7496
3038

Държавникът

T_Tanev1_final

Каква е разликата между държавника и политика? Самоцел ли е държавното управление и кога то реализира надпартийния интерес на цялата нация? Книгата „Държавничеството“ на проф. Тодор Танев, откъс от която ви предлагаме, се опитва да очертае предизвикателствата пред днешната политическа действителност.

 

„Политикът мисли за следващите избори,

държавникът – за следващите поколения”.[1]

„С партия се влиза във властта,

С партия не се управлява държава”.[2]

В диалога „Държавникът” великият Платон твърди, че за да управляваш е необходимо да притежаваш специално знание. Без него управлението неизбежно е катастрофа.

Уви, за разлика от древна Елада съвременната практика изглежда обратната. Почти без изключение „шестото чувство”, а не знанието представлява основният инструмент, с който се правят по-сполучливи или по-малко сполучливи опити да се управляват проблемите на различните сфери на живота. Затова днес, 2400 години след Платон е напълно неясно кое е държавничество и кое – не.

Съвсем очевидна е липсата на що-годе общоприето и пълноценно разбиране за държавника, след като всеки си разрешава да употребява думата тъй, както намери за добре. Още по-очевидно е, че никой не търси каква е истината – къде от подценяване на държавничеството, къде от стремеж да няма ограничения да се назовава държавник който си поиска. Затова „държавник” се схваща масово като похвален епитет, а не като отделен, специфичен вид политическо управление. Интуицията е склонна да опростява значението на държавничеството, като се поддава на инерцията навременната епоха всичко обществено и държавно да се свежда рано или късно до партиите и тяхната воля. Основна жертва при това положение е по-сложната половина от смисъла на държавничеството, а именно управлението. Управлението просто сублимира и в днешното понятие остава политиканството, формалните постове в държавната йерархия или страхопочитанието, което налага предимно ласкателната злоупотреба.

Налучкването е склонно да „раздава дипломи” за държавничество на хора, за които няма мотивирано основание да бъдат причислявани към този вид политици. Интуицията съвсем не е достатъчно средство да се определи дали един политик е държавник, ако не се знае какво означава това. Интуицията замазва съдържателните разлики между едни и други степени на проява на държавничество и затова е недостатъчна основа да се разбере феномена в неговия разгърнат вид. С интуиция освен това не могат да се дефинират типове, да се разграничат степени на проявление на държавничество и да се класифицират мотивирано отделните случаи.

Големият въпрос е съществува ли изобщо системно понятие за държавничеството като нещо отделно и нещо важно, или е вярно, че става дума просто за похвален епитет?

На основа на всичко казано дотук вероятно е възможно да се сглоби модел на държавника, който да послужи поне за работното понятие.

Държавниците са вид политици – онези, които са съсредоточили дейността си изключително върху държавното управление и забележимо по-малко върху партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. Те са тези политици, които проектират протяжните хоризонти пред цялостното обществено развитие и управляват макропроцесите, които водят нататък. За разлика от тях по-стандартните политици формулират и налагат с власт конкретните състояния на сферите на обществен живот, в които според тях трябва да се намират те съобразно техните партийни версии на обществения интерес. Властта за политиците-партийци е цел, за държавниците тя е средство.

Книгата „Държавничеството” е спонтанен отговор на множество предизвикателства, които политическата действителност отправя систематично от дълго време насам. Например:

  • Пълно е с политици, но има ли държавници сред тях?
  • Пълно е със „стратегии”, но какво всъщност са те в действителност?
  • Пълно е с партии, но какви интереси представляват те?

Всичко това звучи по-сбито така: съществуват ли истински държавници у нас, които градят стратегия за бъдещите поколения, за да се осъществи надпартийният интерес на цялата нация?

Този въпрос постепенно слива в амалгама няколко наглед самостоятелни теми, по които авторът е писал и преподавал продължително време:

  • Каква е разликата между политик и държавник?
  • Каква е разликата между стратегия и нещо, озаглавено „стратегия”?
  • Каква е разликата между партийни и национални интереси?

В резултат на това е създаден събирателен модел на държавника като особен вид политик, който е национален стратегически лидер. Това значи, че се стреми към надпартийно съгласие от този момент до времето отвъд всякакви мандати – съгласие едновременно за оцеляването на националната идентичност („кой?”), така и за продължителното добруване в екстремни рамки („какво?”).Това е държавна гранд-стратегия – постоянно развиваща се концепция за посоката на развитие, а не някакво крайно състояние, което да бъде постигнато някой ден. Нея държавникът гради върху специалната мисия на нацията и жизнеспособната визия за трайно конкурентно предимство в глобалната конкуренция и коопериране със стратегически партньори. Разбира се, няколко изречения не могат да покрият целия обем от идеи и мотиви, изложени по-нататък.

Критичният анализ не означава критикарство:

  • Никой не е против политиците, естествено, но само някои от тях имат основателно право да бъдат определяни като държавници – кои?
  • Никой не е против различните документи, но само някои от тях са действително стратегии – кои?
  • Никой не е против партиите и тяхната „голяма”политика, но днес публичните политики се формират от мрежи с повече участници – кои?

За мениджъра се пише много. Едва ли не всеки може да стане мениджър, ако спазва описаните в книги, брошури и страници в интернета елементарни, логични и прости правила. Пълно е с модни заглавия от вида „Успешният мениджър”. Как да станем успешни мениджъри?! Веднага без усилия се намират куп отговори, като: „Десет характерни черти на успешния мениджър.” „Дванадесет съвета за да станеш успешен мениджър.” „Седем съвета за успешен мениджмънт.” „Три тайни на свръхуспеха на мениджъра.” И така нататък.

Истинският, задълбоченият съвет обаче липсва в публикациите. Няма успешен мениджър в калпава държава независимо от всевъзможните формули. Щом е налице корупция, монополи, външнополитическа зависимост и други непреодолими спънки е много трудно да бъдеш мениджърът, който искаш даже ако следваш всички правила. Това крайно важно предусловие – нормалната държава – се пропуска, сякаш милионите мениджъри навсякъде работят при идеални лабораторни условия.

Успехите на милионите мениджъри зависят от успеха на малцината държавници. Странно обаче, в книжарниците и интернета липсва заглавие „Успешният държавник”. Дори много сериозни автори, като Питър Дракър, които най-последователно десетилетия наред изследват успеха на ефективния мениджър не споменават нищо за зависимостта на успеха на отделния мениджър от успеха на друг един „мениджър” с централно значение – държавния ръководител.

Вярно е, че мениджър се свързва едва ли не само с бизнеса. Обикновено мениджър означава управител на фирма. Тук обаче става дума за много по-широко разбиране – управител изобщо, включително в политическата и административната сфера. Питър Дракър например използва понятието мениджър в този по-широк смисъл.

Държавникът не е нито стопански, нито политически или административен мениджър, макар и държавника, и мениджъра да управляват хора. Съответно успехът на държавника не следва от спазването на съветите, давани типично на мениджърите. Двете роли са достатъчно много различни и твърде малко еднакви, за да споделят общи правила.

Руските губернии например се ръководят от губернатори, а не от мениджъри. Какво ли би работил „мениджърът на губерния”, ако такъв изобщо съществуваше? Централната банка на държавата има гуверньор (или управител), който ръководи борда, за да се вземат стратегически решения за финансите и икономиката на страната, като централния лихвен процент например (нещо различно от лихвите на търговските банки, които се определят от пазара). Банката има също така и мениджър, но той се занимава с нейната сграда или отопление, но не и с финансовата политика.

Коя е тази митична фигура сред различните управляващи – фигурата на държавника? Как от него зависи цялото управление на по-ниските равнища? Какво го прави успешен?

Няма щатна бройка, професия или предварително съществуващо празно място за държавник, което чака да бъде заето от някого. Има само роля на обществен стратег, която се появява и може да се забележи от всички чак след като някой е започнал да я играе.

Най-голямата грешка е да се обърква ръководния пост с държавничеството. Държавник може да бъде не султанът, а везира, който е само съветник, помощник и администратор на султана, стига да постига непряко ролята на негласен, но действителен стратег в държавата, като създава държавническа стратегия за официалния господар, макар да не разполага с неговото име, власт и ръководна позиция. Същевременно държавният глава – султанът – може да не реализира каквото и да е стратегическо лидерство, а да е просто властник, който само подписва указите, осъществяващи стратегията на своя съветник. Историята е пълна със султани като Мурад V, които са били невменяеми. Кой от двамата – везира и султана – играе ролята на държавник в този случай?! Нека помислим за ролята на Бжежински и Кисинджър в американската политика: те продължават да я направляват, а в това време са се сменили не един и двама президенти, от които няма сериозна следа.

Въпреки особената и отчетливо характерна функция, която един държавник има в живота на страната масово и упорито наричат държавник обикновения заемащ висока държавна длъжност. Хората правят това по инерция, като за по-кратко на човека, заемащ държавен пост казват „държавник.” Това правят и всякакви последователи на определени политици или политически партии, журналисти и коментатори, за да подсилят значението на своя фаворит или партията, която го излъчва. В други случаи с голяма благосклонност държавници наричат този или онзи политик от миналото, за да разкрасят героичното минало и да покажат, че някога е имало забележителни фигури за сметка на лошото настояще, в което големите липсват. Някогашният американски президент Хари Труман е казал по този повод, че „политик е този, който е жив и управлява в момента, докато държавник е политикът, умрял преди поне петнадесет години.”

Друго недомислено объркване на „държавник” със заемащия висок държавен пост е резултат от банален факт: докато е бил високо в държавата непременно са се натрупали неща, които така или иначе биха били сътворени – сгради, транспортни съоръжения и пр. Така заемалият висок пост по-дълго време, например два мандата или три десетилетия получава незаслужено предимство пред заемалия същия пост по-късо време по простата причина, че за по-дългия период е натрупано повече създадено от хората. Може ли е обаче да е било създадено повече ако ръководителят беше друг? По този въпрос цари мълчание.

Държавник не е всеки държавен ръководител, още по-малко всеки политик. Ако беше така щяхме да си спомняме всички ръководители, които отдавна сме забравили или всички ръководители, за които помежду си имаме противоречиво гледище. Точно обратно, държавниците помним поколения наред и за тях всички имаме сравнително еднакво положително мнение. На държавници кръщават училищата, а не на редови политици или заемащи високи постове. За държавниците не може да се говори с обикновени клишета – нито го заслужават, нито е правилно.

Макар и да изглежда толкова индивидуално по форма, държавничеството не е сбор от лични качества на когото и да било. Точно толкова то не представлява длъжностна характеристика на висша позиция в държавната йерархия. Държавничеството не е лично умение, светоглед, нито автоматично следствие от заемането на висша длъжност. Няма човек, който е държавник apriori. Държавниците не се раждат такива, макар личностите им да притежават някои вродени държавнически качества, за които ще става дума по-долу. Има разлика между политик и държавник, управленец (ръководител, мениджър и т. н.) и държавник, лидер и държавник, ръководна позиция и държавник.

В този ред на мисли държавникът не е творение на мощен PR[3], нито е признатият харизматичен лидер. Вярно е, че терминът често се използва от политическите PR като редово прилагателно, с което венцеславят действията на някой политик. Истината е различна. Държавник е този, който е направил нещо твърде голямо за държавата, каквото някои шумно рекламирани по медиите политици-ръководители никога не са извършили. Разбирането за държавник е интуитивно, недостатъчно дискутирано. Всеки човек независимо от другите усеща делото на държавника интуитивно като нещо наистина забележително, „голямо”, дава оценката си за цялото това дело, макар да мотивира оценката си с отделни примери, за които се сеща.

Оценката се дава индивидуално за конкретния държавник, много рядко чрез сравнение с друг държавник и никога със скала или друг инструмент за по-точно измерване на „големината” на общите държавнически постижения. Такива инструменти не съществуват.

Оказва се, че делата на истинския държавник продължават да са най-добре пазената тайна. Сякаш това се прави целенасочено. Единственото, което изглежда се върши, е да се притъпи глада на обществеността, журналистите, политическите анализатори или активните политически фигури към по-добро разбиране на тази енигматична политическа фигура – държавника. Това се прави със заливане на информационното пространство единствено със селектирани примери от миналото, настойчиво представяно чрез образите на няколко „официални” политически лидери, присъстващи по всяко време в хрониките на телевизионните канали „Хистъри” и „Нешанъл джеографик”. Те са същите, които са залегнали по инерция и в учебните програми по политически науки в различни страни и континенти. На този фон имената на други твърде успешни държавни или обществени стратези, включително държавническите им дела са неизвестни далеч не само за масовия човек, но и за огромната част от вземащите политически решения в различните съвременни държави.

Натрапчиво се показват все едни и същи фигури от историята и повтарят и потретят разкази за техните действия. Чрез повторението онова, което са направили реално придобива много по-ярко сияние. Същевременно година след година не се появяват материали за други ръководители, които са творци на всепризнати „чудеса” – обществени явления, които нямат друго обяснение, освен точната намеса на някой конкретен чудодеец.

Има ли автор японското чудо след войната, немското чудо след Хитлер, южнокорейското чудо, турското чудо и т. н., та се стигне до китайското чудо? Разбира се, че има. Но за Хаято Икеда, Конрад Аденауер, Пак Чон Хи, Мустафа Кемал Ататюрк, дори Ахмет Даутоолу или Дън Сяопин няма много филми. За Дън Сяопин например масовият човек знае, че е: (1) е китаец, (2) е реформатор, свързал капиталистическата икономика с комунистическата еднопартийност и (3) има вина за погазването на свободите на площад „Тянанмън.” Само толкова ли е цялата истина за него? Как тези три твърдения обясняват резултат от извършената успешна реформа в държава с население над един милиард души и история над четири хиляди години?


[1] Стара фраза, приписвана на американския педагог Джеймс Фриймън Кларк (1810-1888 г.).

[2] Лудвиг Ерхарт, Вицеканцлер (1957-63), автор на германското следвоенно икономическо чудо.

[3] Модерна широкомащабна реклама на публични личности и организации

Тодор Танев е доктор на политологическите науки (2002), професор (2003) и дългогодишен ръководител на катедрите „Политология“ (1993-2000) и „Публична администрация“ (1997-2003 и от 2008-2012) в СУ „Св. Кл. Охридски“. Преподава и в други университети, сред които Американския университет в България и Великотърновския университет. Автор е на книгите „Принципи на контентанализа“, „Политическата култура“, „Политическите стратегии“, Стратегичеко управление на публичната сфера“, „Анализът на публичните политики“. Има множество специализации в чужбина в полето на политическата теория, публичната администрация, стратегическия анализ и принципите на доброто управление.