0
1410

Дядо

Да кажа, че често пътувам с княжевския трамвай, ще излъжа. Нито съм кой знае какъв турист, който от Княжево атакува редовно Витоша, нито пък имам някаква работа в самото Княжево. Минавам всяка събота или неделя с колата оттам и толкоз. Но и това не е цялата истина. Все пак един или два пъти в годината хващам трамвая до последната спирка и слизам в Княжево. Това се дължи на носталгията ми по детството, правя го като вид помен за дядо ми Никола. Дядо ми Никола почина много рано. Беше бивш директор на русенска гимназия, математик. Но и рисуваше много хубаво. Рисуваше на двамата с брат ми щъркелчета, зайчета, елени, вълци, мечки. Няколко пъти ни заведе на излет на Витоша, с трамвая до Княжево и оттам нагоре по пътеката.

Когато се уморявахме, сядахме на някоя дървена маса с пейки да си починем, а и да хапнем доматите, сиренето, кюфтетата и хляба, които той беше увил грижливо във вестници в една раница-еднодневка.

Хапвахме, пиехме вода. После той се навеждаше, събираше с ръка няколко шишарки, пробиваше им дупчици с джобното си ножче, издялкваше няколко клечки и правеше от шишарките и клечките щъркелчета. Една клечка за шия, една клечка за клюн. И две клечки за крака.

Преди няколко седмици пак се наканих да отида до Княжево. Взех петицата от „Македония”. Беше следобед и в трамвая нямаше много пътници. В последния момент вътре се качиха двама мъже и едно младо момиче. На тези двамата веднага им личеше, че са клошари, макар че бяха облечени сравнително добре, с якета и раници. Клошарството лъхаше главно от лицата им, опечени, небръснати, покрити с онази кафява скитнишка кора, която не е непременно мръсотия, а по-скоро волност, късане със синджирите на обичайните условности и обвързаности. Бяха мъже в силата си, суровият живот на открито още не беше изпил силата им. Какво правеше това доста младо момиче с тях, не беше много ясно. И тя беше малко размъкната, но още твърде млада, свежа, за да я наречеш и нея с лека ръка клошарка. Всеки от мъжете носеше по една двулитрова бира в ръка, а и раниците им доста тежаха на гърбовете им, сигурно и в тях имаше бутилки. Бяха в добро настроение, подхвърляха си шегички, надигаха бирите. Сигурно бяха намерили някакво убежище и сега пътуваха натам. Вгледах се в момичето. То беше доста хубавичко, но някак отнесено, сякаш изобщо не му пукаше какво се случва със самото него.

На следващата спирка се качи едно момче, което бях виждал и преди. То беше глухонямо, преди време продаваше в трамвая вестници, а сега носеше една табла с играчки, с някакви неугледни фигурки. Спираше пред пътниците и кратко измучаваше пред тях нещо, а те или гледаха навън през прозореца и не му обръщаха никакво внимание, или го отпращаха с ръка. Но момчето не се отчайваше. Спираше пред всеки и предлагаше своята стока. Спря и пред клошарите. Момичето изведнъж се оживи. И започна да си говори с момчето на езика на глухонемите. Ръкомахаха, смееха се, личеше си, че се радват на срещата. Може би бяха съученици. Накрая се разделиха и момчето се отправи към мен, аз бях седнал в дъното на трамвая.

Разгледах с интерес играчките на табличката му. И в мига, в който разпознах какво представляват те, нещо ме задави.

Бяха щъркелчета, направени от лакирани шишарки. Една клечка за шия, една клечка за клюн. И две клечки за крака.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКарантината: своего рода Велик пост
Следваща статияЧервеният ангел