Начало Идеи Гледна точка Дядо Коледа
Гледна точка

Дядо Коледа

4106
Робърт Озбърн, „Дядо Коледа“

Построиха коледното базарче. На тротоара, както всяка година. Дървени къщички два на два. На едно място продаваха всичко необходимо за коледната украса – гирлянди, лампички, играчки. В съседната къщичка продаваха плетива – шалове, шапки, чорапи, терлици. После – фойерверки. Имаше и деликатеси, и вино. Само най-последната къщичка беше празна. По-точно – вътре се разхождаше един човек. Беше издокаран като Дядо Коледа, с червена гугла, с червена наметка. Имаше гъста брада от памук, веждите му също бяха от памук. Този в къщичката до него, винарят, започваше от сутринта да се черпи и беше все засмян, словоохотлив. Не го свърташе да стои в къщичката, постоянно маршируваше по тротоара. Близко беше до ума, че ще си приказва най-много с най-близкия си съсед, с Дядо Коледа.
– Ти какъв се явяваш сега? – питаше най-настойчиво.
– Не виждаш ли? – отговаряше Дядо Коледа. – Дядо Коледа.
– Не бе, аз това го виждам. Ама какво правиш тук?
– Как какво? Чакам да ме наемат за коледно парти.
– Разбрах, извинявай, извинявай. Само че, така като те гледам, не си ли доста млад?
Тук обаче пред къщичката на винаря се спряха двама клиенти и започнаха да разпитват за виното. Искали да вземат по-голямо количество.
– Няма другаде такова вино – изстъпи се винарят като на трибуна. – Ето, виж ме мене. От двайсет години пия само това вино. Аз вода не пия, забравил съм вкуса на водата. Само това вино пия.
Да, наистина винарят беше левент, здравеняк.
Клиентите поискаха да го опитат. Но винарят се беше приготвил и за това. Извади две пластмасови чашки и капна вътре.
– Сипи де, сипи де! – обади се единият. – Сякаш сипваш с капкомер.
– Сипи, ама сипи на тоя, сипи на оня и шишето – фют. Тука не сме на коктейл, тука вършим работа.
Клиентите изпиха чашките си, помляскаха и отминаха. Винарят отново се приближи до Дядо Коледа.
– Ей такива не мога да ги трая. Сипи де, сипи! Ама чакай бе, ти не си се гърбил на лозето, аз съм се гърбил. Пък зарязваш, пък плевиш, пък пръскаш със син камък, пък пазиш от косовете, от осите. И косовете нахитряха, плашилата вече не ги спират, трябва сам да си плашило. И цяло лято, вярваш ли ми, освен всичко друго, бях и плашило.
Винарят се обърна кръгом, пресегна се към свойта къщичка, отпи от чашата си, пак се обърна кръгом и продължи да говори на Дядо Коледа.
– Питах те нещо… А, да. Абе не си ли доста млад? Ти хубаво си се наклепал с тая брада, ама то си личи, млад човек си. Искаш ли винце, да ти сипна малко?
Дядо Коледа ожесточено започна да върти глава, не, не иска винце.
Той наистина беше млад човек, това не можеше да се скрие, висок беше, но слабичък. Пък и очите му млади, млади, издаваха го отдалеч.
Как можеше да обясни на винаря, че когато майка му го изпращаше, сложи ръце на раменете му и му каза:
– И да не почнеш да се черпиш! Чуваш ли ме!
Той знаеше колко има право майка му. Та нали баща му, истинският Дядо Коледа, преди две години беше започнал да се готви, да загрява за празника рано-рано. И падна, възнак, на главата си. Закараха го в болницата. Изкара един месец в кома. И си замина.
И тази година майка му рече:
– Ти трябва да поемеш работата. Няма кой.
Едва събраха пари за самолета. Там, на онзи далечен северен остров самолет кацаше веднъж седмично. Едно малко самолетче, като играчка, което едва се добираше в снеговете и ледовете до голямото летище на континента.
Винарят отиде да продаде шест бутилки и се върна още по-весел.
– Чакай сега, ама ти, като си Дядо Коледа, трябва да си весел бе! А ти си се окумил един такъв, начумерил си се като бухал. И друго си мисля. Абе защо не взе една Снежанка тук при тебе в къщичката, да си оплакнем малко очите. От тия, днешните Снежанки, с минижупите. Ти сигурно имаш, имаш, ама я криеш някъде, пазиш я само за себе си. Защо бе, човек! Празник е, трябва да се раздаваш. Дай си душа! Дай си сърце! Празник е!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора