Макар Леонтиевич Шукши́н, бащата на известния съветски режисьор, актьор и писател Василий Шукшин, през 1933 г. е обвинен по 58-а статия от Наказателния кодекс на РСФСР за „антиколхозен заговор“ и разстрелян от специална тройка на ПП ОГПУ (Пълномощно представителство на Единното държавно политическо управление към Съвета на народните комисари на СССР). Бил е на 21 години. Дъщерята на Шукшин – Мария, актриса и телевизионна водеща, преди две години присъства в град Великие Луки, Псковска област, на откриването на осемметров паметник на „бащата на народите“, по чиято заповед е разстрелян нейният дядо. При откриването тя произнася слово, в което нарича генералисимуса „дарен от Бога“ (богоданный). После в интервю за „Московский комсомолец“ казва, че се възхищава от аскетизма на Сталин, от това, че е работил за благополучието на страната и народа, от способността му да предвижда десет години напред, от това, че прекратил преследването на църквата и възстановил патриаршията, че забранил абортите. Тя изтъква, че говори като православна християнка и подчертава, че много служители на църквата наричат сталинизма „Божий промисъл“, като споменава патриарсите Сергий и Алексий І, които са „избрани“ по времето на Сталин. Казва, че не може да мрази човека, който е запазил страната и църквата само защото дядо ѝ е бил екзекутиран, а на тези, които я критикуват, тя отвръща, че това не е критика, а „либерални клишета“. Според нея хората искат „силна ръка“ като Сталин и оправдават всички репресии от онова време, защото тогава се е случило „сталинското чудо“. Говори като православна християнка, но казва, че темата за покаянието се повдига, за да се обезценят съветските постижения и победи.
Освен осемметровия паметник в Псковска област през последните години са поставени още десетки паметници на Сталин. Наскоро беше възстановена фигурата му в московското метро, премахната през 1965 г. За заслугите му често говори и президентът Путин. Преди по-малко от месец на среща с лидерите на парламентарните фракции той подчерта, че е необходимо преразглеждане на резултатите от 20-ия конгрес на КПСС, на който Хрушчов осъди култа към личността на Сталин, което е породило негативно отношение към съветския лидер, и изтъкна, че е „несправедливо да се забравя ролята, която този конкретен човек изигра за победата на съветския народ във Великата отечествена война“.
Политиката на реабилитация на Сталин е наложена като официална през последните години от управлението на Путин. Тя се провежда внимателно, но устойчиво, като се следи за баланса – за репресиите, депортациите, разстрелите и лагерите се говори все по-малко, като те се оправдават с различни обстоятелства или направо се отричат, а заслугите се изтъкват все повече и за тях тонът е баладичен, дори митологичен. Това особено се набива на очи по отношение на църквата, тъй като Сталин бил прекратил гоненията срещу нея. Именно когато цялата власт е вече в неговите ръце, през 1937–1938 г. са извършени най-тежките репресии и са взривени стотици храмове. Бил възстановил патриаршеството. Патриарх Сергий Страгородски е „избран“ две години след започването на войната, когато вождът се нуждае от църквата за повдигане духа на народа. Оттогава до днес всички архиереи са вербувани от НКВД (впоследствие КГБ) и църквата се използва като пропагандна институция. Съществена част от пропагандата е да се възстанови култът към „вожда“. Това е и най-жалкото падение на църквата, защото именно тя е понесла най-тежките удари от кървавите сталински репресии.
Най-точна представа за образа на Сталин без грим, без клишета и пропаганда, без фалшификации, но също и без мъст, злост или очерняне, можем да добием от мемоарите на неговата любима дъщеря Светлана Алилуева – същото онова момиченце, запечатано на няколко снимки в прегръдката на баща си.
Светлана напуска СССР през 1967 г., но пише книгата си „20 писма до приятел“ още през 1963 г., когато не си е и помисляла, че може да избяга. Книгата е издадена и на български език през 1993 г., но вече трудно се намира и в антиквариатите.
През 1957 г. тя сменя фамилията си и приема моминската фамилия на майка си Надежда Алилуева, втората съпруга на баща ѝ, която се застрелва в сърцето през 1932 г. В официалния некролог е съобщено, че е умряла от апендицит. Светлана научава истинската причина за смъртта на майка си десет години по-късно от английско списание. Това коренно променя отношението ѝ към баща ѝ, който я обожавал, но поддържал лъжата в продължение на десетилетие. Тогава за първи път си задава въпроса: „Наистина ли баща ми винаги е бил прав?“ Отношенията ѝ с баща ѝ завинаги се разрушават, когато през 1942 г. среща първата си любов Алексей Каплер. За да бъдат разделени, той е осъден на пет години изгнание по обвинение, че е английски шпионин. Малко по-късно се омъжва за Григорий Морозов, за когото баща ѝ казва: „Ционистите ти подхвърлиха и първия ти съпруг“.
Светлана завършва историческия факултет на Московския университет. Работи в Института за световна литература като преводач и редактор. През 1962 г. заедно с двете си деца се кръщава в Православната църква. В книгата си с много трогателни думи описва срещата си с отец Николай Голубцов, който я въвежда в Църквата. Приемането на християнската вяра означава за нея окончателно скъсване с комунистическата идея.
През 1963 г. в московска болница се среща с индийския комунист Браджеш Сингх, който е там на лечение. Следва романтична връзка, но не им е позволено да се оженят. Той умира през 1966 г. и на нея ѝ е разрешено да отиде до Индия, където урната с праха му да бъде потопена в река Ганг. Тя използва напускането на Съветския съюз, за да емигрира, което се оказва изключително трудно и сложно, като предизвиква и силно напрежение между СССР и западните страни. При всичките главоломни перипетии тя се старае да опази ръкописа на „20 писма до приятел“.
Книгата е написана десет години след смъртта на баща ѝ и е посветена на паметта на майка ѝ. „Свободната форма на писмата ми позволи да бъда напълно искрена и смятам, че написаното е изповед.“ Алилуева не е имала намерение да пише антисъветско произведение, но откровеният разказ за живота ѝ в обкръжението на висшия апарат на властта около баща ѝ я прави изобличаваща. Тя описва Сталин не само като човек и баща, но и като вожд и рисува картината на съветското общество, споделя размислите си за живота и смъртта, за религията и любовта, но и за липсата на свобода, за отказа си да приеме този начин на живот и за отричането си от миналото.
В първото писмо описва по потресаващ начин мъчителната смърт на баща си. През цялото време докато той „умирал страшно и трудно“, тя стояла до него като вкаменена и наблюдавала. „Само един човек се държеше почти неприлично – това беше Берия. Той беше възбуден до крайност, лицето му, и без това отвратително, се изкривяваше от бушуващите страсти. А страстите му бяха честолюбие, жестокост, хитрост, власт, власт… Той искаше и тук да бъде „най-верният, най-преданият“ – какъвто с всички сили се стараеше да се покаже на баща ми, в което, за съжаление, твърде дълго време преуспяваше.“ Това е обобщена картина на обкръжението около Сталин. Тя не е преувеличена, защото чрез интриги на Берия много близки от семейството на майка ѝ попадат в затвори и лагери. Тя смята, че „в много отношения баща ми и Берия са съвместно виновни“.
Веднъж майка ѝ отишла в Берлин и донесла оттам за децата плетени жилетки, които в съветската страна били безумен лукс. „За да не попаднем ние, децата, под покваряващото влияние на буржоазна Европа, ни казваха, че мама е донесла всичко „от Ленинград“. По-голямата сестра на майка ѝ, Анна, имала християнска душа, от което Сталин винаги се възмущавал и казвал, че „нейната доброта е по-лоша от всякаква „подлост“. Тя е осъдена на 10 години затвор, а съпругът ѝ, който бил член на специална тройка на НКВД, е разстрелян като враг. Тези неща се случват пред очите на едно момиче, което още не може да си ги обясни. Как да си обясни, че баща ѝ не помнел датата на смъртта на майка ѝ, нито веднъж не посетил гроба ѝ, с внучката си – дъщерята на Светлана, се видял един-единствен път! Обслужващият персонал наричали „обслуга“, за разлика от предишната буржоазна „прислуга“. Светлана нарича къщите, в които живее, мрачни крепости.
Дъщерята вижда баща си за последен път на рождения му ден в края на 1952 г. Бил спрял да пуши, защото вече боледувал. Но нямало кой да му помогне, защото лекарите са арестувани по скалъпеното „дело врачей“. Отстранени са и най-близките му сътрудници Поскрьобишев и Власик. Системата е така създадена, че да превръща хората в зъбни колелца – „люди-винтики“. Светлана приема смъртта на баща си сравнително спокойно, но алкохолизираният ѝ брат Василий я посреща като престолонаследник, чийто свят се е сринал.
„Господи, колко прекрасен е Твоят свят и колко е съвършен – всяка тревичка, всяко цветенце и листо! И Ти все още продължаваш да укрепваш и подкрепяш човека в тази ужасна, обезумяла сбирщина, където само природата, вечна и могъща, му дава сила и утеха, равновесие на духа и хармония.
Само напълно изоставените, прокълнати от Бога, могат да посегнат на величието и красотата на света, могат да помислят да унищожат всичко, което цъфти, расте и се радва на живота наоколо. Колко е страшно, че такива безумци са много.“
„Едва ли ще нарекат нашето време „прогресивно“ и едва ли ще кажат, че е било „за доброто на велика Русия“… Едва ли…“
Но ето че и днес има безумци, които казват, че терорът е бил „за доброто на велика Русия“ и „такива безумци са много“.
