Начало Идеи Гледна точка „Дясното“ и „лявото“
Гледна точка

„Дясното“ и „лявото“

3805
Антони Тапиес, Композиция

Разбира се, че днес (а и през следващата седмица) повечето хора ще се вълнуват преди всичко от втория тур на изборите за местна власт – най-вече от тези в София (но и във Варна, в Благоевград и в още няколко по-големи града). Подчинявайки се на законовите разпоредби, моята днешна колонка не може да бъде посветена на тази актуална тема (впрочем, както не можеше и онази от миналата неделя). Някои от моите колеги колумнисти, имащи късмета да публикуват в други дни от седмицата, вече разгърнаха своите гледни точки по нея. Аз безспорно също имам – при това определена – позиция по онова, за което оживено се дебатира в последните дни, но съм принуден да я споделя едва следващата неделя. Днес ще се задоволя да поднеса на читателите, които имат някакъв вкус (и спокойствие) да се вглеждат в дълбочина, този по-общ философски текст за типовете власт. А по отношение на актуалността ще си позволя единствено да призова всички – особено столичани – да гласуват. Защото, ако цитирам тук думите на един от големите политици на нова България, Иван Костов, казани в последните дни – демократите трябва да могат да правят и трудни избори.

Символичното противопоставяне на „дясното“ и „лявото“ като противопоставяне на добро и зло, като свързано с Бога и съответно – с дявола, има своите корени в библейския текст, а освен това е залегнало и в множество индоевропейски езици, в които „дясно“ означава и „право“ (правилно). Още в Стария Завет човекът бива съветван: „… отдалечи ногата си от злото, защото десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени“ (Притч. 4:28). В книгата на Еклисиаста пък се казва: „Сърцето на мъдрия е надясно, а сърцето на глупавия – наляво“ (Екл. 10:2).

Най-ясно и най-определено обаче символичното противопоставяне на „дясно“ и „ляво“ се свързва с метафизическите източници на власт – бо­жествения и инферналния – в известните думи на Христос за Съдния ден, в които се казва: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир от­лъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а кози­те – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира… Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25:31-34, 41).

Както се вижда в тези думи „дясната страна“ вече експлицитно бива обвързана не просто с „доброто“, а с Царството Божие. Именно от „дяс­ната страна“ ще бъдат поставени по думите на Христос Неговите вечни и блажени „поданици“ и именно от дясната страна на Божия престол е „до­менът“ на това царство. Обратно: от „лявата страна“ ще бъдат поставени онези, които навеки трябва да си отидат от Божието лице в „царството на сатаната“.

Много е важно да се забележи също, че тези две „царства“, тези две метафизически „държави“, подчинени на два вида власт, изглежда, съществуват – „приготвени са“ – „от създание мира“ и следователно ни представят, според библейското виждане, полюси на владичество, присъстващи в битието от самото създаване на миропорядъка.

Именно дълбочината и изконността, универсалността на това символическо противопоставяне ни кара да видим в него отражение на две пределно всеобхватни и противоположни философии на властта изобщо, които под различна форма съпровождат човечеството през цялата му история и очевидно ще го съпровождат до неговия край. Ние трябва да видим също, че базисното различие на тези философии на властта (доколкото се свързват именно с Бога и с дявола в своето родоначалие) се съзира още от самото първоначално отношение към творението. Така Бог създава – със силата на самото Си битие на Бог – този свят, след което го „отпуща“ на него самия – дава го на свободата на човека (вж. „… пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя“ (Бит. 1:28). Напротив дяволът овладява създадения свят със силата на съблазънта, след което го присвоява като свой „властен ресурс“: кара те да му се покланяш, за да го ползваш, да се издигаш и да живееш в него – разпределя го „централизирано“. С две думи казано: Бог е (Битие, Благост, Истина) и затова има; дяволът има (ресурсите на света, „царствата му“, плътта му) и затова е (на власт).

Изглежда, следователно, че „левият път“ към властта изобщо – по своя архетип – почива на имането, а не на битието. Тя е власт, която придобива битието си на власт чрез имане, а не е имане на власт чрез битие.

По още по-ясен начин това ни е показано – след като е заложено в архетипа, – вече в „кайроса“ на земната история: Въплъщението на Божия Син. Всъщност именно в евангелския епизод на изкушенията в пустинята Бог и дяволът (властта „отдясно“ и властта „отляво“) се сблъскват непосред­ствено. И както ни показва разказът, изглежда, че подир съблазняването на човека „имуществото“ като такова, имуществото като „властовия ресурс“ е патент на властта на дявола. Опитвайки се да изкуши Христос, сатаната предлага на явилата се в света „дясна“ власт именно да се сдобие с „иму­щество“, с „ресурс“, за да господства в него. Първо – да направи камъните на хлябове (Мат. 4:3), т.е. да присвои земната вещественост, от която чо­векът живее, и така, давайки му я „централно“, да го подчини на себе си; второ – чрез демонстрация на извънредни способности (подкана да се хвърли от храмовата стряха и Ангелите да Го понесат на ръце, Мат. 4:6) да съблазни човека и да го задър­жи под властта Си, и накрай – което е изключително важно, – сам обещава, че ще Му даде всички царства на света, ако падне и му се поклони (Мат. 4:8-9). Всъщност тъкмо от това трето изкушение става съвършено ясно, че всички земни ресурси по същество и бездруго са станали притежание на дявола, на властващия „отляво“, щом именно той и е онзи, който би могъл да ги „пре­достави“ на Христос. Става ясно обаче, че дори да би се решил да ги вземе от него и да властва с техния ресурс, с „имането“, Христос би упражнявал пак властта на дявола – би оставил властта му непокътната.

От този сблъсък в пустинята става ясно обаче и нещо по-дълбоко. Ста­ва ясно, че във виждането за властта „отляво“ е зашифровано изконно и базисно недоверие към битието като такова. Защото необходимостта да „имаш“, за да „бъдеш“ изобщо нещо, за да имаш някаква власт и присъст­вие, предполага убедеността, че напротив – без „имането“ ти при всички положения си „празно място“, че изобщо няма „битие“ без „притежание“, или още по-точно – че „битието“, това изобщо и е „притежанието“.

Онтологията следователно, която лежи в най-голяма дълбочина зад философията на властта „отляво“, е тази, че всяко „битие“ е производно от „имането“; че онова, което „си“, е продукт на онова, което „имаш“, и на това, че „имаш“.[i]

Точно обратното, в най-чист вид Божествената власт, властта „отдясно“ е, както бе казано, власт чрез битието, а не чрез имането. Бог, нека го кажем така, именно с това, което е, е властен. Той би могъл, разбира се, да „има“ (и има), би могъл да придобие, но именно с това, че е Битие и Ис­тина Той има и притежава, а не защото има и притежава е Бог (е Битие и Истина).

Всъщност най-вече тази бездънна антагонистичност между Божестве­ната и дяволовата власт ни е демонстрирана чрез думите на сатаната, из­кушаващ Христос в пустинята: „Кажи тия камъни да станат на хлябове“ (Мат. 4:3). Защото тези думи означават: осъществи, реализирай не истинното, а придобий ресурсите на желаното и ще реализираш каквото си ис­каш като „истинно“. Бъди господар на желаното, а не на истинното, и ще направиш истинно онова, което желаеш. Не „бъди“, за да „придобиеш“, а „придобий“, за да „бъдеш“. Защото „битието“ е нищо, „имането“ е всичко! От „имането“ е „битието“, а не от „битието“ – „имането“. Придобий, снабди се, прочее, с „ресурсите“, с хлябовете, и ще имаш власт, ще бъдеш Бог.

Ето това е покана за власт „отляво“, откъм отрицателя на битието, от­към редукциониста – откъм дявола, за който битието е функция от прите­жанието, – произвежда се от притежанието и се разлага до притежанието, за който от имането на власт е Божествеността, а не от Божествеността – имането на власт, за който от „ресурса“ е творчеството, а не от творчество­то – ресурсът.

Ако искаш да си цар – казва духът от пустинята, лицезрейки Сина Бо­жий, – покажи, че можеш да придобиваш, да съблазняваш, да имаш. Инак какъв цар Си!

Не – отвръща Христос, – Аз нямам нужда да „имам“, за да „съм“, Аз Съм, това е името Ми (вж. Изх. 3:14, – Аз Съм, Който Съм, Ego sum qui sum) и затова ще имам. Аз имам властта Си „отдясно“ – откъм битието (откъм истината), а не откъм притежанието.

И тъй, дяволът е архетипът на „левия“ властник. Той има власт не чрез битието си, а чрез ѝмането си и дори – битието му е от имането му. Властта му се състои в държане и разпределяне на „ресурси“, които не е сътворил, които не сътворява и не може да сътворява (защото няма битие за това), а е взел от Създателя на битието.

Но тъкмо защото е архетипно левият властник, дяволът ни се разкри­ва в „пълнотата на времената“ (когато сблъсъкът на дясното и лявото се случва непосредствено) като архетипния демагогски политик: изкусния в това да изкуши, да изтъргува, да вземе (но не да създаде, да направи, да произведе). „Талантът“ на има­щия власт от „имането“ (а не от битието, от таланта) е именно придоби­ването, а не правенето (което е талантът на имащия власт по битието си). Както се вижда, дяволът и на Христос предлага да бъде демагог – предлага му да се сдобие с властта да храни гладните, да стане господар на емоциите на тълпата, като ги порази със свръхестествени способности; предлага му накрай, чрез поклон да купи „царствата“ (и зад всичко това и с всичко това продължава да прави „своята“ политика).

„Талантът“ на лявото, трябва да кажем трагически, – е следователно „популисткото изкуство“ (с вечните му атрибути на съблазняването, опортюнизма, присвояването). В това последното „левият“ властител винаги ще бъде по-силен от десния и никога няма да се остави да бъде заловен, завързан и бичуван. Талантът обаче на властителя „отдясно“ е битието му – битието, с което прави, създава, твори, а не държи.

___________________________________

[i] Ето например какво пишат едни от класическите изразители на философията на властта „отляво“ – К. Маркс и Фр. Енгелс: „Мислите на господстващата класа във всяка епоха са господстващите мисли, т.е. класата, която представлява господстващата материална сила на обществото, е същевременно и неговата господстваща  духовна  сила… Господстващите мисли  не са нищо друго освен идеален израз на господстващите материални отношения (курс.мой, К.Я.), изразените в мисли господстващи материални отношения… Сумата от производителни сили, капитали и социални форми на общуване, която всеки индивид и всяко поколение заварват като нещо дадено, е реалната основа на това, което философите са си представяли като „субстанция” и „същност на човека” – В: Карл Маркс, Фридрих Енгелс, „Немска идеология”. Но ето защо според марксизма човекът буквално може да бъде лишен от битие, от субстанция, от същност, ако е лишен от „имане”. И обратно – щом иманите от „господстващата класа“ материални ресурси – имането,  бъде „експроприирано“ от последната, всички ще се сдобият с битие и „всеки ще може да се усъвършенства в който си иска отрасъл”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора