За дясното и лявото в протестите през 2013 г., фиктивните и реални разделителни линии в българското общество и контурите на гражданската солидарност – дискусия в социален център „Хаспел“ с участието на Димитър Бечев, Ваня Григорова, Леа Вайсова и Надежда Московска.

Димитър Бечев: Реалният дебат не е за лявото и дясното, изправени сме пред въпроса – чия е държавата

На протестите през лятото видяхме палитра от най-различни хора. Имаше както такива, които са свързани с традиционната десница, така и леви активисти, имаше лица като проф. Близнашки, имаше неопределени лица, в началото дори видях националистически лозунги. Това ме навежда на мисълта, че основната разделителна линия не е по оста ляво-дясно. Нека сега кажа съвсем опростенчески как разбирам лявото и дясното. Има две координатни системи. Първият основен въпрос е как мислим отношенията между държавата и пазара – колко държава и колко пазар. В този баланс има много координатни точки – както има различни социализми, така има и различни капитализми. Модерната държава неслучайно е измислена в Европа – през 70-те години беше господстващ един модел, а след това се установи много широк консенсус във връзка с дебата за регулацията на пазарите и свободната инициатива. Съществуват много идеологически позиции, но нека мислим този проблем като континуум. Това е едната разделителна линия между лявото и дясното. Другата разделителна линия е позната във връзка с борбите в сферата на политиката на идентичностите – доколко трябва да се борим за правата на маргинализирани и малцинствени групи, за културни права, изобщо цялата тази идея за еманципаторна политика, която от 70-те години нататък заема господстващо положение в лявото мислене, особено в Западна Европа и отвъд океана. Разбира се, има политици, които казват, че изместването на дебата на ниво културни каузи измества и фокуса от социално-икономическата сфера, където всъщност би трябвало да е истинският сблъсък. Но ако кажем, че десницата е по-традиционна, в този смисъл Путин е десен, защото забранява гей парада в Москва. Левицата по-скоро има едно отношение, което насърчава такива каузи и се бори за повече персонална свобода на избора и утвърждаване на правата на тези маргинализирани общности.

Ако погледнем нашите протести – например летния протест, – ще видим, че тук не се разиграва нито един от тези два сюжета. В крайна сметка ние не сме стигнали до темата за противопоставянето между пазара и държавата, ние третираме един въпрос, който е от съвсем друг порядък, а именно какво е държавата и чия е държавата. За да се стигне до въпроса за количеството на регулациите и това как държавата трябва да обуздае пазара, се предполага, че има една ефективна публична власт, която е неутрална и на която можем да вменим някакви функции и очаквания тя да бъде регулатор на обществени отношения. В България за съжаление сме далеч от това състояние. Държавата тук не е неутрална, тъй като тя е колонизирана от най-различни интереси. Тук не говорим за класови интереси, говорим за мрежи, които съществуват на почти родово-общинна основа и имат специален достъп до държавната машина. В този смисъл в България и в много други подобни на нашето общества, които се намират в периферията на западния свят, има един исторически процес на догонване. Ние все още не можем да конструираме оптимално действащи институции, които са способни да налагат върховенството на закона и да провеждат каквато и да е политика по посока на това, което дефинират като публичен интерес – било политика с ляво съдържание, или политика с дясно съдържание. Ние сме все още на нивото на някакъв дебат от XIX век – как тук да се състои някаква модерност преди да отидем в дебата за какво ни е нужна тази държава. И мисля, че това е смисълът на сегашните протести.

Смятам, че има континуитет спрямо това, което се случи през февруари. Да, наистина, там формалният повод за протестите бяха темите за социалната справедливост, натрупаните проблеми и социално-икономически искания, които отприщиха тази енергия. Но ако погледнем в дълбочина какво беше това, което накара хората да излязат на улицата, това беше пълното недоверие към елитите и към институциите. Това недоверие има няколко източника. Това е, разбира се, хроничното състояние на нашата политика и чисто социологически можем да го регистрираме с нивата на доверие в институциите. Азбучна истина е, че най-представителните институции като парламента се ползват с ниска обществена подкрепа. Съществува разлом между обществото – без значение с леви или с десни нагласи е то – и държавната власт. Именно това недоверие, този разлом, чувството, че държавата е пленник на своите елити, корумпирана е и не отговаря на никакви обществени нагласи е и това, което тласкаше хората на улицата. Така че ако погледнем отвъд конкретния повод – сметките за ток, проблемът със справедливостта в разпределението на обществените блага – виждаме, че това, което можем да наречем институционална структура на държавната власт, начин на упражняване на властта, се ползва с много ниско обществено доверие. Именно този проблем ние продължаваме да решаваме. Аз мисля, че протестите всъщност са един много добър знак, разбира се, може би те са продиктувани от тази нихилистична енергия, от ниските нива на доверие в това, което можем да мислим като българска политика и български институции, но от друга страна те показват, че има и живец в гражданското ни общество, има енергия, има солидарност, че поне част от гражданите са способни да се мобилизират около политически каузи, независимо с какъв знак, и имат по-високи очаквания от своите представители.

Ако в началото на 90-те години решавахме въпроса за устройството на държавата и това дали да отпадне член първи от конституцията, ако тогава трябваше да се изгради фундаментът на демокрацията, в момента основният въпрос, който решаваме, е какъв тип демократична система искаме да имаме и какъв тип отношения между обществото и институциите. Дали искаме да имаме фасадна демокрация, в която на книга, разбира се, се спазват процедурата и буквата на закона, но всъщност отсъстват всякакви гаранции за прозрачност и за отчетност на управлението? Това е много дълъг и болезнен процес, липсват бързи решения, въпрос на еволюция е. Основният дебат е как да изградим наново тази политическа връзка между обществото и институциите и едва след това вече ще можем да имаме лукса да дебатираме по същество какво трябва да получава държавата, какви политики трябва да води, къде да установи баланса между пазара и регулирането. И тъй като сме още в този дебат – изграждането на функционална връзка между общество и държава – затова на протеста ще видите както хора с десни нагласи, така и такива с леви нагласи. От друга страна в управлението също ще видите хора с най-различни нагласи – няма какво да крием, в икономически план Орешарски е човек с по-скоро десни разбирания, което казва много неща за българския политически живот.

Димитър Бечев e директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика, специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите.

Ваня Григорова: Защо не протестирате и срещу синята олигархия?

По замисъл и по смисъл протестът, който започна през юни, е ляв, защото беше и продължава да е – доколкото все още го има – срещу дясно правителство. Това правителство, макар и формално създадено с мандата на БСП, е пълно с министри, които са били в десни партии. Това е едната причина да смятам протестът за ляв. Другата причина е, че той е срещу олигархията. Олигархия в социализъм няма и не може да има. Олигархия има в капитализъм. Защо? Защото там има хора, които имат достатъчно икономическа власт, за да могат да въздействат върху политическата. Това са двете причини протестът да е ляв. Какво се случи след началото, след първото избухване на недоволството – на площада излязоха най-различни хора: леви, десни, членове на БСП, при това активни. Но след като се наслушаха на скандиранията червени боклуци и когато па, когато па, когато падне БСП те постепенно започнаха да напускат протеста. Това бяха първите реакции на членовете на БСП. Те се махнаха след може би първите четири-пет дни на протеста. След това останаха другите леви хора, които са част от „Хаспел“, хора от „Солидарна България“. Постепенно обаче протестът продължи да одеснява. Разни ръководители продължаваха да обясняват, че хората от февруари искали евтини и безплатни привилегии, а пък видите ли протестът от юни бил за морал и за демокрация, като че ли през февруари протестите не бяха срещу олигархията. В крайна сметка протестът във Варна беше основно срещу олигархията, протестът там беше срещу ТИМ. Постепенно всички тези пиар инициативи, които бяха много лъскави и грабваха вниманието в първия момент, след това започнаха да отблъскват. През август част от пиарите са развихриха. Много добре знаете кои са пиарите на площада – едва ли има някой, който не е чувал за Ивет Добромирова и не знае, че тя е пиар. Тя беше пиар на служебното правителство и много близка до президента. След първоначалното заголване на площада, след белия роял и финала с пародията на 9 септември – всичко това съпроводено от самото начало с антикомунистическото говорене – няма как да не сложим десен етикет на един ляв по същество протест.

До разделение се стигна още с червени боклуци. Обясняваха ми, че левите не разбирали, че то не е срещу тях. Писна ми, да ви кажа. Писна ми и това не е само мой проблем, то е и ваш проблем. В началото, когато протестът беше силен, десните се опитаха да го етикетират много скоростно. Когато протестът започна да отслабва и все повече хора започнаха да се отделят от него, тогава дойде помирителния тон – ама, недейте, ама то не  е срещу вас. В интерес на истината още в началото имаше хора отдясно, които казваха това, хора, които са и сред моите приятели. Само че те го казваха в лични разговори и това не се чуваше публично. Когато им се отдаваше шанс обаче да го кажат в публичното пространство, тогава те не го казваха. Тогава подчертаваха, че искат оставка и скандират срещу червените боклуци. А същият човек преди два дни ми е казал: „Аз не викам червени боклуци, аз съм против това скандиране“! Писна ми от цялото това лицемерие, разбирате ли. И ми писна да казвам – добре, спрете, не обръщайте внимание на червени боклуци, имаме по-голяма цел, искаме оставка, трябва да се освободим от цялата тази мутризация дори и с цената на това да правим избори през два месеца. Нека да не сме само ние мазохистите. Защото червени боклуци означава леви боклуци. Не знам кой не го разбира и дали не го разбира или просто се прави, че не го разбира, но това наистина вече е общ проблем, това не е само наш проблем. Освен това казват, че скандирането не било срещу червените боклуци, а било срещу червената олигархия. А вие не сте ли срещу синята олигархия?

Ваня Григорова е завършила УНСС. Член е на сдружение „Солидарна България“ и участник в екологичните протести през последните години. Част е от неформалната левица в България.

Леа Вайсова: Разграничителните линии подействаха негативно и на двата протеста

Предполагам, че логиката за формулиране на тази тема – дясното и лявото в протестите през 2013 г. – идва от факта, че всъщност имаше два протеста – единият беше обявен като ляв (протестът през февруари – б. ред.), а другият като десен (летният протест – б. ред.). Смятам, че тази граница и това разделение се преживява доста болезнено от самите участници. Преживява се като разделение. Аз лично преживявам това болезнено, тъй като взех активно участие в протестите през лятото тази година. Доста мои приятели, които са с леви убеждения, обявиха тези протести още в самото начало за неолиберални, дори не просто за десни, а за неолиберални, и се отказаха от участие в тях. Аз се опитах да разбера тази позиция, опитах се да разбера как се случи така. За мен този въпрос продължава да стои. Разбира се, след като протестът беше захлупен под тази шапка, оттам нататък се тръгна към подчертаването на определени  жестове като например антикомунистическото говорене и говоренето срещу контрапротеста.

За мен два въпроса стоят ясно – от една страна очевидно някакви хора участват в протеста от лява позиция, от друга страна други хора участват от дясна позиция и очевидно има нещо общо между тях, което ми се струва е важно да бъде изказано и изобщо да се опитаме да говорим за него. Това е въпрос, който ме вълнува от самото начало като участник в този протест. Разграничителните линии очевидно подействаха и на двата протеста в техен минус. Февруарските протести отблъснаха определени хора, които смятаха, че хората на площада са глупави. Имаше такава консервативна интерпретация, че протестиращите не могат да формулират политически искания. От друга страна протестите през лятото станаха твърде интелектуалски. Моето питане обаче е за олигархията. Това е централният въпрос.

Леа Вайсова е докторант по социология в Нов български университет. Автор на Портрети на изчезваща София (в съавт., 2012) и публикации по съвременна политическа философия, социална теория и социология на околната среда.

Надежда Московска: Лутаме се между ляво и дясно, а всъщност проблемът ни е друг

Протестирам от втория ден на протестите – първия ден не бях в София – до един ден преди прословутото ваканцуване. Почти всеки ден бях там. И всеки ден се занимавах с това да мисля точно по темата на днешната ни среща. Всеки ден бях наричана – цитирам дословно – мръсна седесарка или комунистка мръсна. Естествено не протестиращите ме наричаха седесарка долна. Всеки път, когато се опитвахме с различни групи хора да направим някаква шеговита провокация, това предизвикваше точно такива смесени реакции. В момента ми е много трудно да организирам всички тези впечатления и ежедневни борби в едно становище. И все пак, ако трябва да изразя такова, то ще бъде в съзвучие с това, което чухме току що. Опитвах се да комуникирам всичко това през цялото време, много често бях на ръба да се скарам с хора, с които бях всеки ден на улицата. Става дума за ежедневното чудене какво се случва. И покрай всички обяснения ставаше ясно, че някой, който твърди, че е по-скоро десен, казва неща, които са леви, а всъщност проблемът ни е друг. И да, протестът за мен е ляв. Първият път, когато към мен насочиха микрофон – трябваше да дам интервю за радиото на втория ден на протеста – ме попитаха дали това ми прилича на нещо друго – визираше се, разбира се, протестът през февруари. Аз много убедено казах, че това ми прилича на Орлов мост миналата година по същото време. Но някак от устата ми излезе, че съм изплашена от това, че ми прилича и на февруари. Не знам защо го казах. Сега малко по-ясно мога да го обясня, защото ако във февруари ме плашеше нещо, то беше, че едновременно се чуваха две искания – за национализация и за по-сериозна либерализация на пазара и тогава това толкова ме ужаси, че аз рядко успявах да стигна до протеста.

Можем да поговорим и за деветосептемврийската акция и за начина, по който се определят тези неща отвътре и отвън. Отвътре те се определят много разнородно. Един от хората, с които направихме целия този реквизит, е с много, много десни убеждения и беше убеден, че всъщност това е пародия. Аз не бях в пълен мир със себе си и с него. Едно от нещата, които видях на протеста и което ми се изправяше пред очите всеки ден, беше виждането за много демократичния жест на Бойко Борисов да подаде оставка в края на мандата си. Този много „демократичен“ жест наред с другото клише – знаете как се сваля комунист от власт – се репродуцира непрестанно. Наред с червени боклуци това е много вредно, защото започваме да имаме усещането, че има един много „демократичен“ друг лидер, от който е ясно какво може да се очаква.

Надежда Московска е завършила 9-та ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ в София през 2010 година. Студентка е в специалност „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.