Ето един добре структуриран минисериал в 12 стегнати епизода. Криминалният разказ тече без излишно провлачване и задържания на действието, без да злоупотребява с интереса на публиката и най-важното – без да подценява същата тази публика. Всяка серия отваря и затваря една погрешна версия на разследването. Така зрителят опознава средата, в която се развива действието – планината и нейните обитатели; потапя се в специфичния бит на хората, в проблемите им. Светът на сериала започва да придобива автентичност, главните действащи лица се контурират все по-драматично, а второстепенните са типизирани все по-екстравагантно и привлекателно.
След края на всеки епизод зрителят е награден с един завършен микросюжет, който да коментира и над който да размишлява. Дали ще е за пчеларя насилник, или за изперкалия лейтенант от армията – историите са взети от днешния ден, внушават достоверност и реалност. Диалогът само в редки моменти е литературно-тезисен (някои сцени между Мия–Филип и Мия–Диана са леко статични), репликите се чуват добре, не се говори повече, отколкото трябва, няма повторения и ненужно акцентиране. Авторите на български тв сериали най-после се научиха да не подценяват зрителя, да не му говорят отвисоко, да не му налагат стереотипи и да не прекаляват с метафорите. В „Дяволското гърло“ не се акцентират баналности и почти не се предлагат баналности (нито на ниво диалог, нито на ниво визия, за което благодаря на създателите на сериала). Наред с това, зрителите са възнаградени с мащабни кадри от Родопите, великолепни екстериорни картини (от Пампорово, от тв кула Снежанка, от хълмовете край Смолян), които пораждат спонтанно желание у зрителя да се вдигне от дивана, да хвърли дистанционното и спешно да посети този край. Камерата ни предава усещането за пространство, за силата на природата, за студените летни утрини. Историята на региона е богато вплетена в разказа (водолазите, изчезнали в Дяволското гърло през 1970, възродителният процес през 80-те, древните поверия).
Създателите на сериала са се възползвали максимално от архитектурната среда в центъра на Смолян, която се вписва стилно в природния пейзаж. Виждаме екстериори и интериори от историческия музей, театъра, общината, библиотеката и архива (интересно защо не е включен и градският планетариум). Когато са в безпътица, героите се усамотяват или си организират неформални срещи на добре поддържани покриви, откъдето също е приятно да се наблюдава градът, а зад него – планината. Заедно с героите пием кафе на върха на телевизионната кула на Пампорово. Приятно е, че камерата има добрия вкус сякаш между другото да запечатва великолепните гледки, не ни ги натрапва много дълго, те са нещо като даденост за персонажите, никой от тях като че ли не забелязва планината, те живеят в нея. Нито персонажите, нита камерата се държат като туристи. Точно това прави присъствието на природата категорично и силно. В диалозите често се говори за планината като за живо същество, като за самостоятелно действащо лице. Разходката на софийската тийнейджърка Диана (Павела Апостолова) из центъра на Смолян и в пещерата Дяволското гърло ни дава възможност да оценим от гледната точка на „чужденеца“ както модернистичната архитектура на града, така и безучастната тайнственост на природния елемент, в който тя е разположена.
Както казах, дванайсетте серии са с много добра динамика на разказа, баналности в диалога или наивности в сюжета почти липсват (в сравнение с „Откраднат живот“ този сериал звучи много по-еманципирано и като сценарий, и като камера). Криминалният сюжет се следи лесно, без да е прекалено опростен. Екипът на местните полицаи е свежо типизиран, а подборът на актьорите е чудесен. Краси на Стоян Радев, Донка на Лидия Инджова и Попето на Валери Йорданов са напълно възможни типажи, усещаме ги близки, реални, интересни. Веднага се съгласяваме да мислим за тях като за „живи хора“, стават ни симпатични с малките си кусури и чакаме да ги видим отново, да ги опознаем в детайли.
В центъра на вниманието обаче са истински драматичните персонажи: прокурорът Чанов, разследващият полицай Филип Чанов и Асен Чанов – осиновен от прокурора, свободолюбив хижар, планинец. Те са разгърнати с максимална сериозност, без никакви комедийни елементи, но всеки е зареден и с известна двусмисленост. Прокурорът Чанов в изпълнението на Васил Банов изглежда принципен и безкомпромисен човек, но това ще се окаже само видимост. Той всъщност е паднал жертва на алчността преди много години, може би затова принципността му е някак преиграна и зловеща. При Владимир Карамазов (Филип Чанов) героичността е малко нестабилна, засенчена от авторитета на баща му – у него има една несигурност, с която не знае как да се справи. Още в първия епизод баща му го порицава, че „ръцете му треперят“. Изглежда, че е бил послушно дете. В края на сериала отново прави това, което се очаква от него – застрелва брат си, защото той всъщност го моли за това: „Аз в затвора няма да ида“. Така Филип Чанов, движещ се по линията на търсенето на истината, на справедливостта и вечното разбиране на чуждата гледна точка, се превръща в допълнителна жертва в отмъщението на брат си. Губи семейството си, дома си, всичко, в което е вярвал до момента. Единствено той обаче оцелява и получава и шанс за ново начало в прекия и преносния смисъл – без семейство, без дом, без нищо, което да му тежи от миналото. Всичко вече зависи от неговите лични избори, след като авторитарният му баща рязко и драматично изчезва от живота му. Така разбираме, че именно той е героят на сериала, този, който ще остане там и след последния епизод.
Антигероят пък е осиновеният му брат Асен (Христо Петков). Той е убиецът, издирван от разследващите и разкрит във финалния епизод, но всъщност истинският убиец не е ли осиновителят му – прокурор Чанов? Как може да бъде наказан прокурорът, ако за неговите престъпления има давност и законът не може да донесе възмездие? Христо Петков създава многопланов образ, персонажът му е затворен, овладян, сигурен в себе си. Той има план, който следва хладнокръвно, всяко действие е мотивирано и изведено в символика. Не е психопат, действията му не могат да се обяснят с болестно състояние (би било прекалено просто). Близък е с брат си Филип, полицая, но не го подвежда по грешни следи, не е престъпник интригант, а ангел отмъстител с достойнство, който удря само по тези, които са директно виновни за разбиването на истинското му семейство. Избрал е не прошката, а отмъщението – отвръща на насилието с аналогично насилие, изведено в символ (изважда очи, реже ръка), защото в този сериал на няколко пъти различни персонажи казват, че Бог няма, това са разбрали от живота. Асен е един от тях. Единствено до леглото на майка си той показва чувства, плаче и неочаквано удушава майка си, може би защото предчувства своя край и не желае да я остави съвсем сама на света…
От София в малкия град, разтърсен от серията убийства, пристига агентът от ДАНС Мия Язова (Теодора Духовникова). Тя действително изглежда от друг свят, дори от друг филм, защото носи демонстративно както оръжието си, така и фанатичния си (или болезнено амбициозен) поглед, втренчен в далечината, на който камерата често се забавя. Но вместо да получим информация, че е решителна и силна жена, тези пози ни карат да се усъмним… може би Мия демонстрира нещо, което всъщност не е? Лицето ѝ често е напрегнато, устните нервно свити и често се кара, вика или заповядва с фатални интонации. Рядко влиза в рамките на една спокойна, рутинна компетентност на обучен профайлър. Освен това тя рядко се усмихва, защото не е героично, а някои от репликите ѝ са сякаш преведени от английски: („Какво се случва?“ вм. „Какво става?“). Самата ѝ „иконография“ е като че ли прекопирана от американски екшън или някаква тийнейджърска видеоигра. И това усещане остава до края. Нейното хладно присъствие контрастира особено силно в предпоследния епизод, в сцената с един епизодичен персонаж – турчина Емре на Иван Налбантов. За няколко минути сценично време зрителят получава от него богата гама от запомнящи се емоционални състояния – страх от всеки властимащ, но и страх от спомените; тъга от неразбирането и смирение пред съдбата; доброта и прошка, и накрая – стихотворение, което не звучи тезисно, въпреки че формално е… („Ето какво значи старата школа“, си казах). Та този емоционално плътен и магнетичен епизодичен персонаж (сякаш и той отдругаде попаднал в сериала), влезе в директен контраст с близкия план на Мия, който смущваше със студената си напрегнатост. Друг персонаж, чието присъствие сякаш ни хипнотизира с ексцентричностите си и следим от началото до края на сериала с нарастващ интерес, е полицаят Краси (Стоян Радев). Той нeуморно се впуска в абсурдни активности, с които буквално саботира основното действие и привлича вниманието към себе си – загрижено оглежда умиращо листо от фикус, връзва си очилата с канапче, пие кафе от бурканче, като с времето кафето се заменя с уиски и т.н.). Накрая дори си заслужва малък драматичен монолог, записан на тефтерче… Създателите на сериала са осигурили пространство и за второстепенните персонажи, а това уплътнява втория план, успореден на криминалната линия.
Финалният епизод градира напрежението в структуриран разказ – узнаването се случва стъпаловидно, ясно. Първо изкристализира мотивът (отмъщение), после извършителят – синът на разбитото семейство, а накрая става ясна и идентичността на този син (Асен). Друго качество на филма е, че само минава покрай някои суперклишета, без да затъне в тях (полицаят Краси, въпреки че е ранен в последния си работен ден, преди да се пенсионира, не умира, а майката на Асен не излиза от комата, когато чува гласа на сина си след 30-годишна раздяла). В края на краищата всички хипотези, че убийствата са на верска основа, са опровергани. В основата на всичко стоят алчността, това библейско, непреходно зло („Не заради името или религията, за един имот са го убили“) и желанието за отмъщение. Така сериалът, тръгващ от специфично регионалното, постига универсалност на посланието. Мисля, че „Дяволското гърло“ като визуално, тематично и културно звучене би имал успех в чужбина и искрено му го пожелавам.
„Дяволското гърло“, 2019 г., продуценти Евтим Милошев, Иван Спасов; режисьори Павел Веснаков, Димитър Димитров; оператори Мартин Балкански, Борис Славков; сценаристи Александър Чобанов, Елена Ермова, Владислав Тинчев, Росен Йорданов; участват: Владимир Карамазов, Теодора Духовникова, Васил Банов, Христо Петков, Валери Йорданов, Стоян Радев, Лидия Инджова, Димитър Николов, Павела Апостолова и др.
