Валентин Ганев на 70

С актьора от Народния театър „Иван Вазов“ Валентин Ганев се познаваме повече от десет години. По-точно от 13 и половина. Първата ни публична среща (неформалните доста преди това) стана на 29 септември 2012 г., когато той ми гостува в излъчваното по онова време по интернет радиото на БНР БиНаР предаване „Съботен саботаж“, на което бях водещ. Предаването включваше разговори и репортажи от актуални културни събития. Тогава постановката на Пламен Марков по Патрик Зюскинд „Контрабасът“, моноспектакъл на Валентин Ганев, достигна своите двеста представления (днес са повече от 500, ако не се лъжа, и още вървят). По този повод на площада пред сградата на Народния театър бе изнесен концерт с контрабас, а спектакълът се радваше на неустоим интерес (радва се и сега, доколкото знам). Тъй или иначе, празникът си беше за ознаменуване отвсякъде, така че с Вальо го сторихме съвместно – аз го питах аматьорски какво значи това да си актьор, той ми отговаряше професионално какво точно значи това да си актьор и то актьор на високо равнище, което той константно поддържа. От този разговор си спомням, че се почудих как успява да запомни толкова голям по обем текст, и то не само в „Парфюмът“, а изобщо. Никога няма да забравя отговора му, гласеше горе-долу следното: текстът се обособява на пасажи и ключова дума от всеки пасаж се свързва било с някой предмет на сцената (част от реквизита), било с някой жест на актьора (пространствена ориентация). Произведат ли се тия симонидови закачания (поетът Симонид от Кеос се смята за създател на мнемотехниката), няма проблем. Пък ако евентуално се появи, има си суфльори…

Последната вметка пак е от Валентин Ганев и идва да покаже острото му, оригинално и неподправено чувство за хумор. Разбира се, при актьорите – тези лицедеи на съдбата, които или я въплъщават, или ѝ се изплъзват по най-различни хитроумни начини – чувството за хумор е задължително условие, но при Валентин Ганев то е някак извънредно развито. Едни от най-забавните вицове съм чувал от него и съм се смял до сълзи. Той ги разказва изключително добре: със сериозен тон, гледа те в очите, по лицето му не трепва мускулче – все едно мраморна древногръцка статуя е благоволила да те споходи и да ти говори. Аполон! След като свърши обаче, избухва в заразителен смях, особено ако види, че и ти си на това дередже – homo ridens-и. В контактите си с другите Вальо е невероятно емпатичен и съответстващ, разбиращ и гъвкав – може да те утеши, когато трябва, да ти влезе в положението, да е адекватен… Или обратното – да сподели радостта ти. Не зная на какво се дължи – дали на професията му (макар че не вярвам, познавам актьори, които в повечето случаи напълно отказват да се съобразяват, ти трябва да им се нагаждаш), или на характера му, но Вальо е прелестен за общуване човек, приятен и обаятелен – дълго го слушаш, не ти омръзва. В същото време е безкомпромисен професионалист: докато нещо не стане, както трябва, непримирим е и неукротим…

От онова предаване в БиНаР много пъти ни се случи да работим заедно. И да се забавляваме, разбира се. Няма да забравя никога едно сътрудничество, важно за мен – когато ги поканих с Руси Чанев на представянето на второто разширено издание на книгата ми „Изядената ябълка. 101 Управител’ски истории“ („Жанет 45“, 2019). С наивния си акъл смятах, че просто ще дойдат, единият ще прочете малко от книгата, другият – и той така; толкова, берекет версин. Нищо подобно! Двамата ме извикаха една събота в Народния театър, където – забележете! – се бяха заели да репетират явяването си на литературната премиера. Руси ми зададе въпрос, на който чак запецнах да отговоря: какво представлява намерения „древен“ ръкопис, от който възстановявам западните коани (така жанрово определям книгата си) – кодекс ли, пергамент ли, папирус ли, какво? Вальо пък ме запита откъде идва ръкописът – от сандъче ли, изпод камък или е намерен в някое потайно хранилище? Малко се почувствах в небрано лозе, но премиерата в СГХГ мина великолепно: публиката искрено се забавляваше с изпълнението им, а аз стоях встрани и ми идеше да ги прегърна още преди да са свършили. След това с тях и с Христо Киров, директора на „Сити Марк Арт Център“, бяхме замислили да изкараме „Ябълката“ на сцена, но дойде ковидът и всичко обърка. Но пък представянето ми помогна да разбера колко много труд и висока отговорност стоят дори и зад на пръв поглед най-незначителната актьорска игра. И колко е важно дори и в най-малкото актьорът да подхожда с взискателност. С взискателност и с чувство за висока длъжност.

Много пъти благодарение на Валентин Ганев съм общувал с тази взискателност – и като зрител, и като партньор. И съм ѝ се възхищавал. Последният път беше в спектакъла „Кабаре“ на Музикалния театър „Стефан Македонски“, където той се изяви като режисьор, но и в още много актьорски превъплъщения: „Теремин: музика, любов и шпионаж“, „Народът на Вазов“, „Хъшове“, „Бурята“, „Месец на село“, „Гео“, „Кралят-елен“, „Посещението на старата дама“, „Рицар на Светия Дух“, „Медея“, „Спускане от връх Морган“, „Синята птица“… Всъщност едва ли съм в състояние да изредя всичките му роли в театъра и киното – той е желан актьор, предпочитан и не само заради гигантския му талант, но и заради съвестното му отношение към героя, който изобразява, независимо дали главен, или поддържащ. Дялан камък е Валентин Ганев: където го сложиш, все ще крепи. Ще крепи и ще пасне. Такъв дялан камък е и в Радиотеатъра. С него сме направили много проекти, в които е едновременно и актьор, и режисьор, понякога даже музикален оформител. Няма да забравя деликатната му работа по пиесата на испанския драматург Хуан Майорга „Костенурката на Дарвин“, когато заедно с Меглена Караламбова, Йорданка Стефанова, Ицко Финци и покойния Йосиф Шамли създадоха едно истински изящно радиофонично бижу. С Руси Чанев пък записаха „Под игото“ на Иван Вазов – подготвеното от Руси „за българчетата по света“ издание на романа. Едно безспорно родолюбиво дело, което се радва на огромна популярност сред нашите сънародници в чужбина. Последното начинание, по което работим в момента, е пиесата „Копенхаген“ на Майкъл Фрейн – все още незавършено предприятие, но с обещанието също да се превърне в радостно събитие както за Радиотеатъра, така и за медийната среда в България.

А радостта да съм приятел на Валентин Ганев си е за мен, единствено за мен…