Книгата с мисли и фрагменти „Евдемонии” от Христо Стоев излезе неотдавна в поредицата за хуманитаристика „Контрапункти” на издателство „Ерго”. Публикуваме откъс от нея.

„Евдемонии” е книга, родена като фрагменти, но няма фрагментарен характер. Обединена е от духа на търсене на смисъл и четири женски имена, вплетени в обща игра. Тя не представлява чиста философия, нито литература par excellence, но търси общото им пространство, доколкото цени пълнокръвното единство на послание и стил.

Всички теми в нея опират в крайна сметка до спецификата на човешкото присъствие в света. Ако перифразираме един философ на ХХ век: човекът е същество, което превръща собственото си битие в проблем. Това самопроблематизиране се случва още на нивото на поведението или жизнената нагласа, но тук то е предприето по пътя на философската рефлексия.

Христо Стоев е роден през 1973 г. в Бургас. Част от най-ярките му спомени от юношеството и по-сетне са свързани с прочетените книги. Избрал е да учи философия вероятно поради това, че философията съчетава мащабност на възгледа с ангажираност към съкровено човешкия смисъл. Трудно е да се прецени защо го увлича тъкмо философията на Кант, но за да ви дистанцира, вероятно би отговорил: поради нейната строга, но и деликатна рационалност и загриженост за многостранните измерения на човешкото достойнство.

Освен на тази книга Христо Стоев е автор и на две книги върху философията на Кант. Наред с критическото мислене той цени изкуството, защото е уверен, че нещастието в неговата най-интимна форма представлява дефицит на смисъл. Живее и преподава в София.

Немезида, или за мъстта на времето

Истина или смисъл

Античната дума sophia (мъдрост) олицетворява убеждението, че не може да има истина без смисъл и не може да има смисъл без истина. Всяка истина произвежда смисъл и всеки смисъл носи своята иманентна истинност.

В днешния ден тези двете са се разпаднали едно от друго. Науката е приютила бездушната истина, философията се грижи за безпризорния смисъл.

Публично, частно, интимно

Проблемът на днешната масова култура не е разрастване и хипертрофия на публичната сфера и чрез това задушаването на сферата на интимността. Напротив, проблемът е разрастване и хипертрофия на частната сфера, която поглъща в себе си публичността, чрез което е застрашена и интимността.

Същинският враг на интимно-личното винаги е било частното и партикуларното. Чрез смъртта на същинската публичност (чийто принцип е личностното действие и достойнство) интимността губи своя единствен защитник.

„Бъденето себе си”, така както е в кавичките

Забелязали ли сте, че вече в голяма част от рекламите редовно натрапваното послание гласи, че ако се сдобиеш с предлагания масов продукт, най-сетне ще „бъдеш себе си”. Забележителното в случая е: колкото по-масов, толкова пò себе си.

Тази рекламна стратегия е далеч повече от уловка за глупаци, уви, тя е вече напълно валидна социална констатация. Защото за все повече хора „бъденето себе си” се изчерпва с това да са лишени тъкмо от себе си.

За вътрешния човек и света

Това, какво се случва в съвременната потребителска среда със същността на човешкото, или с т.нар. вътрешен човек по думите на апостол Павел,  има много общо с това, какво се случва със света, макар че традиционно „светът“ бива мислен тъкмо като външното.

Светът се превръща от откритото пространство на срещата, от безпределното поле на едно възможно откривателство, където всичко е изтеглено от недостижимостта на хоризонта, в една „околна среда“, предлагаща неограничен ред от дразнения и тяхното задоволяване. Много показателен за тази метаморфоза на света в „околна среда” е типът на една твърде разпространена съвременна „литература” от вида на: „100-те места, които непременно трябва да посетите в живота си” или „100-те филма, които задължително трябва да видите в живота си”. Светът от пространството на откритостта се превръща в узаконен от нечий фалшив авторитет списък с удовлетворения, които трябва да отметнете през хода на живота си.

Напускайки ни светът, ни напуска и нашият вътрешен човек, за който автентичността на преживяното не може да бъде компенсирано от никакъв ламиниран списък с отметки, който уж би ни гарантирал един ненапразно живян живот.

Омраза и самота

Омразата е страдание, придружено от идеята за външна причина.

Спиноза, „Етика“

Омразата обикновено се мисли закъм обекта и често бива оправдавана откъм обекта, за който съответно се твърди, че я провокира.

В дефиницията на Спиноза обаче омразата е изцяло интериоризирана. Страданието е придружено от идеята за външна причина, и съвсем не е причинено от външна причина. Дори ако четем израза „идея за външна причина” като „съзнание за външна причина”, омразата остава да важи като инстанция на една вътрешна уязвеност.

И това е така не само защото Спиноза е скептичен относно концепцията за линейна каузалност, отнесена в частност към нашия психичен живот, а вероятно и заради това, че в афектите си, дори когато са масови, човек е безвъзвратно сам.

Самоизненадата

Човек често се оказва изненадан от собствените си действия, тъй като те противоречат на това, което той е приел да бъде вярно за него. Въпреки това човек е склонен да се оправдава впоследствие. Едно от възможните, а и донякъде най-невинното оправдание е самообяснението. От типа на: Знам защо постъпих така.

Всяко ново такова знам обаче не пречи да продължаваме да се самоизненадваме. Явно всяко подобно знам е само post factum прикритие на това колко малко знаем и желаем да знаем за самите себе си.

Действие срещу капитал

По какво се различава богатството от капитала?

Някой би казал, че:

Богатството се обладава, докато капиталът се управлява.

или

Върху богатството се спи, докато капиталът те държи буден.

или

Богатството е статично, докато капиталът – динамичен.

или

Богатството се трупа, докато капиталът се инвестира.

И други такива.

Тенденцията на съвремието е капиталът да се схваща като самостойна сила, единствено наличието на която прави човек деен.

Първичното значение на действие в човешкия свят е да вършиш нещо с ръце или със слово, и двете – неотчуждаеми от човека. Дори ако отрежем ръцете и езика на човек, в същността му ще остане това, че нему е присъщо да се изразява и да действа чрез двете.

Капиталът идва да отчужди това естествено действие от човека и да го деперсонализира.

Призвание в днешния свят е да запазим личния характер на действието. Защото обществото се гради от хора, а не от мениджъри.

Етико-естетическо

Както справедливо отбелязва Оскар Уайлд в De profundis, злобата и завистта са белег за липсата на въображение. В същият ред на мисли на едно по-сетно ниво се явява, че най-големият грях е именно… посредствеността.

Ето защо религията и естетиката се схождат в същественото: светът е до шия затънал в грях.

Нарцис над извора и Нарцис срещу огледалото

Изворът е изначалие, огледалото е инструмент.

Съзерцавайки своя образ в бистрите води на извора, Нарцис изживява тъждеството на живота в себе си и в природата. Чрез фиксацията в своя образ Нарцис отмахва именно себе си и смъртта му не е само метафора. Природата е истински нарцистичната – тя, оставайки вечно жива, оглежда себе си в смъртта на всяка своя рожба – била тя прекрасна или уродлива.

За разлика от извора, огледалото е инструмент за само-любуване и само-коригиране. В него новият Нарцис е утвърден в своята крайност и ограниченост. И привидната му безсмъртност и настояща без-при-родност също не са само метафора.

Две породи

Има порода от хора, които отказват да мислят онова, което чувстват. Същите хора отказват и да чувстват онова, което мислят. Тези хора обичайно са по-интелигентни, но тъкмо поради това и по-страхливи от другите, които ги смесват (мисленото и чувстваното).

Първите биха предизвикали естествена неприязън, докато вторите – по-скоро досада.

За съвременната ситуация

Това, което болезнено липсва на съвременния човек, е търпението или, казано другояче – бавността. Консуматорското общество и неговият лустросан херолд рекламата ни подтикват да бързаме – да консумираме продукт след продукт, наново и наново – един затворен в себе си цикъл на безсмислието.

Ако перифразираме младия Маркс в неговия анализ на отчуждението, можем да кажем: колкото повече от нашите сили влагаме в така желаната от нас покупателна способност, толкова повече обедняваме откъм собствена същност.

Естествено освобождението от репресивната цивилизация няма как да се случи – ако преди масовият човек е бил роб на труда (оцеляването), то сега той е роб на консумацията (и така, опосредствано, отново на труда). В този последен случай човек вече няма нужда от външен експлоататор – илюзията, че той работи за себе си, безостатъчно е заменила стремежа към свобода.

Репресията вече се случва по линията на потребностите. Провокирането на фалшиви нови потребности се осъществява чрез предлагането на „нови” продукти. Така консуматорското общество гарантира собственото си възпроизводство.

Мидас или за нищетата на психологията

Нищетата на психологията е в това, че тя се опитва да гледа на Аза винаги само от трето лице. При това тя не може да осъзнае, че в този поглед няма нищо дадено като аз, а всичко е то.

Така психологията е в положението на цар Мидас – пожеланата дарба се е обърнала в проклятие; всеки аз, до който тя се докосне, тутакси се превръща в предмет.

Относно „четящите”

Някои хора четат рекламни листовки, хороскопи и светска хроника.

Други четат кулинарни рецепти, сладникави стихчета, блогове и фентъзи.

Трети четат вестникарски статии, популярни енциклопедии и „исторически” книжлета за мистерии и загадки.

Четвърти – книжки за „самоусъвършенстване”, чиклит и биографии на съвременни „гуру”.

А опустошението нараства пропорционално на самомнението на четящия като „четящ”.

За страстта да бъдеш „актуален”

Винаги съм се ужасявал от страстта у голяма част от хората да консумират боклуци (под формата на книги, музика, филми), само защото въпросните субпродукти представляват последното появило се на пазара. Това да подчиниш себе си на случайната конюнктура на пазара, не само защото така е по-лесно (спестява ти избор), но най-вече заради фетишизирания етикет „НОВО!” (който само след седмица ще бележи нещо безвъзвратно остаряло), демонстрира, наред с липсата на дух, липса и на елементарен вкус.

Блаженството на бедните духом

Има нещо отблъскващо и нечистоплътно в надменния тон, с който някои българи използват известния и за съжаление вече стандартизиран библейски израз „блажени бедните духом”. Изглежда, българинът разбира под ‘беден духом’ дори не просто лишения от ум, а лишения от елементарна житейска хитрост наивник. Твърде показателно тук е имплицитното отъждествяване на дух с хитрост, при което излиза, че най-одухотвореният субект за българина е изпеченият мошеник.

Оставайки настрана неволната и съвсем непреднамерена авто-диагноза, в която българинът по този начин полага самия себе си, добре е да се подчертае радикално различният смисъл на първото евангелско блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Матей, 5:3). Смисълът на думите е по-скоро следният: „Блажени са просещите дух”[1], търсещите дух и в този смисъл осъзнаващите се като бедни духом. Друг е въпросът, че едно подобно осъзнаване е вече зародиш на богатство.

Подобен един смисъл е обаче твърде далечен за българина, защото за него вероятно е твърде трудно да схване каквото и да било личностно определение, пък било то и обладаността от дух (или търсачеството), като определение, съвършено хетерогенно спрямо имотното състояние.

Мнемозина или за родството на музите

За вкуса и навиците

За човек, привикнал с вкуса на заместителя (ерзаца), автентичният вкус ще се окаже твърде силен, съответно неприятен.

За естетическата преценка

Същинската естетическа преценка, макар и ангажирана, е строго дистанцирана – тя не изисква изконсумирането на обекта на възхищение, както е например в похотливото влечение. Ето защо естетическата преценка на дадено произведение на изкуството оставя самото произведение свободно, оставя го при себе си и за себе си.

Поради това, за да може един автор сам да даде преценка на творбата си, той трябва радикално да се отчужди от своето авторство, а това е почти непостижимо освен в безкрайно приближение.

И въпреки това последното е наложително като идеал, защото в самото творчество (особено когато е неискрено) има  автопохотливост, при която обект на влечение се превръща самото „творящо” его. Това разрушава естетиката, защото в основата ѝ лежи принципиалната разлика между приятно и красиво.

Всъщност тази разлика (за да бъде винаги удържана) трябва да бъде постоянен обект на една критика, която е същинският попечител на естетическото.

За лесното и трудното изкуство

Какво все по-често хората очакват от изкуството? – Готов отговор, лесна, запаметима фраза, едностранчива емоция. Очакват собствено готов, завършен, опитомен продукт – фабрикат или в краен случай полуфабрикат. Нещо, което лесно се помни, и нещо, което лесно се забравя. Нещо, което бързо ще ни освободи и разтовари от себе си.

Всъщност ние очакваме от изкуството да бъде безвредно – такава претенция обаче не може да бъде отправена по отношение на никое истинско изкуство.

Същинското изкуство е трудно и тежко. Казано още по-радикално – същинското изкуство е бедствие.

О, мило и прекрасно мое бедствие! – Тези думи ми се струват казани именно по отношение на изкуството.

За авлоса и писането

Аристотел споменава в „Политика” за един мит, съгласно който Атина Палада, след като създала авлоса[2], го захвърлила, тъй като при свирене той разкривявал чертите ѝ.

Това важи в далеч по-голяма степен за писането. Писането така разкривява (чак до гротеска) чертите на някои хора, че изкарва най-грозното и мръсното от тях на показ.

А това е така защото в писането сякаш можем да си позволим да не бъдем себе си. Тази илюзия за скритостта в саморазкриването разголва.

За доминирането на мелодиите и мислите

Колкото по-малко човек слуша добра и разнообразна музика, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде обладано от някаква чута веднъж или дваж евтина и монотонна мелодия.

Това важи за цялостния живот на съзнанието – колкото по-рядко един човек чете хубави книги и съответно мисли върху прочетеното, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде завладяно от всякакви клишета и плоски послания.

За Селинджър, стените и Лобачевски

Според небезизвестния разказ на Джеръм Селинджър, наречен „На Есме – с обич и омерзение”, какво казала едната стена на другата?

Ами казала: „Ще се срещнем на ъгъла!”.

С риск да бъда заподозрян в скептицизъм или дори нихилизъм, аз на свой ред бих попитал: „А какво би станало, ако стените са успоредни?”.

„Ще се срещнем в безкрайността” – прошепнал Лобачевски.

За простотата в изкуството

Опростяването в естетически план е чисто и просто унищожаване.

Винаги можем да „опростим” една картина с бояджийски валяк, но дали онова, което ще остане, ще бъде картина?

Същинската простота в изкуството е винаги богата конкретност.

Красиво и възвишено

В естетическото преживяване винаги се среща напрежението между два момента – преживяване на блаженството и преживяване на страданието. Онези произведения, в които преобладава първият елемент, клонят към това да се превърнат в извънредно любими, а тези в които преобладава вторият – към това да се превърнат в извънредно ценени. Има случаи обаче, в които се преживява единството на двата момента, които едва ли могат да се опишат другояче освен като катартични.

Въпросните два момента отговарят на това, което Кант нарича съответно красиво (das Schöne) и възвишено (das Erhabene). Удоволствието от красивото е собствено позитивно, докато удоволствието от възвишеното – най-вече негативно, то се сбъдва сякаш „насилствено”.

Ето как Кант по своеобразен начин описва преживяването на възвишеното: „Способността за въображение сама се лишава от свободата. […] По този начин тя получава разширение и сила, по-голяма от тази, която жертва и чието основание обаче е скрито за самата нея; вместо него тя чувства жертвата или лишаването и същевременно причината, на която е подчинена.”[3]

За стила на писане

Със зрелостта, била тя историческа или лична, стилистиката на писане се опростява. Фразата олеква, просветлява – онова, което следва да се каже, се изразява вече не в излишество от ефектни думи, а чрез думи, които тежат на мястото си. Да пишеш пестеливо и същевременно дълбоко, фино – ето кое е майсторството.

Лекотата на езика трябва да бъде съпътствана от тежината на смисъла.

Още веднъж за писането

Писането на някои текстове бива водено от думите, а на други – от идеите.

Първите клонят към това да са леки, ефирни, елегантни и удовлетворението при тях е постижимо, докато вторите – към това да са тежки, тромави, непохватни и удовлетворението при тях е непрестанно отлагане.

За детето, гения и капризите

Личността на Моцарт е много удобна за митологизиране. Защото той е бил вундеркинд, а заедно с това той е и гений.

За филистера (на нашите географски дължини въпросната персона може да бъде назована и „еснаф”) детето-талант е най-удобното превъплъщение на гения. Просто защото детето е триумф на непосредствеността, природата, първичността. То „твори” не изкуствено, а естествено. При детето изкуството е естество и обратното – естеството е изкуство.

Какво по-удобно от това – изкуството, вкусът и красотата да бъдат заклеймени като дете-образни капризи на природата?!? Та това оправдава нас, „нормалните” (филистери, еснафи) да ги залъгалкваме, да фамилиарничим, да ги поменаваме, без да имаме нещо общо с тях.

Изкуството и публиката

Истинското изкуство не флиртува с публиката. За него публиката не съществува, или казано по-точно – тя е повече или по-малко една художествена условност.

Смъртта на изкуството

Творецът и ценителят вече не могат да съществуват във връзка помежду си. Техният контакт и общение са изцяло узурпирани от властнически безличната фигура на търговеца/продуцента. Най-общо казано – на пазара. Последният налага на твореца „какво се твори” и на ценителя – „какво се харесва”. Дотам, че вече няма творец и няма ценител. Първият се е превърнал в производител на продукт, а вторият – в консуматор.

Изкушение и изкуство

Изкушение и изкуство са думи с един и същ произход, като и двете препращат към общия си корен в думата вкус. Изкусителното примамва да го вкусим, а възприемането на изкуството, с право казват, също е въпрос на вкус. Тук обаче думата вкус очевидно се разпада на две противоположни значения, при което единият вкус призовава към директна консумация, а другият – към дистанцирано съзерцание.

Забележително е, че самото изкуство не бива да се вкусва, не бива да се опитва, нито да се опипва, а аз не бива да съм изкушен от предмета му, не бива да желая да го обладая. Предметът на изкуството ангажира не моята лъст, а моята свобода.

Симптоматично е обаче, че дори и лъстивият вкус в днешно време замира. Все по-малко хора се чувстват изкушени в нещо, дори смяната на мобилните играчки се води не от страст, а по-скоро от страх да не се окажеш извън времето. Дори сексът вече не е изкусителен, все повече хора предпочитат неговата репрезентация или външна симулация. Няма изкусителни преживявания, няма усет за приключенство, онова, което е неговият блед заместител, са симулации, снимки, най-общо знаци за преживявания в социалната мрежа. Удоволствието вече изцяло е заместено от своя знак (или репрезентация).

От такова не-лъстиво съществуване, парадоксално, страда тъкмо изкуството. Лишено от своята другост, неговата чистота вече не е достойнство, неговата безкомпромисност вече не е извисеност.

Фалшът и изкуството като противоположности

Една от проблемните теми на философията на изкуството и на естетиката винаги е била тази, дали изкуството може да бъде ценено и като вид познание, или най-малкото като особен вид познавателно отношение към света. Често се е случвало произведения на изкуството да бъдат възхвалявани, а и уважавани заради своята „правдивост”, „проникновеност” или дори „истинност”. Погледнато още по-радикално, ориентирайки се по думите на Оскар Уайлд, че не изкуството подражава на живота, а обратно – животът подражава на изкуството, изглежда съвсем резонно да се твърди, че винаги би било по-оправдано да се дават примери от художествени произведения (да речем примери за литературни персонажи), нежели емпирично събрани примери от реалния живот. И това е така, защото първите (т.е. литературните образци) са далеч по-симптоматични и показателни, иначе казано – образцови в сравнение с тривиалната плоскост на функциониране на житейските примери.

Най-съществената дума обаче, що се отнася до познавателната роля на изкуството, е думата искреност. Защото искреността е качество, което далеч не само неглижира лъжата и измамата (и заблудата като цяло), а също и бележи една вътрешна автентичност. Дори и най-театралното и маниерното изкуство (стига маниерът да бъде използван като инструмент, а не просто като поза) би могло, най-малкото чрез контраст, да ни въвлече във фаза на непринуденост и непрестореност спрямо самите нас.

Преживявайки изкуството, човек често е далеч по-искрен със самия себе си, отколкото си позволява да бъде в ежедневния живот.

Не случайно същинската противоположност на изкуството е фалшът.

Разликата между красиво и приятно съгласно Кант

Кант провежда ясно определена разлика между приятното (немски: angenehm) и естетически красивото (немски: schnön). Английските термини са съответно agreeable и beautiful.

Накратко бих я синтезирал в следното:

1. Удоволствието от приятното е патологично-обусловено, посредством възбуди или стимули. Удоволствието от красивото е съзерцателно-обусловено, посредством играта на нашите познавателни способности, неангажирани в постигане на познание за предмета.

2. Удоволствието от приятното е заинтересувано от съществуването на своя обект, удоволствието от красивото е незаинтересувано. Поради това в удоволствието от красивото ние възприемаме себе си като независими от конюнктурата и наред с това възприемаме самия красив предмет като свободен от обкръжението му.

3. В удоволствието от приятното ние сме удовлетворени, дори ако чувството на удоволствие e ограничeно само до собствената ни личност, т.е. ако то не е споделено. В удоволствието от красивото ние, напротив, не само търсим споделимост, но и издигаме претенцията, че красивият предмет би трябвало да подлежи на всеобщо харесване. (В съждението на вкуса ние съвсем не твърдим, че подобно всеобщо харесване е факт, но го изискваме от всеки.)

Изкуство и споделимост

Когато искрено харесваш нещо – било то книга, музика или филм, споделеността е истинска благодат. Тя няма да добави нищо към ценността на цененото, но ще прибави радост, че в харесването не си сам.

Съзерцанието на изкуството обаче, в себе си, предполага тотална самота.

За да смекча тази самота например, когато слушам музика – случвало се е да си представям и един друг съзерцаващ, който възприема нещата, както ги възприемам и аз. Не е нужно да разменим и дума, достатъчно е, че седим един до друг и сме внимателни към това, което се разкрива.

С този ефект на споделеността може да се обясни и част от еуфорията на концерт, но тъкмо еуфорията е недобронамерена към тоталната самота, в която същинското изкуство показва себе си.

Възприятието на изкуството предполага да сме един до друг, но заедно с това всеки един от нас да е напълно сам.

Рефлексията върху изкуството е вече нещо съвсем различно. Споделянето на мисли върху изкуството може само да ни обогати.

Из „Евдемонии” на Христо Стоев

На главната страница: детайл от картината на Караваджо Нарцис, 1594–1596, Galleria Nazionale d’Arte Antica, Rom.