С дядо вървим по улицата нагоре към стопанството. Хората се прибират от работа, той спира да си говори с един или друг човек, говорят си за селски работи, за градините. Ние с брат ми ритаме с гуменките в прахта, дано дядо да се сети и да спре да си говори и пак да тръгнем нагоре. Ще ходим да гледаме кончетата, които по това време, привечер, ги пускат да потичат на широката поляна пред стопанството. Накрая тръгваме отново, като тайно от дядо берем цветове от салкъмите, които растат от двете страни на улицата и ги ядем, те са сладки на вкус, но на една от пресечките, която минава по кривото гръбче на малко мостче и после се превръща в прашна улица, дядо ни казва да завием. Ние с брат ми тръгваме, като не забравяме да попитаме, ами кончетата, но дядо ни подхваща с широките си длани за гърбовете и вика, има време за кончетата, и до тях ще стигнем. Излизаме на малко площадче, не е площадче, ами разширение на улицата, към което гледат портите на дворовете от горната и долната страна, от горната страна до портата има пейка и на нея седи някакъв дядо, по-стар от нашия, с две патерици, които е подпрял на пейката до него. И отново започва същото, дядо си говори, ние ритаме в прахта.

– Знаете ли кой е този дядо? – пита ни по едно време дядо ни.

Ние спираме да ритаме и вдигаме рамене, не знаем.

– Това е брат ми – казва дядо.

Ние сме извънредно изумени. Досега не сме знаели, че и дядо има брат, както всеки от нас двамата. Братът на дядо вади от джобовете на сетрето си бонбони лукчета и ни подава по едно. После сваля каскета си. Главата му е гола, като на дядо, само отзад има венец от коса. На челото му, не, малко по-високо от челото, там, където започва косата на тези, които имат коса, зее дупка, покрита отвътре с кожа. Голяма е колкото да скриеш яйце. Ние забиваме погледи в тази дупка и макар някак да знаем, че не е редно да гледаме в нея, не можем да си отлепим очите. Дупката в главата не пречи на дядото, брат на нашия дядо, да говори и дори да се смее, макар че усмивката му разгъва само единия край на устата му.

– Къде си повел тези асланчета? – пита той.

– Да гледаме кончетата – отговаря дядо.

– Ами да – казва другият дядо, – пък някой път ще ги качиш и да пояздят.

Ние целите се превръщаме в слух. Това е най-голямата ни мечта, да пояздим кончетата.

– Те са малки, ще паднат – отвръща дядо.

– Тогава – казва братът на дядо, – защо не идват при мен, аз ще ги уча да яздят на магарето. И като се научат, ще се качат на кончетата.

– Това може да стане – отвръща дядо.

Сетне си тръгваме. Пак по улицата нагоре, към кончетата. Но като стигаме на широката поляна пред стопанството, там няма никакви кончета. Сигурно са ги прибрали. Затова пък вече се прибират гъските, на големи ята, от време на време им става нещо и хукват да тичат, като грачат и разперват крилата си, за да пазят равновесие и зад тях се стеле перушина и златист прах.

Поемаме по улицата надолу към къщи.

– Каква е тази дупка в главата на брат ти? – пита единият от нас.

– От шрапнел – отвръща дядо.

– Какво е шрапнел?

– Нещо като куршум.

Дядо мълчи известно време.

– Това е рана от войната. Брат ми няма и един крак. Има дървена протеза.

– Дядо, какво е война?

– Някой път ще ви разкажа.