Мисля, че Жан- Клод Юнкер е прав, като казва, че Европа няма да се раздели и няма да се разпадне. Мисля, че неговата убеденост в здравината на това, което представлява сега Европейският съюз, е основателна. Както и че не са налице признаци за това, че на настоящия етап или в близко бъдеще ще се стигне до напускане на още някоя от държавите, участващи в това обединение на национални държави.
Независимо от тежкия исторически момент, разбягването ще бъде избегнато, струва ми се.
Председателят на Европейската комисия е прав и относно това, че Съюзът дори ще се развие в посока на още по-висока степен на кохезия, на сплотяване и дори на по-силно обвързване.
По-силното обвързване се асоциира в последно време и със създаването на обща армия с постоянно командване. Върху тази идея и перспективите за нейното осъществяване Жан-Клод Юнкер постави специален акцент. Отдавна вече тази възможност бива поставена на дневен ред от Ангела Меркел. Била е обсъдена и по време на срещата между Меркел и Франсоа Оланд, състояла се в Елисейския дворец вчера. А за днес е насрочена и дългоочакваната среща на върха в Братислава, по време на която темата няма как да бъде подмината. Разбира се, нейното повдигане и дискутиране най-вероятно няма да надхвърли равнището на най-общото разглеждане, но при все това обсъждането й ще генерира огромен публичен интерес.
Няма и как да бъде иначе. Така е, защото евентуалното предприемане на реални стъпки в посока на създаване на обща европейска армия, ще маркира навлизането в нов етап от развитието на Европейския съюз и света като цяло. Ще ознаменува началото на нова фаза, на някакво различно, друго ниво в разгръщането на процеса на развитие на Съюза.
Всъщност самото заговаряне за обща европейска войска вече е достатъчно показателно. Най-малкото то показва, че институциите и политиците на обединена Европа искат да отправят някакво послание, повдигайки този въпрос. Даването на един толкова важен знак позволява да бъде тълкувано различно, разбира се, но възможните интерпретации не са изключват една друга.
Най-напред, поемането по един такъв път представлява открито признание, че опасенията относно сигурността са стигнали до критична точка. Това е признание, че Европа се е почувствала крайно застрашена и че заплахата я принуждава да помисли за надграждане на съществуващата отбранителна стратегия. Като заедно с това става ясно, че се има предвид и отбрана срещу открито военно нападение отвън. Тоест, признава се повишената вероятност от едно такова нападение, а това повдига и въпроса, откъде по-точно би могло да дойде то.
Безспорно най-важният и заедно с това действащ като аларма сигнал е този, че НАТО и неговата система за сигурност, явно вече се разглеждат от високопоставени европейски политици като недостатъчна гаранция за сигурността и безопасността на европейските граждани. Появата на идеята за обособяването и организирането на отделна, собствена армия показва, че от гледната точка на основни лидери на Европейския съюз защитата по линия на евроатлантическия пакт предполага в актуалната ситуация някакви дефицити.
И точно тук е най-притеснителният момент. Защото възниква съмнението, че става дума за нещо повече от недостиг на ресурси и капацитет. Че всъщност е пострадало взаимното доверие между членовете вътре в НАТО. И с това се появява необходимостта от отговор на въпроса къде е пукнатината.
За съжаление, разграничаването не е само по отношение на Турция, но и на Съединените щати. Непредвидимостта на турската страна в условията на толкова нестабилните контакти между нея и Европа в момента и разиграването на картата с бежанския поток направиха от Анкара военен партньор, на който няма как да се има нужното доверие при дадените обстоятелства. Към тази страна на днешните отношения между Европейския съюз и Република Турция трябва веднага да се добави и активното включване на турската страна в сирийския конфликт. Бойните действия, предприети от президента Ердоган и неговото правителство показаха отново, че турските управници са решени да предприемат действия, които не винаги са съгласувани с всички останали натовски съюзници. Подкрепата от страна на Съединените щати и съвместните турско- американски удари в Сирия дадоха да се разбере, че при цялата сложност на преплетените и заплетени в тази война интереси, Европа трябва да помисли сама за себе си. И като че ли точно поведението на САЩ постави последното камъче на върха на една кула от илюзии. Мисля, че Европа наистина се почувства самотна и в последния половин месец това чувство на самота се обостри чувствително. Свидетелство за това беше и недоволството на Франция от недостатъчната информация, дадена от американците във връзка с договореното от тях и руснаците спиране на огъня в Сирия.
От друга страна идва и това, че неизвестните около изхода от президентските избори в Съединените щати и непредсказуемите фигури в държанието на Доналд Тръмп карат някои европейски политици да гледат с много голямо притеснение на тези процеси и дори да дават външен израз на своята изнервеност от тях. Такова нескрито дразнение от цирковите навици в американския политически живот и от британското послъгване в стил afterparty може да се забележи в едно от последните интервюта на Мартин Шулц, дадено за „Шпигел” например.
Дали наистина ще се стигне до създаването на обща европейска армия, е прекалено рано да се каже засега. Но е особено важно, доколко темата ще стане предмет на сериозен и по-разгърнат дебат в Братислава, както и какви позиции ще изразят представителите на отделните държави във връзка с идеята в нейния първоначален, най-груб вид. Ако има нещо, което вече се е артикулирало достатъчно отчетливо, то е, че Европа заявява чрез свои високопоставени представители готовността си да се защити, разчитайки, ако се налага, в по-голяма степен, отколкото досега на своите собствени сили. С това Европейският съюз излъчва едно съобщение, което не бива да бъде подценявано от никого и което позволява да бъде формулирано така: съзнаваме добре, че се правят опити да бъдем подложени на целенасочен и контролиран натиск, който да ни разтърси отвътре и да ни тласне към разложение. Но преди всичко да ни компрометира, показвайки ни като лицемерни в отстояването на прокламираните от нас ценности. Възнамеряваме да не се поддадем. Но сме готови да се защитим, ако бъдем принудени да го сторим.
