Начало Идеи Гледна точка Дясното: Полша и България
Гледна точка

Дясното: Полша
и България

Даниел Смилов
24.10.2015
3288

Dani-Smilov-F

На 25 октомври ще се проведат важни избори за развитието на политическите процеси в Източна Европа като цяло. Поляците гласуват за парламент и са на път да дадат предимство на партията на Качински „Право и справедливост“ (PiS). Според прогнозите (около 10% разлика между първия и втория) тази партия ще е в състояние да състави правителство или сама, или в коалиция с други по-малки и по-радикални десни формации. С това най-вероятно ще бъде поставен край на осемгодишното управление на другата голяма дясно-центристка формация в страната – „Гражданска платформа“ – която е с ясен либерален и проевропейски профил.

Казано с прости думи, въпросът, чийто отговор чакаме на 25-ти, е дали Източна Европа ще осъмне с втори Орбан. PiS е консервативна, някои биха казали национал-популистка формация, която следва в много отношения политиката на Орбановата ФИДЕС в Унгария. Например, те обещават да обложат чуждите инвеститори със специални данъци, както и да накарат банковия сектор да понесе тежестта от превръщането на заеми за жилище, теглени в швейцарски франкове и друга валута, в злоти – тежест, която се изчислява на няколко милиарда евро. PiS също така са заявили увеличаване на помощите за деца и намаляването на възрастта за пенсиониране от 67 на 65 години за мъже и 60 за жени.

Това, което е притеснително, обаче, е, че PiS са също така евроскептици – и то радикални такива. Тяхното идване на власт ще обтегне отношенията между ЕС и Варшава. Първите видими измерения на тази промяна ще се усетят по въпросите с бежанците и мигрантите, както и общите политики за граничен контрол. На Европа й предстоят важни решения и по отношение на Гърция, и по отношение на Великобритания; координацията на общата външна политика във времена на най-различни кризи – от Сирия до Украйна – също е централно важен проблем. Докато по Украйна едно ново правителство не би променило позицията на Полша, по-всички други гореспоменати въпроси PiS най-вероятно ще създадат допълнителни трудности за постигане на общоевропейска позиция.

Полските избори съвпадат с българските местни избори, които също са индикативни за процесите, протичащи в дясното политическо пространство. Това съвпадение ни дава възможност за сравнителен анализ на тенденции, видими и в двете държави. Полша определено се превръща във водещата държава от бившия източен блок и като икономика, и като политическо влияние. За осемте години управление на „Гражданска платформа“ Полша успя да отбележи сериозен икономически ръст и стана единствената държава, която не понесе тежък удар от кризата, започнала през 2008 г. Като признание на лидерската й роля Полша получи и председателството на Европейския съвет в лицето на Доналд Туск. България не е в подобна позиция и развитието на страната през последните години беше забавено и от глобалната икономическа криза, и от аферата КТБ, която си е самоделна. Въпреки тези съществени различия, общото е следното:

Маргинализирането на посткомунистическата левица

И в Полша, и в Унгария, а и у нас левицата е в сериозна идеологическа и организационна криза. В Полша двете основни партии са от години насам вдясно от центъра – едната либерална, а другата консервативна с националистически уклон. На предстоящите избори Обединената левица в Полша се очаква да бъде около бариерата за влизане в парламента (8% за коалиции): т.е. тя може да остане извън него. В Унгария доминацията на Орбан е трайна и е (не много енергично) оспорвана както от много раздробената и слаба левица, така и от крайнодясната партия „Йобик“. На предходните парламентарни избори „Йобик“ се оказа втората партия в повечето избирателни райони на страната, което е ясен сигнал за изместване на партийната система вдясно. У нас БСП номинално остава втората след ГЕРБ политическа сила, но реално влиянието й е сравнимо с това на по-малки формации като ДПС, РБ, АБВ и т.н. Ако негативният й тренд бъде потвърден от изборите в неделя, и България може да се окаже в ситуация на трайно изместване на политическия център вдясно.

Какви са причините за тези феномени? Това изместване е парадоксално, защото икономическата криза от последните години би трябвало да увеличи подкрепата за левицата. Това не се случи, защото, първо, посткомунистическата левица в Източна Европа бе възприела формулата на Тони Блеъровия „трети път“ във Великобритания: въвеждане на политиките на дясното на ниски данъци, независима централна банка, пропазарни методи. В този смисъл традиционната левица престана да бъде разпознавана като реална икономическа алтернатива на статуквото. В резултат, при избухването на кризата тя продължи да губи гласове и влияние, а и получи конкуренция от по-радикални леви формации. В Източна Европа те са още в ембрионална форма и съществуват повече като „интелектуални кръжоци“ – „Критика политична“ е един такъв пример в Полша. В Гърция, Испания и Португалия тази по-радикална левица получи и сериозно политическо представителство, като СИРИЗА и „Подемос“ са водещите модели.

В този смисъл левицата се оказа притисната между загуба на идентичност и радикализация и досега тя не е намерила убедителен отговор на тази дилема. Т.е. доминацията на дясното се случва заради слабостта на опонента му.

Вторият фактор, който обуславя тази доминация, е характерен само за източната част на континента. Той е свързан с износването на соцносталгията като мобилизационен ресурс на левицата. Модернизацията и на Полша, и на Унгария, превръщането им в динамични държави правят спомена за социализма все по-розов, но и все по-абстрактен и малозначителен. А и времето си казва думата – новите поколения трудно могат да си представят общество, в което има забрани за говорене, списъци за купуване на телевизори, постоянно и институционализирано доносничество, липса на тоалетна хартия и т.н. От тази гледна точка соцът придобива статута на мита за „благородния дивак“ – гол като пушка и невъзпитан, но въоръжен и равен на другите. В този мит има някаква привлекателност, но едва ли може да се превърне в ефективен инструмент за политическа мобилизация.

В някои страни левицата опитва да замени или уплътни соцносталгията с проруска, пропутинова ориентация. В Полша този модел не работи по разбираеми причини, но може да бъде видян в България и Словакия. Тази стратегия е също силно проблематична за лявото – в крайна сметка Путинова Русия – с олигархичната си икономика и автократична власт – не може да представлява идеал за левицата. А и същото заиграване с Русия могат да правят и десните – Орбан, например.

Разделянето на либералните от консервативните партии вдясно

На пръв поглед Полша дава модел за бъдещето на дясното в Източна Европа: разделяне на консерватори и либерали. Опити за подобно разделение наблюдаваме и на други места. У нас има анализатори, които представят отношенията между ГЕРБ и РБ в този план: първите като по-консервативна формация, а вторите – по-либерална. Има и такива, които пък виждат нещата пак в същите категории, но в обратния вариант – за тях реформаторите са (или трябва да бъдат) по-консервативната формация.

Всъщност Полша може да стане пример за въвеждането на една изкуствена, объркана и вредна за дясното разделителна линия. Объркаността и е видна, ако се спрем на Унгария: да се каже, че Орбан е по-либерален от „Йобик“, е горе-долу толкова смислено, колкото да се каже, че Чаушеску е по-либерален от талибаните. Трудността идва от това, че под благовидния етикет „консервативно“ се прокарват политики с откровена националистическа или популистка насоченост. В отстояването на идентичността на политическите общности има смисъл и ценност: традициите, историята, усещането за общност трябва да бъдат уважавани и пазени. Дясното безспорно може да използва тези маркери, за да конструира своята идентичност. Но всичко е въпрос на мяра – когато историята на общността и нейната религия се „приватизират“ от една формация за партийно-строителни цели, резултатът е обикновено примитивен популизъм.

За съжаление полският опит е точно в такава посока. PiS, например, е мощно подкрепяна от католическата църква и влиятелните й медии, което тласка партията към радикални позиции по отношение на сексуалните малцинства, аборта и гражданските свободи като цяло. Национално-полското се слива с консервативно-религиозното, което не само е изкривяване на реалността, но води и до радикализация на политиката. В интервю за Гардиън, например, либералният анализатор Яцек Кухарчик определя евентуалната победа на PiS като „предаване на страната в ръцете на екстремисти“. Без съмнение, консерваторите мислят същото за техните опоненти.

От тази гледна точка българската ситуация е по-добра. Тук, освен че църквата не е въвлечена в политиката до такава степен, разделителната линия между „либерали“ и „консерватори“ в полския смисъл минава не между, а през двете дясноцентристки формации – ГЕРБ и РБ. При ГЕРБ Борисов играе ролята на балансьор и арбитър между по-либералното крило около хора като Дончев и Бъчварова и по-консервативно-националистическото крило около Божидар Димитров плюс инцидентни орбанофили. Борисов, за разлика от Качински, е откровено проевропейски настроен, което е сериозен плюс на нашата ситуация.

В РБ нещата стоят по сходен начин: наред с откровените проевопейско, либерално-ориентирани членове и лидери има и такива, които оставят вратата отворена към идеите на по-крайнодясното. Мнозина настояват за „просветен“ национализъм – каквото и да значи това.

Българският модел е по-добър за десницата, отколкото полският – вторият води до сериозни националистически отклонения, пушилка и радикализация. В крайна сметка – може да доведе и до загуба на политически позиции в ЕС. И наистина, ако Полша изпадне в същата изолация, в която в момента е Унгария, тежестта на Източна Европа на континента рязко ще намалее. Малко парадоксално, но националистичното дясно по-скоро отслабва позициите, а оттам и суверенитета на държавите от нашия регион.

Градската десница срещу народната десница

Полският модел може да бъде четен и по друг начин: като конкуренция вдясно на по-народняшки партии и по-градски, по-меритократично ориентирани формации. От тази гледна точка PiS представляват провинцията, докато „Гражданска платформа“ – големите градове и интелигенцията. Този прочит отговаря донякъде и на ситуацията в Унгария, където ФИДЕС се е превърнала в народняшка партия, а либералите са се окопали основно в столицата и някои други градски анклави. У нас може да се каже с известно приближение, че РБ представлява столицата и интелигенцията, докато ГЕРБ има много широка периферия и покрива цялата страна.

По принцип в един такъв модел на конкуренция вдясно няма нищо лошо. Полският опит показва, че този модел може да проработи, ако разделителните линии между столицата и провинцията не съвпаднат с разделителната линия между националисти и либерали. Тогава второто различие поглъща и обезсилва първото.

България – където няма толкова ясно съвпадение на двете различия – може да се възползва от собствената си ситуация, за да организира конкуренцията вдясно основно по линията между градската десница и народнячеството. РБ има своята сериозна подкрепа в големите градове и сред интелигенцията, но за да се институционализира успешно и трайно като такава партия би трябвало да предприеме множество допълнителни стъпки. Първо, социалните групи, към които РБ е ориентиран, се характеризират с вътрешен плурализъм и вътрешна конкуренция. С прости думи казано, всяка една от групите, които стоят зад РБ, смята че е по-умна, по-морална и по-заслужила от другите (и в различни моменти всяка една от тях е права). Този вътрешен плурализъм се отразява – засега по-скоро негативно – на блока в организационен план. От същата болест страда и либералната градска опозиция срещу Орбан в Унгария, което показва, че нашите проблеми не са уникални. Второ, РБ не успява да приобщи част от потенциалните си привърженици. Макар и роден от протестите от лятото на 2013 г., блокът не направи опит по смислен начин да въвлече водещи фигури от тези събития като лидери на Протестна мрежа, например. Нещо повече, той не прояви достатъчно солидарност с тях, когато те станаха обект на грозни и напълно неоправдани атаки от страна на поръчкови медии. Същото се отнася и за много други (малки сами по себе си) групи на градската интелигенция, които не се виждат адекватно представени от реформаторите: кумулативният ефект от подобни загуби не е незначителен, обаче. Трето, за разлика от Полша големи части от градската интелигенция у нас живеят с илюзията, че те са „над“ политиката, че обитават кули от слонова кост и могат с отвращение да коментират опитите за политическа мобилизация около себе си. Този инфантилизъм е нещо, което ни отличава сериозно не само от Полша, но и от по-утвърдените демокрации от Западна Европа. Инфантилизмът у нас се облича в антилиберални, „нови леви“ или исихастко-апокалиптични одежди, но в крайна сметка е отказ на една група от добре образовани, разполагащи със средства или време градски хора да поемат политическата си отговорност.

Този анализ цели да извлече основните общи мотиви в структурирането на политическите системи в Източна Европа. Естествено, във всяка страна има множество персонални и институционални фактори, които са специфични за нея. У нас това са икономически свързаности на играчите, връзките им с бивши и настоящи служби, персоналната харизма и пр., и пр. Тези специфични фактори на моменти могат и да се окажат по-решаващи, но въпреки това е добре да се знае и общата рамка, в която определени събития се случват. За добро или зло, тази обща рамка за нас се влияе от събития извън нашите граници като предстоящите избори в Полша

Даниел Смилов
24.10.2015

Свързани статии

Още от автора