Четене, почит, почтеност – без да се впускаме в изчерпателни етимологически изследвания, можем да открием своеобразна родственост между тези думи, които иначе имат различно значение. Дори да се окаже, че морфологичното сходство е привидно (и по-скоро приликата е фонетична), значенията разкриват смислово поле, в което едното помага за определянето на другите.
Произходът на глагола „чета” ни отвежда към семантични корени, свързани с „мисля, познавам, желая”. Т.е. не просто технически „дешифрирам” написан текст, а разбирам – в контекста на цялостен мисловен процес, който от своя страна има отношение към познавателните склонности и дори пристрастията.
Почитта отнасяме към уважението, което сме готови да отдадем на някого или на нещо. Да уважаваме значи да осъзнаваме и да признаваме нечия важност (стойност, ценност). „Да почитаме” като че ли добавя видима действеност на уважението, което се изявява в жестовете на почит.
Почтеност наричаме неотменното спазване на моралните принципи – честност, добродетелност. В английския език думата с подобно значение – integrity – еволюира от латинското intergritas, която назовава понятието за пълнота, цялостност, завършеност. Почтеният човек е цялостен човек, а морално укоримият е непълен, незавършен, несъвършен.
И ако четенето се основава на способността да мислиш и да познаваш, при това воден от собствено желание, то почитта почива на възможността да „прочетеш” – да разбереш, да осмислиш кое е ценно и да изразиш уважението си към него, а почтеността е проява на почит към честността и добродетелта (така, както си ги разбрал), която изпълва живота ти, за да бъде той завършен и съвършен.
Предложеното въведение към темата, загатната в заглавието „Дясно почтен, ляво почтен”, цели да подскаже, че моралните принципи, които почтеният човек почита, са свързани с неговия личен житейски прочит, а този прочит е обусловен от неговите мисловни и емоционални предразположения, докато те сами по себе си са подвластни на едно или друго битийно условие.
Нуждата да се поразсъждава в такава посока произтича от вълненията в българския политически живот през последните месеци, които изкарват на повърхността (за пореден път) критерия „почтеност” и то така сякаш той маркира съдържание с единствено, непроменимо, ясно за всеки и споделяно от всички по един и същи начин значение.
Издигането на този критерий в предизборна обстановка иска да приобщи към издигащия го максимално широка електорална маса, независимо от други по-маловажни политически характеристики, които биха разделили хората и масовият вот в полза на един би се разколебал.
По-маловажните характеристики например са дясното и лявото в политиката.
Твърди се, че в съвременния свят те са, ако не отживелица, то подробност, засягаща едва ли не рутинни въпроси, които могат да бъдат решавани така или иначе, но високо над тях стои един безкрайно по-важен и определящ всичкото въпрос – дали претендентът за гласовете на избирателите е честен човек.
И при левите, и при десните, казват, има почтени хора и ако се събираме под знамето на почтеността, което ние веем отпред, то нека всички подобни на нас да заповядат при нас. Но този призив, разчитащ на уж подразбиращ се предмет на обединение, умишлено или не, пропуска да отбележи, че наложеният общ критерий подлежи на различни интерпретации точно по оста дясно-ляво.
Ако някой от почтените „на въобще” политици отвърне, че моралните принципи са всевалидни в своята отвъдност, той, без да иска, привежда десен политически аргумент, доколкото именно архидясното строи своята аргументация на подобна база – отвъдната воля, легитимираща земната власт.
Собствено философският дебат кое откъде идва е друга работа. Действителността на метафизическите основания може да бъде изследвана, но за да се запазят резултатите от изследването чисти, не би трябвало да ги вкарваме в политическа употреба. Вкараме ли ги, тогава взимаме страна в дясно-лявото противоборство.
По-прагматично настроените политици в съвремието обикновено свеждат говоренето за дясно и ляво до икономически подходи и мерки, като позовавайки се на трансформациите в хода на историята, по-скоро намират приликите между едното и другото и жонглират, за да забавляват избирателите, които сякаш това и искат.
Но сериозното отношение към политическото, което колкото и да се пренебрегва все още определя политическите процеси, непременно включва разбирането за съществуващите базисни разлики между десните и левите нагласи. Вероятно в целия шум те все по-трудно биват чувани, но това не отменя решаваща им роля.
Сега на мода е да се слуша интернет. Лидери на партии взимат решения, след като са се осведомили какво мислят хората в социалните мрежи. Без съмнение все по-съвършените алгоритми доставят информация, но така наречените виртуални „ехо стаи”, в които се отразяват гласовете, не са терен, от който се извличат достоверни данни, освен ако не си фен на „ехо демокрацията”.
Да, ехото обърква посоките.
Може да ги обърка до такава степен, че собственият ти глас започва да потвърждава изреченото от теб, все едно е изречено от някой друг или от много други гласове, идващи отсреща. Тогава тук и там изчезва, „няма дясно и ляво”. Има „това, което искам аз, искат всички” и моята нужда става всеобща, така че по пътя към личното си удовлетворение помагам на цял народ.
Само че политическото дясно и ляво продължават да съществуват, защото зад ехо ефектите, зад общия консуматорски профил на огромна част от аудиторията, зад всеобщите биологически нужди и еднаквите начало и край за всеки, все пак има различни възгледи, убеждения, идеи за живота.
Достатъчно е да споменем базисните разлики в отношението към равенството и неравенството, към произтичащите от природния закон естествени права или задълженията, подчинени на естествената йерархия, към традиционния ред или прогресивните социални реформи, към религията като закон или като „опиум за народа” – дясното и лявото воюват и днес по тези фронтови линии.
И няма как да не е така, доколкото човекът все още е човек, макар за някои напреднали в технологиите предприемачи/политици той да представлява IP адрес, кредитна карта, дигитален сертификат или нещо такова.
На базата на това как човек чете споменатите по-горе опозиции, какво разбира, избира и къде отдава почитта си той става дясно или ляво почтен. Звучи странно, но можем да приведем примери, които ще отнемат от странността на твърдението. Примери, да речем, от недалечната история. За по-голяма яснота – крайно десни и крайно леви.
Нацистите избиват своите политически врагове, правят и етническо прочистване, като техните действия намират, както широка народна подкрепа, така и разбирането на водещи философи – поне един от тях, съвременник на събитията, до ден днешен не губи значението си в историята на философската мисъл.
Комунистите извършват същото, правят идеологическо прочистване, като неслучайно оправдават постъпките си с алибито „народен съд”, защото с известни основания смятат, че такава е волята на онеправдания народ. Извън одобрението на унижените и оскърбените, те срещат и съпричастието на видни интелектуалци от изток и запад – последните, наричани „полезни идиоти”.
Виждаме прояви на дясна и лява почтеност. Можем да ги определим като такива, защото се аргументират с качествено различни мотиви и всяка от страните настоява, че извършеното е честно и добро дело.
Някой отново би възразил, че точно аналогиите между двете зверства са свидетелство за липсата на почтеност, което доказва нейното стоене отвъд и над дясно-лявата координатна система. Почтеният хуманист би трябвало да зачита живота на всеки и под никакъв предлог да не осъществява насилие.
Така е, но в реалната политика осигуряването на хармония изисква конкретен набор от решения. Решенията са десни или леви, доколкото начините за постигане на баланс и разбирането какво представлява баланса са различни. Оттам и различната представа за почтеност в масовите настроения, сред които доброто за едни е лошо за други.
За да не оставаме само при крайностите, можем да се обърнем и към други прояви на дясната и лявата почтеност.
Можем да се върнем при безпрекословната вярност на самураите към императора или към рицарската чест и предаността към монарха, все белези на интегритет, от който произтича цял кодекс за всеобхватно поведение. Или пък на другия полюс – към отричането на монархическата власт от прогресивните реформатори, чиито морални принципи диктуват опълчване срещу стария строй.
С поглед в далечното минало отново установяваме, че почтеността може да се чете по различен начин и развитието на света не носи непременно положителни промени – нацизмът и комунизмът са модерни идеологии. Да мислиш, че има прогрес, е ляво убеждение. Десните убеждения остават при традициите, защото тяхната ценност е непреходна.
Можем да се огледаме и за примери от съвремието. Да казваш днес, че си почтен, не е признак на почтеност, а е атрибут на лявата реторика. Да делиш света на непочтени потисници и почтени потиснати по класов, расов, религиозен, полов, сексуален, културен признак, е ляво. И почтената борба срещу потисника е ляво почтена.
Десният човек и в наши дни продължава да смята, че подчинението не е резултат от случаен произвол, че обществената стратификация почива на обясними с разумни доводи причини, че егалитаризмът вреди повече от елитаризма, защото липсата на йерархия и авторитети деградира обществото. Почтената борба срещу тази деградация е дясно почтена.
Двете крила не спират взаимно да се обвиняват в репресии спрямо свободата и здравия смисъл от диаметрално противоположни позиции. Но това не означава, че някой може да претендира за синтез на чистата политическа почтеност, който преодолява и направо премахва противоборството. Такава претенция няма как да бъде друго освен демагогия.
Ако не беше демагогия, конфликтите отдавна трябваше да са разрешени. Би било невероятно никой да не се е сетил, че играта в центъра е най-приятната за всички игра. Средният път отдавна е посочен от мъдреците като правилния път, но в политически план усредняването носи повече беди от плурализма и оживената, дори агресивна дискусия между различните визии.
Политическият център не е привилегировано място, което някой може да заеме, като заяви, че представлява висша обща ценност, недостъпна за ограничените възгледи на представителите по крилата. Напротив, този център би имал положителен смисъл не като нечия принадлежност, а като ползотворна пресечна точка в дебата на страните, запазващи своята идентичност.
Отмяната на дясното и лявото означава отмяна на коригиращата критика в полза на спокойствието да се корумпираш без излишни притеснения, желаейки на всички всичко най-хубаво. Неслучайно мнимото благополучие на управленските мандати, реализирани от центристки проекти, ражда чудовища. Едно такова е познато у нас под името КОЙ.
Затова отвъдната почтеност трябва да се остави на религията и философията, с които всеки може да направи своята лична връзка. В политиката въпрос на почтеност е да се откажеш от демагогията на универсалните послания и почтено да заемеш конкретна позиция, готов да се сблъскаш с противоположната.
