6800 лв.; за особени агентурно-оперативни разходи – 3300 лв.; за възнаграждение на нещатни оперативни работници – 1200 лв. Когато към тези суми се добавят средствата, използвани от резидентурите в чужбина, валутните разходи на отдела през тази година възлизат на 23 400 американски долара. (Христов, 2012, с. 94) През следващите години разходите нарастват, като техният размер е трудно проследим, тъй като много често средствата за командировки са изплащани от учрежденията, в които служителите работят на прикритие.

В началото на 80-те години Културно-историческото разузнаване играе централна роля в кампанията за международните чествания на 1300-годишнината от създаването на българската държава. През годините неговата роля е да прониква в чужди библиотеки, да издирва и доставя в България ръкописи и паметници на културата, свързани с българската история. Една от основните му цели е проникването в обекта „Цитадела“ (българския манастир „Зограф“ в Атон), което води и до най-големия „успех“ на отдела, станал известен след края на комунизма. Това е организираната от Христо Маринчев през 1985 г. под кодовото име „Маратон“ операция за изнасянето на „История славянобългарска“ от Зографския манастир и донасянето й в България, където тя остава заключена в архивите на разузнаването. Операцията е „реализирана“ от двама оперативни работници на работа в резидентурите в Солун и Атина, които се водят на щат във 02 отдел на Първо главно управление – Иван Генев и Венцислав Агайн. (Пак там, с.190-192)

Културно-историческото разузнаване е силно засегнато от съдебния процес през 1982 г., организиран срещу служители от Служба „Културно наследство“ в Министерството на външните работи, която е ползвана за едно от прикритията на разузнаването. След смъртта на Людмила Живкова част от нейните приближени от Служба „Културно наследство“ са осъдени на различни срокове затвор заради констатирани злоупотреби и неправомерно изразходвани средства около честванията на 1300-годишнината. Между осъдените са Живко Попов, заместник-министър на външните работи и служител на разузнаването, както и бившият началник на Културно-историческото разузнаване Емил Александров. След този съдебен процес КИР губи позициите си на едно от престижните разузнавателни направления, но продължава да съществува като 14 отдел в Първо главно управление, а един от основните му акценти е работата по Зографския манастир и по т.нар. Възродителен процес.

През 80-те години новото „глезено дете“ на разузнаването е Научно-техническото разузнаване, което също стремглаво разширява дейността и щата си, за да започне в края на 80-те години да разработва планове дори за учредяване на собствена банка, контролирана от Първо главно управление. Създадено още през 60-те години, в началото Научно-техническото направление заема второстепенно място в разузнавателната работа. Значението му започва да се повишава през 70-те години, като на него се възлагат надежди за ограничаване на технологичното изоставане от западните страни. През 1976 г. със Заповед на заместник-министъра Стоян Савов „на основание на разформирования отдел ХІІІ на ПГУ“ в рамките на 07 отдел на управлението се създава оперативно звено за придобиване на научно-техническа информация. Същата година за заместник-началник на 07 отдел е назначен Георги Манчев, който продължава да ръководи Научно-техническото разузнаване до края на комунизма.

Нарастването на значението на това направление в българското разузнаване е следствие от повишения му статут в съветското КГБ. Както отбелязват Андрю и Митрохин, при идването си на власт начело на СССР Михаил Горбачов е впечатлен най-силно именно от успехите на Управление „Т“ на Първо главно управление в състава на КГБ. След това авторите обобщават: „През периода на Студената война КГБ бележи по-големи успехи в събирането на научно-техническа информация, отколкото при своите политически операции срещу главния противник. Проникването във фирми и институти, които работят за отбраната, се оказва далеч по-лесно, отколкото това в сърцето на федералното правителство. НТР страда също така много по-малко от политическа предубеденост… Но това, което поне частично остава табу, са трудностите, които изпитва управляваната от държавата съветска индустрия при пълноценното използване на научно-техническата информация, която получава.“ (Андрю, Митрохин, 2001, с. 245)

Същото е валидно и за българското Научно-техническо разузнаване. Нарастването на важността на НТР намира израз и в честите увеличения на неговия щат. Към 1980 г. НТР има изградена своя мрежа в САЩ, Япония, ФРГ, Англия, Франция, Италия, Австрия, Канада. Към същата година отделни негови представители вече са изпратени на работа и в Швеция, Швейцария, Холандия, Индия и Испания. През 1980 г. на щат в НТР към ПГУ работят 98 оперативни работници офицери и 10 души технически персонал, а същата година на отдела са отпуснати още 95 щатни бройки за офицери, 65 от които са за работа зад граница.

През 1980 г. статутът на НТР е повишен в управление „Научно-техническо разузнаване“, което остава в структурата на Първо главно управление, като за негов началник и същевременно заместник-началник на ПГУ е назначен Георги Манчев. Въпреки че НТР действително успява да придобие някои технологични тайни от Запада, неговата драма се състои в невъзможността да бъде открит такъв механизъм, който да гарантира успешното внедряване на придобитите разработки в плановата икономика. Въпреки опитите, някои от които успешни, за създаване на поредица от междинни структури между разузнаването и реалните икономически субекти, както и на научно-изследователски институти, които да разработват внесените от разузнаването мостри на нови технологични продукти, самото НТР има съзнание както за своите успехи, така и за „слабостите във внедряването“ на придобитите постижения. В справка за ефективността на УНТР от 1985 г. се отбелязва:

„Икономическият ефект от дейността на УНТР, ПГУ-ДС, посочен от някои потребители и в случаите, когато той може да бъде приблизително определен, е следният:

І. Военна техника – 4 000 000 долара

ІІ. Електроника – 13 000 000 долара

ІІІ. Електронно-изчислителна техника и програмно осигуряване – 16 000 000 долара

ІV. Микробиологическа и химическа промишленост – 147 000 000 долара

V. Атомна енергетика – 1 800 000 долара.

VІ. Металургия – 500 000 долара.

Всичко – 182 300 000 долара.

Посоченият икономически ефект е изчислен само за големите достижения на УНТР, ПГУ-ДС, през 1985 г. въз основа на стойността на лицензии, техническа документация, проекти, щамове, пакети програмни продукти и други, определени по сравнителни данни за цените им на международния пазар.“[16]

Същевременно в „Информация относно слабости във внедряването в народното стопанство на чуждестранни и наши върхови научно-технически постижения“ от 26 юни 1985 г. е записана следната констатация:

„В заключение могат да се направят някои изводи и оценки за изпълнението на задачите по научно-техническия прогрес през началните месеци на годината:

1. В научните институти, стопански организации и предприятия не е настъпил прелом в дейността им по внедряването на авангардните постижения на науката и техниката.

2. Повишени са разходите за живия труд. Чистата продукция за 100 лв. е произведена с 48,64 лв. ФРЗ [фонд работна заплата], при 35,78 за същия период на 1984 г.

3. Икономическият ефект от внедрените разработки за първите пет месеца е 156 млн. лв., което е 14,4% от предвидения за годината.

4. По субективни причини голям брой планирани разработки остават невнедрени.

5. Планирането на внедрителската дейност по месеци и тримесечия е неритмично. За първото шестмесечие се залагат едва 10-15% от броя на разработките и очаквания ефект.“[17]

Признак за непропорционалното разрастване на Научно-техническото разузнаване в края на комунизма са предложенията от 1989 г. за търсене на нови прикрития за дейността на управлението, някои от които твърде мащабни, дори и за Първо главно управление. Така например в „Справка относно разработване на нови оперативни прикрития“ от 31 януари 1989 г. се правят следните предложения:

„Една от подходящите форми на прикритие със значителни оперативни и икономически възможности представлява финансово учреждение, комбинирано с търговска дейност.

Същност на прикритието „депозитна къща“: Прикритието „депозитна къща“ (банка) в София би могло да се развие по следната основна схема: привличане на валутни депозити на дребни и средни вложители от съседните и арабски страни, а евентуално и на български граждани и организации, срещу умерена валутна лихва и „гарантирана тайна на влога“… При правилно организиране и ръководство депозитната къща би могла да се разрасне чрез въвеждането на други банкови услуги, откриване на филиали в съседните и други интересуващи ни страни.“[18]

В пояснителна бележка, адресирана до „др. Манчев“, се допълва: „За създаването на такава „депозитна къща“ по Указ 56 няма никакви пречки, включително и с чуждо участие. Като идея е много добра, но с наличните ни сили сега не сме в състояние да я реализираме… Не ми е ясно как би могло да се реализира „банка“, собственост на ПГУ-ДС, с всичките отговорности.“[19]

Нови прикрития се търсят и през следващите месеци, като в „Концепция относно нови форми на работа на 05 отдел, УНТР в условията на фирмена организация на народното стопанство“ от 29 септември 1989 г. се прави следното предложение: „Създаване и регистриране на явни и неявни фирми в страните на ЕИО и в района на Югоизточна Азия, използвайки местните законодателства, които дават данъчни привилегии и облекчен административно-финансов режим. Има се предвид формата на off shore company в Англия, холдинг формите в Швейцария, Австрия, Лихтенщайн, Люксембург, Кипър и Малта, анонимните фирми в горецитираните страни плюс ФРГ, Бенелюкс, Гърция, Франция, Италия и т.н.“[20]

Както се вижда, до самия край на комунизма Научно-техническото разузнаване продължава да планира своята експанзия в нови държави и нови прикрития, въпреки официално отчетените няколко години по-рано „слабости във внедряването“ на придобитите данни в народното стопанство.

Друга основна разузнавателна структура, която се намира извън системата на Държавна сигурност и е подчинена на Министерството на отбраната, е Военното разузнаване. То развива своята дейност паралелно на външнополитическото разузнаване с фокус основно върху бойната готовност на противника чрез идентични структури и методи на работа. Военното разузнаване се концентрира върху военната заплаха, която западните държави и преди всичко НАТО представляват за социалистическия лагер, като в това отношение също следва зададените от СССР приоритети. Методите му на работа не се различават от тези на външнополитическото разузнаване, като то също може да формира свои легални и нелегални резидентури на територията на разузнаваните страни. Военното разузнаване има право да ползва като легално прикритие също така и институцията на „военните аташета”. Припокриването на дейностите и фактическата конкуренция между тях както на макрониво – между МВР и МНО, – така и на микрониво – в отделните дипломатически представителства и други ведомства под прикритие – прави отношенията между двата основни клона на разузнаването един от най-интересните и до този момент недобре изучени въпроси.[21]