Начало Книги Дъщерята на Аушвиц, която иска да помним
Книги

Дъщерята на Аушвиц, която иска да помним

557
Това Фридман

С Това Фридман, оцелялата от Холокоста авторка на книгата „Дъщерята на Аушвиц“, разговаря Даниел Пенев

Това Фридман е един от най-младите концлагеристи от „Аушвиц“ през Втората световна война. Родена е на 7 септември 1938 г. в Полша. Като част еврейската общност, която хитлеристка Германия си поставя за цел да заличи от лицето на земята, Това и родителите ѝ първо се озовават в гетото в град Томашов Мазовецки, близо три години по-късно са прехвърлени в трудовия лагер в Стараховице и през лятото на 1944 г. попадат в „Аушвиц“, където остават до освобождаването на лагера от съветските войски на 27 януари 1945 г. През 1950 г. Това и родителите ѝ се установяват в САЩ, където тя получава своето образование и се омъжва. Двамата със съпруга ѝ прекарват около 10 години от живота си в Израел, след което се завръщат в САЩ. Това е преподавала в Еврейския университет в Йерусалим и е ръководила неправителствена социална агенция в САЩ. Тя е терапевт, има четири деца и осем внуци и живее в Хайленд Парк в Ню Джърси, САЩ. „Дъщерята на Аушвиц“ е първата ѝ книга.

С Това Фридман разговаряме за решението ѝ да разкаже своята история като оцеляла от Холокоста близо 80 години след края на Втората световна война, за усилията, които тя и много други оцелели са положили, за да продължат да живеят въпреки травмиращите преживявания и да споделят своя опит, за нуждата да бъдем много внимателни, когато настоящи и потенциални политически лидери ни се представят като наши спасители, за първото ѝ завръщане в „Аушвиц“ в края на 90-те години и за посланието, което иска да предаде на младите хора по целия свят.

Защо решихте да разкажете своята история като оцеляла от Холокоста близо 80 години след края на Втората световна война?

Присъствах на 75-ата годишнина от освобождаването на „Аушвиц“ през януари 2020 г. и покрай това събитие се запознах с журналиста Малкълм Брабант, който се заинтригува от моята история. Той се свърза с мен по време на пандемията от COVID-19 и започнахме да пишем. Аз пишех, изпращах му написаното, той го преглеждаше, връщаше ми го с коментари, аз му го връщах обратно и това продължи 8–9 месеца. Просто беше точният момент и нещата се получиха.

Доколко поговорката „Времето лекува“ важи за толкова травмиращо преживяване на такава ранна възраст? Как успяхте да се възстановите?

Думата „възстановяване“ не е особено подходяща в този случай. Човек се възстановява например от болки в крака. Няма как да се възстановиш от травмиращо преживяване като преминаването през концентрационен лагер. Въпросът е какво правиш с това преживяване. Аз и много други оцелели от Холокоста сме избрали да използваме този житейски опит, за да просвещаваме хората и да водим определен начин на живот. Например като малка знаех, че съм еврейка и че евреите трябва да умрат, но не бях сигурна какво означава да бъдеш евреин. Докато растях, започнах да изследвам този въпрос, след това родих четири деца, после станах баба на осем внуци и във времето започнах да говоря пред млади хора, пред евреи и неевреи, с надеждата да достигна поне до някои от тях и да им помогна да разберат опасността от това човек да не предприеме никакви действия, когато се сблъска с такова зло.

Това Фридман след освобождението от Аушвиц, 1945 г.

През последните години излязоха много книги и филми за Холокоста. Смятате ли, че те спомагат за образоването на хората, имайки предвид, че мнозина продължават да вярват на пропагандата и фалшивите новини?

Понякога имам чувството, че може би всичко е безсмислено. Но какви са опциите пред мен? Да гледам безучастно отстрани? Да не говоря по темата? Веднъж един мъж на около 35–40 г. дойде при мен и ми каза: „Г-жо Фридман, когато бях в гимназията, вие дойдохте и говорихте пред нас. Речта ви се запечата в съзнанието ми. Станах професор по история и започнах да преподавам Холокоста, защото ви чух да говорите за онзи период“. Думите му ме шокираха. Аз, разбира се, не помнех този човек и бях изненадана, че той ме помни, защото бяха минали двайсетина години.

Какви чувства провокират у вас твърденията на онези, които отричат Холокоста?

Аз имам по-различна философия за отричащите Холокоста. Аз съм терапевт. Нека ви дам пример: ако отидете в институция, в която се лекуват хора с психични проблеми, и някой ви каже, че е Иисус Христос, вие ще тръгнете ли да го убеждавате, че не е? Разбирате ли какво имам предвид? Гледам да игнорирам отричащите Холокоста, защото те се нуждаят от публичност, а аз не желая да им осигурявам такава.

Но те са много кресливи, особено онлайн. Как можем да спечелим тази битка?

Няма как да спечелите тази битка! Ако си имате работа със злонамерени хора, не можете да ги победите. Това, което трябва да правите, е да бъдете част от разговора – дори и да не излезете победители. Например през Втората световна война мнозина са си мислели, че Хитлер не може да бъде победен, защото е бил много силен, но въпреки това е имало хора, които са се съпротивлявали. Ако искаш да промениш нещо, трябва да си на арената; не може да стоиш отстрани и просто да гледаш. Някои оцелели от Холокоста казват: „Не мога да се занимавам с това“. Знам за един човек, който използваше TikTok, беше много емоционален и когато започна да получава антисемитски коментари, каквито получавам и аз, той се махна от платформата. В момента, в който се оттеглиш, някой друг ще заеме освободеното от теб място и резултатът няма да е положителен. Аз избрах да продължа да водя тази борба и ще продължавам да правя всичко по силите си, за да предам моето послание. Може и никой да не ме чуе, но вярвам, че все някой някъде ще ме чуе.

В „Дъщерята на Аушвиц“ наблягате на факта, че немците са искали не просто да унищожат евреите, а и да ги унижат. Как е възможно една нация, дала на света толкова много философи и творци, да бъде заставена да възприема „другия“ като източник на невероятно зло, като „подчовек“?

Това е загадка, на която продължавам да нямам отговор, като изключим факта, че Хитлер не е водел своята война сам. Той е използвал брилянтни умове, най-добрите психолози и философи, много хора са му помагали. Това е било война за умовете на хората и той е знаел какво точно трябва да направи, за да пречупи хората. Освен това се е научил да убеждава сънародниците си и в крайна сметка ги е убедил, че ако се отърват от евреите и останалите „нежелани хора“, ще живеят много по-добре – ще имат по-добра работа, икономиката ще се подобри и т.н. Той им е обещал своеобразна Обетована земя, утопия, и те са му повярвали. Когато някои от по-възрастните германци казват, че не са знаели какво се е случвало, аз не им вярвам, защото това не е истина. Почти всеки германец е знаел какво става, защото е имало гета или някакъв тип лагери из цяла Германия. Било е невъзможно да ги игнорираш. Но обещанието на Хитлер е било толкова съблазнително. Хитлер е бил почти като пророк, действал е със страст, а страстта е заразителна – гневът е заразителен, любовта е заразителна. Днес германците не разбират как е било възможно техните дядовци, баби, прадядовци и прабаби да повярват на тези обещания. Плашещо е! Да поговорим и за комунизма. Много хора [в Съветския съюз] са вярвали на Сталин и той [е преследвал целите си] с убийства. Трябва да сте много внимателни по отношение на злите лидери, които се държат като ваши спасители.

Това Фридман и родителите ѝ в лагер за разселени лица, Германия, 1948 г.

Какво тогава можем да направим на фона на възхода на злите лидери по света?

За огромно съжаление, ние не се учим от историята. Това е причината за антисемитизма, на който сме свидетели и днес. Хитлер е привлякъл университетски преподаватели на своя страна с цел да индоктринира студентите. Това се случва в момента и в Америка. [Разни хора] обикалят из университетските кампуси и някои професори ги слушат: „Евреите са такива, израелците са онакива“. Сякаш никой нищо не е научил.

А как бихте отговорили на обвиненията, че Израел извършва престъпления срещу човечеството в ивицата Газа в контекста на войната в региона?

Няма абсолютно никаква база за сравнение! Ние [евреите по време на Холокоста] бяхме невинни, не знаехме дори какво е оръжие и те дойдоха и започнаха да ни унищожават. Нямахме страна, нямахме правителство, дори не бяхме ангажирани политически; просто бяхме евреи. Що се отнася до войната днес, „Хамас“ бяха тези, които ни нападнаха, 1200 души бяха убити. Когато разказвам моята история на възрастни хора, един от въпросите, които ми задават, е: „Защо сте се държали като овце, изпращани на заколение?“. Имало е бунтове, най-големият е бил във Варшавското гето, и въпреки това ни обвиняват, че сме се държали като овце. Сега, когато се защитаваме, се защитаваме прекомерно…

Каква е ролята на образованието за изучаване на уроците от историята?

Образование без морал не струва нищо. Вземете германците: те са преподавали на децата в часовете по математика колко газ е необходим за убийството на определен брой хора за определено време. Това е част от процеса на отглеждане на войници почти от самото начало. Важно е и как представяш дадена история. На твърдението, че [Израел] убива невинни хора в Газа днес, аз бих отвърнала: „Така е, но кой превърна тези хора в мишени, след като [„Хамас“] са тези, които съхраняват муниции в детска градина, в болница“. Не знам за вашата страна, но американските управляващи не биха позволили съхраняването на муниции в болница. Съжалявам за невинните хора, които умират във войната в Газа, но [палестинците] са гласували за „Хамас“, те са им позволили да вземат властта и сега „Хамас“ унищожава и тях. „Хамас“ не обича своя народ.

Опирайки се на своите преживявания като оцеляла от Холокоста, какво послание бихте желали да предадете на своите внуци и на младите хора по света?

Бих им казала, че всеки от нас трябва да бъде ангажиран със случващото се в света. Не можем да си позволим да бъдем безучастни. Спомням си, че много години след войната попитах баща ми, който беше умен човек: „Знаел си, че Хитлер е написал книгата „Моята борба“, знаел си за Кристалната нощ*. Защо тогава не замина някъде?“. Той ми отговори: „Знаеш ли какво си мислех? Мислех си, че някой ден някой ще убие онзи умопобъркан човек в Берлин, и продължих да си гледам своя живот“. И понеже той е продължил да си живее както обикновено, накрая ние се озовахме в „Аушвиц“.

Как се почувствахте, когато за първи път се завърнахте в „Аушвиц“ в края на 90-те години, повече от половин век след освобождаването на лагера?

В съзнанието ми изплуваха спомени. Не можех да повярвам, че съм жива и че отново съм там. Но ми стана и изключително мъчно, защото се замислих колко различен щеше да е светът, ако на убитите при Холокоста 1,5 милиона деца им беше позволено да живеят, да пораснат и да бъдат художници, музиканти, учени и какви ли не още. Беше горчиво-сладко преживяване, защото аз бях там, но толкова много други не бяха. Аз ни най-малко не се чувствам виновна, задето съм оцеляла, но се чувствам длъжна да говоря от името на онези деца, които не са сред нас, от името на евреите, които се превърнаха в пепел. Хитлер не искаше да има свидетели. Той не искаше ние да пораснем и да правим това, което аз правя в момента, като разговарям с вас. Аз съм свидетел. Ако бях загинала, вие нямаше да можете да чуете историята ми и нямаше да знаете нищо.

Една от най-запомнящите се части във вашата книга е мястото, на което пишете, че когато бъдат кремирани, всички хора миришат еднакво, без значение дали са евреи, роми и т.н. Какво искахте да постигнете с това описание?

Не знам дали съм успяла, но исках да покажа, че ние, хората, много повече си приличаме, отколкото се различаваме. Не ви познавам, но съм сигурна, че вие, макар и да живеете в България, имате много повече общо с моите внуци, които живеят в САЩ, като човешки същества, отколкото се различавате един от друг. Ако успеем да поставим на преден план онова, по което си приличаме, бихме изпитвали по-малко омраза един към друг и бихме се страхували по-малко от хора с различен цвят на кожата, различна вяра и т.н.

Това Фридман разказва своята история пред ученици, 2016 г.

Как успявате да запазите надеждата и вярата си в способността на хората да правят добро на фона на напрежението и демонстрациите в САЩ и войната между Израел и „Хамас“?

Живея в Америка от почти дванайсетгодишна. Американците ми дадоха образование, спасиха ме от лагер за разселени хора, дадоха ми работа. Смятам, че днешната ситуация в САЩ, с цялото това напрежение и тези демонстрации, прилича на епидемия. Тя убива хората емоционално, поне засега не физически. Един ден този период ще бъде описван като много мрачен период в американската история. Но си мисля, че и това ще отмине. Надявам се войната в Газа да свърши. Проблемът е, че преговори биха били възможни единствено и само ако арабските държави приемат присъствието на Израел. Няма как да преговаряш с човек, който не те приема. Защо бихте преговаряли с човек, който желае да ви види мъртъв? Ако те съумеят да приемат присъствието ни в Близкия изток, може и да има надежда за преговори и може би цялата този лудост ще приключи.

Всеки от нас има избор: можем да се надяваме, можем и да се отчаем. Отчаяният човек седи със скръстени ръце у дома и не се изправя очи в очи със света, защото не вижда смисъл да прави каквото и да било, след като така и така всичко ще продължи да бъде ужасно. Отчаянието убива. Аз и много други оцелели от Холокоста избрахме да не се отчайваме. Ние сме имали едни от най-неприятните преживявания и все пак сме успели да изградим нов живот за себе си. Аз вярвам в силата на човешките същества да устояват на изпитанията.

* Кристалната нощ е антиеврейски погром в Германия, анексираната от германците Австрия и части от окупираната от немски войски Судетска област в Чехословакия в нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г. Погромът е организиран от Щурмабтайлунг (SA), паравоенната организация на Националсоциалистическата германска работническа партия на Адолф Хитлер. Близо 100 евреи са убити, а други 30 000 са арестувани, като повечето от тях са изпратени в концентрационни лагери, опустошени са синагоги и са потрошени магазини на евреи. Б.а.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Оноре и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display