0
4416

Евгений Кисин за първи път в България

Със знаменития пианист разговаря Зелма Алмалех от сайта „въпреки.com“

Снимки Архив

Дни преди първото си гостуване в България на 11 март по покана на Софийската филхармония знаменитият пианист Евгений Кисин даде интервю за „въпреки.com“. Благодарим за съдействието на Кремена Николова-Флор, реклама и връзки с медиите  на Филхармонията.

Евгений Игоревич, благодаря ви, че се съгласихте за това интервю дни преди да гостувате за рецитала си в зала „България“ по покана на Софийска филхармония! Очаквам с нетърпение и като меломан вашия концерт. Може би ще ви е любопитно, че съм имала шанса да бъда на ваш концерт с Ленинградска филхармония, когато бяхте още дете и оттогава следя вашата невероятна кариера на изключителен пианист. Приемам концерта ви в София като личен подарък.

Разкажете малко повече за това как приехте поканата за този концерт, особено сега, когато вече година светът е затворен и най-вече за култура и изкуство на живо.

Именно, защото всички концерти в цяла Западна Европа, с изключение на Испания, вече са отменени, успях да приема поканата от София – и го направих с удоволствие. Много се радвам, че в България, въпреки пандемията, концертите продължават (макар, разбира се, с необходимите ограничения) и че най-накрая ще дойда за първи път във вашата страна, за която съм чувал много от детството си.

Какво беше за вас тази тъжна година със затворени зали и музика само онлайн? Зная, че предпочитате концертите с публика, а не записите в студио.

Научих нов репертоар за следващите сезони, ходех много, четях, прекарвах време със семейството си.

Според мен програмата на концерта ви в София е много специална – не само различни композитори от различни епохи и стилове, но това са и различни светове не само като отношение към музиката. (Албан Берг, Соната за пиано, оп.1, Тихон Хренников, Пет пиеси за пиано, оп. 2, Джордж Гершуин, Три прелюда за пиано, Фредерик Шопен, Ноктюрно, оп. 32 №1 в си мажор, Три емпромптюта и Полонез №6 в ла бемол мажор, Героичен, оп. 53.) Как и защо избрахте именно тези композитори и произведения?

Репертоарът за пиано е много богат и аз съм всеяден човек, следователно, когато съставям програми, просто избирам измежду многото парчета, които бих искал да свиря, и мисля кои парчета ще вървят добре помежду си и заедно правят добра програма. Да, в сегашната ми програма наистина са събрани различни светове, но според мен те се съчетават добре, а аз избрах тези произведения просто, защото ги обичам.

Имате ли свой любим пианист и ако можете да се върнете във времето, с кои велики от тях бихте искали да се „срещнете“ – Лист, Шопен, Рахманинов, Рубинщайн?…

Имам много любими пианисти и ако имах възможността да се срещна с някой от великите музиканти от миналото, не бих се поколебал да избера Шопен: неговата музика винаги ми е била особено близка и затова винаги е заемала централно място в моя репертоар. (1984 г.,  когато е на 12 години Е. Кисин изпълнява концертите за пиано и оркестър № 1 и № 2 на Шопен в Голямата зала на Московската консерватория с Московската филхармония под диригентството на Дмитрий Китаенко. За изключителната кариера от дете на Кисин може да прочетете тук – б.р.)

Много ваши колеги не само инструменталисти, но и певци са споделяли, че дълбоко в сърцата им е камерната музика, но тя е за по-избрана публика. Къде са вашите предпочитания? Привлича ли ви съвременната музика и работите ли с някой от композиторите днес?

Обичам да слушам всяка хубава музика, без значение за какъв инструмент или набор от инструменти е написана. Аз самият предпочитам да изпълнявам самостоятелни пиеси – поради две конкретни причини: когато свиря сам, тогава всичко е в моите ръце, всичко зависи само от мен – и освен това просто свиря ПОВЕЧЕ. Не работя с нито един от днешните композитори, но отново обичам цялата хубава музика, независимо по кое време е написана. През последните години аз самият започнах да пиша музика и понякога да я изпълнявам, въпреки че, разбира се, по никакъв начин не се сравнявам с велики композитори.

Как обикнахте така поезията, това се роди в детството ви или като поотраснахте?

Тази любов се роди в мен от времето като тийнейджър – както и любовта да рецитирам на глас поезия. Струва ми се, че в поезията музикалността е по-изразена, отколкото в прозата. От друга страна, когато бях още дете и започнах да изпълнявам музика пред публика, слушателите на моите концерти веднага започнаха да отбелязват начина ми на свирене като поезия.

Ще ми разрешите ли и въпроси извън музиката? Аз съм еврейка и вярвам, че ще разберете защо ви питам дали ви притеснява  възраждането на антисемитизма днес, толкова години след Холокоста, и как си го обяснявате?

Антисемитизмът винаги е съществувал и мисля, че ще съществува винаги: хората са несъвършени, много хора са склонни към едни или други национални, расови или религиозни предразсъдъци и, уви, нищо не може да се направи по този въпрос. Знаем от многобройни примери, дори образованието тук далеч не винаги помага. Тук бих искал да се възползвам от възможността да кажа, че като евреин винаги помня, ще помня и оценявам колко достоен се е показал българският народ по време на Холокоста.

Във ваше интервю преди години, и то пред кореспондента на в. „Известия“ в Париж, казвате, че „Русия не е цивилизована страна, все още“. От гледна точка на случващото се днес с Алексей Навални и с всеки опозиционно настроен гражданин на Русия не става ли по-страшно, като че ли се връщат сталинските времена?

Уви, не е цивилизована страна. Разбира се, Русия все още е далеч от сталинизма: за разлика от сталинските времена, границите на страната са отворени, преследват се активните противници на режима (и все пак, не всички хора подред по какъвто и да било донос, както е било при Сталин), тези преследвания се извършват абсолютно открито (а не тайно, както е било по времето на Сталин) и все още не се изпълняват масови екзекуции; освен това частната собственост и индивидуалното предприемачество вече са разрешени в Русия. Въпреки това, разбира се, режимът в Русия става все по-репресивен и знам, че някои хора там, наистина, се страхуват от връщане към сталинските времена. Според Индекса за демокрация на Economist Intelligence Unit за 2020 г. Русия се нарежда на 124-о място от 167 държави по отношение на демокрацията, а според World Press Freedom Index миналата година Русия се нарежда на 149-о място от 180 страни по отношение на свободата на медиите. Така че в този смисъл Русия, за съжаление, е наистина много по-близо до Северна Корея, отколкото до Запада. По отношение на „цивилизацията“ е необходимо ясно да се прави разлика между две неща: култура и политика. Това трябва да бъде ясно разбрано от много хора както на Запад, така и в самата Русия. Съветските лидери разбираха това перфектно и затова използваха културните постижения в СССР с пропагандна цел (както се пее в една съветска песен, „в областта на балета ние изпреварваме останалия свят“). И така, културата и политиката са съвсем различни неща. Да, разбира се, през последните два века Русия е дала на света много велики учени, писатели, поети, музиканти и т.н.: това е безспорен факт. Въпреки това е също толкова неоспоримо, че Русия е била деспотична държава през почти цялата си история; че сталинизмът е един от най-кървавите режими в цялата човешка история, ако не и най-кървавият (дори Хитлер уби няколко пъти по-малко хора от Сталин!); че ксенофобията и антисемитизмът винаги са били много силни в Русия. С други думи, в културно отношение Русия несъмнено е част от Европа, но в политически план е „Нигерия в снега“ (както уместно се изрази създателят на Гугъл).

Текстът е публикуван в сайта Въпреки.