Унгарският режисьор Дьорд Палфи е сред съвременните гласове на европейското кино, които успешно експериментират и създават собствен кинематографичен език, далеч от тенденции, клишета, познати и преекспонирани похвати. Неговият авторски почерк го превърна в един от най-значимите съвременни режисьори още с първите му два филма – „Хлъц“ (Hukkle) от 2002 г. и „Таксидермия“ (Taxidermia) от 2006 г. Дьорд Палфи ще получи Специалната наградата на София Филм Фест за своя индивидуален и изключително оригинален принос към изкуството на киното. Освен че оглавява журито на Международния конкурс на провеждащото се 30-о издание на фестивала, Палфи пристигна в България, за да представи новия си филм „Кокошка“.
Филмът разказва историята на една кокошка, която успява да избяга от птицефермата и търсейки своя път, тя опознава не само кокошия свят, но и света на хората. „Кокошка“ съдържа елементи на документалистика, като показва с почти научна прецизност поведението на животните и състоянието на средата. Филмът посяга и към екшън мотиви, откроими в динамиката, напрежението и сблъсъка на кокошката с реалността. Почти без думи, историята е разказана с чувство за хумор, през което преминава абсурдът на всекидневието. Трилърът също присъства в сюжета – кокошката е изправена пред опасности, които биха могли да се окажат фатални за нея. Моментите на драма също са вплетени в това изследване на кокоши и човешки вътрешни противоречия, социални отношения и морални дилеми. Усещането за органичност, характерно за Палфи, ни ангажира като зрители, които активно съпреживяват историята на кокошката – една история, в която инстинктите създават връзка помежду ни, докато всеки сам разкрива предизвикателствата на живота.
Оставащи прожекции на филма „Кокошка“ в рамките на София Филм фест: 18 март, сряда, от 20.30 часа в Дома на киното (филмът ще бъде представен лично от режисьора); 23 март, понеделник, 17.45 часа в Културен център G8; 25 март, сряда, 18 часа в ОКИ „Красно село“; 27 март, петък, 18.30 часа в Евро синема; 28 март, събота, 18 часа в кино „Влайкова“. Режисьорът ще проведе и майсторски клас на 19 март от 13 часа в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (вход свободен). Подробности за програмата на фестивала на siff.bg.
Какво можем да научим от кокошката, когато става дума за морални избори и поемане на отговорност?
Много добър въпрос, защото целият филм говори за това. Така че, когато се замисля защо избрах кокошка за главната роля, винаги се сещам, че исках да разкажа една история за хората, за човешкото поведение. Не само в „Кокошка“, но и във всички други филми, които съм правил преди, този въпрос е един от най-интересните за мен: колко животинско има в човека и каква е разликата между животното и човека. В този филм мога да кажа, за радост или не, че ние, хората, трябва да разберем какви сме и какво се случва около нас и трябва да правим избори, за които сме отговорни и които имат морален аспект. Кокошката няма такъв. Това е, което открих – как е малко по-трудно да си човек, отколкото да си кокошка. Не е лесно и да си кокошка – необходимо е да оцелееш, необходимо е да отгледаш дете, необходимо е да си едно цяло в еволюционния механизъм… Но кокошките имат мозък, много умни животни са и имат представа за света и вселената. Освен това, кокошките притежават чувства и емоции, но не носят никаква отговорност за тях и не изпадат в етични дилеми. Това за тях може и да е лесно, но за хората не е.
И все пак във филма като че ли кокошката има повече уважение към живота от човеците. Според вас това сигнал ли е, че има нещо сбъркано в хората днес?
Не коментирам дали е грешно, защото кой съм аз, че да съдя хората. Просто е различно. Ние сме живи същества като кокошките и това показва филмът. Нашите избори са къде-къде по-трудни, защото кокошката просто иска да е жива и за нея няма значение дали някоя друга кокошка е жива, или не. Но кокошките имат много строга йерархична общност. Нарича се „йерархия на статуса“ – те знаят кое пиле може да избере другото. В кокошарника, в домашната част начело стои петел, който се грижи за тези момичета и същевременно ги защитава, отглежда ново бебе и се опитва да предпазва всички. Но ако кокошките разберат, че някоя сред тях е слаба или недостатъчно силна, за да живее, или пък просто е странна, тогава те ще я убият. Това е доста жестоко общество, перфектен механизъм за оцеляване без никакви морални избори. Те просто мислят за това, че имат нужда от здрави животни в групата.
Подготвяте филма с голяма прецизност, но промениха ли се вашата гледна точка, усещане или идеи преди и след снимките? Какво научихте от процеса на снимане?
Също добър въпрос. Някои филми, които съм направил, понякога са пълни с импровизация или аз не съм бил докрай наясно какво търся, направил съм филм, за да разбера какво търся. Този филм беше различен. Знаех какво искам да направя и как. Всичко представено във филма не е срещу реалността или истината. Това, което чувстваме, е истината и затова сценарият сработи. Иначе, когато работиш с актриса или с кокошка, ти я изучаваш и това винаги е ново знание и за теб. Затова обичам да снимам – защото трябва да общуваш с хората и да се учите взаимно. Но ако правиш филм с тях, не е достатъчно само да ги разбираш, трябва и да ги изследваш. Ако работиш с актьори и си ги изследвал, когато по-късно ги видиш на сцената или в друг филм, те ти изглеждат, сякаш са част от твоето семейство. Знаеш жестовете им, движенията им, работата им, защото това вече е част от теб. Тези отношения са доста интензивни и в един момент, когато въпросните актьори са някъде далеч от теб, но ти ги гледаш, изведнъж си даваш сметка колко добре си ги опознал. Казваш си: „Познавам този човек, знам какво ще направи в следващата секунда“. Същото се случва и с кокошките. Трябва да ги изучаваш – как мислят, как би могъл да ги мотивираш, как може да се работи с тях. Например, бях свидетел на някои красиви ситуации – как една кокошка се влюбва. Във филма това изглежда като нещо смешно, защото е показано на фона на романтична песен за любовта. Аудиторията обаче казва: „Не, това никога не се случва с кокошките!“. Е, случва се. Това е красотата на природата и нейният ред – живите същества се влюбват, правят секс, правят деца, защото това е в основата – да създаваш нов живот.
Работили сте с осем кокошки за ролята на главната героиня. Как се представяха те като актриси?
Работихме с осем кокошки, които да играят една, защото можехме да снимаме с една кокошка между половин и един час. След това те се уморяват. Ако кокошките са похапнали и са сити, не можехме да ги мотивираме да работят, защото мотивацията им идва чрез храната като награда. Ако стомахът ѝ е пълен, кокошката си казва: „Защо изобщо да правя каквото и да било?“.
Знаехме, че ще има секс сцена във филма, така че дресьорът на животните отдели кокошките от петела. Всички осем кокошки бяха девствени и никога не бяха виждали петел до този момент. И когато подготвихме локациите, включихме камерите, занесохме кокошките там и сложихме петела, това, което пресъздадохме като любовна сцена чрез песента, се случи наистина. Поведението и на кокошките, и на петела се промени. Те започнаха да се движат по различен начин, въпреки че никога досега кокошките не бяха виждали петел. Какво се случва? Как се случва? И защо? Кой какво прави? Това е доста древен инстинкт. Беше изумително да се наблюдава как природата работи и е по-голяма от нас и нашата воля. В това отношение, не мисля, че кокошките са много по-различни живи същества от човеците. Може би нашите любовни истории са същите.
Вие сте майстор на контролираното изображение. До каква степен запазихте тази своя перспектива, докато работихте по „Кокошка“, и мислихте ли за кокошката като символ?
Надявам се кокошката да не е символ на нищо. Не искам да я използвам като символ. Знам, че във филмите всичко се превръща в метафора или символ, но обикновено се старая да се придържам към смисъла на първо ниво. Правенето на филми е многопластово и знам, че впоследствие нещата стават символни, но бих искал донякъде да контролирам това. Не включвам метафоричното мислене, докато работя. Искам да говоря за нещо истинско и автентично. Така че ако ме питате, ще кажа, че за мен това не е символ, а само история за една кокошка.
Цялото интервю с Дьорд Палфи ще прочетете в априлския брой на списание „Култура“.
