Сега в България нещата изглеждат силно динамични, погледнати през окуляра на дългосрочните – социално признати като такива – цели, които това общество поне си мисли, че има. След периода на големите граждански протести динамиката повърхностно изглежда укротена, а ситуацията – стабилизирана. Но всъщност нещата са обтекаеми, неустановени и заедно с това като че ли вървящи към преправяне и оправяне. Това чувство идва, поне при мен, и от наблюдаването на поведението, демонстрирано от партиите в българския парламент. При целия промискуитет на сношенията помежду им, се забелязва и достигането на едно по-високо ниво на сътрудничество от време на време. На парламентарно сътрудничество, а не само на случаен сговор. Съзнавам, че звуча еретично.
Понякога си мисля, че сме се ориентирали вече към завършването на множество проекти, останали отворени и незавършени толкова много години. Говоря за дебатите около здравеопазването, образованието, правораздаването, съдебната власт, които текат в момента и които занимават всички. Скандалите, които ги съпътстват, не обезценяват значимостта на този прогрес. Всички тези пространства са поставени през последната половин година в режим на още по-ускорени вибрации.
С динамизирането на обществения диалог от последно време се появи и усещането, а оттам и надеждата, че ситуацията е станала вече крайна, есхатологична за Прехода. И че изходът от нея ще ни донесе добри решения. Динамизацията дойде най-вече като натрупване от всичките прояви на гражданска активност, които последните две години донесоха.
Дали възпалените още повече дискусии и сблъсъци сигнализират, че е настъпил денят на истината? Че ще се излезе на чист въздух? Чак такива перспективи не виждам, за съжаление. Циреите в здравеопазването не се пукат засега, само се капсулират с помощта на пластири, залепяни по различни начини през годините. Лейкопласт – залепян, разлепян и залепян пак. Да видим дали сега не е дошъл моментът, в който тази рана ще бъде поне частично излекувана,като резултат от динамизирането, за което говоря.
Публичното образование в България е може би най-голямата жертва на добре премереното отдръпване през годините от вземането на решения, които биха могли да забързат процесите на реформиране. Както добре се знае, образователната система на страната е дори по-затлачена и от здравната. Причините за това са в трайното и донякъде умишлено поддържане на проблемите в тази сфера, което можем спокойно да отдадем на прагматични интереси. В здравеопазването – ако решим да сравняваме помежду им тези две области на социалното битие, има повече пари и повече възможности за печелене на пари за сметка на общото. Незаконните или полузаконни схеми там са далеч по-сладки. И контролът върху тези схеми, съответно, е много по-сладък. Това обяснява упоритата съпротива срещу, макар и редките, опити за действително реформиране в системата на здравеопазването, които опити само че се прикриват системно със симулации на неимоверни усилия за извършването на преобразувания. От своя страна, образованието и предприемането на по-категорични реформи в него биха създали по-скоро главоболия, отколкото възможности за възползване от извършването на ходове, водещи до облагодетелстване на кръгове от хора. Затова образованието е добър, но все пак малко по-рискован бизнес.
Тезата ми в този текст е, че продължаващото бавене и недовършване на проектите за реформиране на основни сектори на социални дейности, контролирани пряко от държавата, показва за кой ли път, че хваналите в ръцете си властта, дори и да не участват в порочни кръгове на злоупотреби, не смеят да предприемат еднозначно и спокойно ходове в посока промяна на системата, защото тези инициативи биха могли да ги злепоставят в очите на една много голяма част от техните актуални или потенциални избиратели. В този страх не може да бъде открито нещо противоестествено наистина, но явно куражът си остава големият дефицит на българката политическа класа. Под „кураж“ не разбирам извършването на акции в стил „изрязване на месо“, а почтеното изпълняване на програма, която е била открито предложена, обявена и приета от по-голямата част от обществото по пътя на електоралната подкрепа.
Но все пак динамизирането на българското общество, а оттам и на политическата му класа през последните две години са безспорен факт.
