0
953

Еврейските строители на съвременна България

„[Д]остойното място, което заема еврейството в българския обществен живот“. Така в своето въведение към бр. 16 на списанието за „еврейска история, изкуство, култура“ „La Estreya“ неговата главна редакторка Михайлина Павлова определя задачата на този, пък и на всички предишни 15 броя на изданието: да изкаже, покаже и разкаже за евреите строители на съвременна България. В 16-ата книжка иде реч за наистина строители – предприемачи, индустриалци, юристи, които полагат основите на промишленото и институционалното развитие на младата държава. Млада във всякакви отношения, включително производствени: България се изгражда и развива и българските евреи са с неотменима лепта в това нейно изграждане и развиване. Така видяно, „La Estreya“ е персоналистично списание (в смисъла, теоретически разработван от проф. Михаил Неделчев): негови герои са личностите, не процесите.

Предприемачите: Факел в сърцето

Перифразата е лесно разгадаема, препраща към книгата на Елиас Канети „Факел в ухото“. Но все пак има нужда от малко пояснение: Канети е родом от Русе (Русчук), от Русе тръгват и мнозина от еврейските промишленици, сложили началото на българските производства. Например дружеството „Искович & Леви А. Д.“, придворните доставчици, с фабриката си за „химически произведения и тенекиени изделия“: „Дружеството „Искович и Леви“ е основано през 1903 г. в град Русе, но дейността му бързо се развива и то се разраства на различни места в страната, включително и чрез различни активности в столицата София“, съобщава Ивайло Начев. Те са производители на прочутата боя за обувки „Ималин“, с която в далечното ми детство си лъсках изкаляните „пионерки“. Географията на еврейското предприемачество постепенно се разраства, София е прицелната точка, където се стичат активните и дръзки сънародници на първия строител цар Соломон: роденият в Пловдив Аврам Леви, основател на Българско акционерно керамично дружество „Изида“, което осигурява за строежа на храм-паметника „Св. Александър Невски“ 5 милиона тухли; от Дупница са Исак Арав и Жак Асеов, знаменитите тютюнотърговци. Жак Асеов се е славел като един от най-богатите хора в България (състоянието му се оценявало на повече от 150 000 000 лв.), учредител и собственик е заедно с брат си Уриел на фирмата „Балкантабак“, разпространител е и на филми; Явор Тодоров го нарича „символ на благородния капитал“. И той е наистина благороден: запален планинар, Жак дарява на Българския туристически съюз немалки сума за построяването и обзавеждането на хижите „Скакавица“, „Осогово“, „Мусала“, на Метеорологическата наблюдателница на връх Мусала… С негови пари е построено читалището „Напредък“ в град Дупница – дарение на стойност 250 000 лв. Такъв човек, с такива възможности, не би оставил без съпротива и опитите България – след присъединяването ѝ към Тристранния пакт, да се превърне в гонител и погубител на евреите: „Благодарение на активната дейност на Асеов главният равин на Швеция д-р Еренпрайз (той свързва Пенчо Славейков с шведския литератор Алфред Йенсен, член на Нобеловия комитет, активно лобирал за получаване на наградата от българския поет – б.м., М.Н.), който поддържа добри връзки и е в постоянна кореспонденция с митрополит Стефан, поисква от него да се застъпи за евреите“. Получава се…

Списъкът на предприемачите не свършва тук: Йосиф и Шаул Шаулови – кожарска фабрика „Апис“; Леви Фридман и синът му Шуле – и те в същия бизнес; Арон Бераха от близкия на сърцето ми (близък и до родното ми място) град Берковица, управлявал предприятие за шоколадови бонбони и други захарни изделия, станало след национализацията прочутата фабрика „Малчика“; производителите на стъкларски продукти братя Овадиеви от Варна; също от Варна Исак Мешулам и синът му Мико, собственик на „Първа стъкларска фабрика на гара Гебедже“… Българската индустрия, колкото и неукрепнала и плаха да е, е немислима без вложените в нея енергии, интелект, средства и упорит труд на нашите еврейски сънародници.

Юристите: Съвестта на думите    

Канети пак помага, този път дори няма нужда от перифраза. Но пък има нужда да си дадем сметка, че българската юридическа наука дължи много на правниците евреи. Изобщо правото е сравнително предпочитано от тях: Димитър Христов изготвя списък за годините от 1896 до 1951 г., наброяващ 209 души, завършили Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Забележителното е, че такива има даже в мрачните години на антиеврейското законодателство 1940–1944 г., 12 човека. Маргарита Поппетрова изчислява, че повече от 200 са практикували по времето на Третото българско царство. Няма да посочвам всички имена, но Йосиф Фаденхехт – „Всевъзможният Йосиф Фаденхехт“, както го нарича Григор Николов, няма как да не споменем. Ученик на Вилхелм Вунд в Лайпциг, той изоставя философията заради правото. И се превръща в един от най-забележителните български юристи, избиран и за председател на Висшия адвокатски съвет и на Съюза на българските адвокати. Забележителна личност, многостранна и смела: в мрачните дни на т.нар. Народен съд е защитник на съветниците на цар Борис ІІІ Павел Груев, Светослав Поменов и Станислав Балан. И въпреки превъзходните му пледоарии, съдбата им е предрешена – съдът не е съд, а ешафод: първите двама са осъдени на смърт, третият – на доживотен затвор. Но Йосиф Фаденхехт не унива, софийски адвокат свидетелства: „Посещавам Фаденхехт не само за да взема съвет от него, мене ми трябва малко от неговото спокойствие и оптимизъм“. Светла личност, съзидателна и щедра.

Адвокат е и бащата на Валери Петров Нисим Меворах, Доктора, както са му викали. И той учен, и той авторитет, и той неуморен деятел. Негова е заслугата да извоюва за евреите възможността да се върнат за три дни от местата, където са интернирани, за да оправят имуществените си дела. Изработва нов Семеен кодекс, приет от НС през 1968 г., един от учредителите е на Арбитражния съд, не се отклонява и от енергоемката и времеемката редакторска работа, автор е на редица специализирани статии по правни въпроси. И не само: студията му „Делото на Пею Яворов“ (1934), в която доказва, че осъдителната присъда срещу поета е необоснована, е блестяща с анализа си и бива посрещната с огромен интерес. Вечен принос в културната ни памет.

И още забележителни имена: Езра Бенатов, адвокатът на шопите, които често защитавал pro bono; докторите по право (също като Фаденхехт и Меворах) Нисим (Буко) Леви, Морис Лиджи, Израел Камхи; видинчанинът Исак Розанов, кюстендилецът Яко Барух, пловдивчанинът Алберт Романо. 20 са евреите адвокати в столичната колегия, тоест почти 1/10 от 220-те ѝ членове, а през 1930 г. вече са 27 човека. Заедно с Меворах и Лиджи юристът Леон Фархи публикува фундаментален тритомник – „Коментар към Закона за задълженията и договорите“, цели 1 800 страници. Списъкът продължава: проф. Витали Таджер, специалистът по гражданско право, съдията Соломон Розанис с неизменната си цигара, ръководителят на еврейската секция на политическата партия „Звено“ Менахем Файонов… За изграждането на правната материя на българската държава приносът на евреите юристи е неоценим.

Другите: Пристъпи от себеотдаденост

Елиас Канети отново помага за описанието на еврейските строители на съвременна България. Стигаме до д-р Саул Мезан – хирург, виден публицист, общински съветник в столицата (1930–1931), убеден ционист и антифашист, който през 1943 г. се присъединява към албанските партизани и им служи като лекар; в техните редици намира и смъртта си край Корча. В броя на „La Estreya“ можем да прочетем статията му „Стопанските проблеми пред еврейството“, в която ратува за „една истинска кооперативна дейност“, за да бъде „еврействотото полезно на себе си, полезно и на новата стопанска държава“. До големия промишлен деец в годините на социализма Соломон Лазаров, директор и ръководител на редица предприятия и отрасли на тежката промишленост – за цимент и други строителни материали, носител на ордените „9 септември“, „Червено знаме на труда“ (два пъти), „Златен орден на труда“ (също два пъти), завещал на потомците си мъдростта, че „първо трябва да работиш за името си, а после името ти ще работи за тебе“. До Соня Бакиш, съпругата на Станко Тодоров, участничката в Русенския комитет, която уморено признава на сина си за сриването на социализма: „Времето тръгна срещу нас“. Но и до смъртта си тя остава „убедена „левичарка“ и антифашистка“. До проф. Илич Юлзари, пионерът на цифровите технологии в България, който в екип създава системата ЕСТЕЛ (Единна система за телеобработка“) – нещо като сегашния нет (мрежата), получил покана кажи го лично от Хенри Кисинджър да работи в САЩ. До машиностроителите Мануил Клейтман и проф. Йосиф Кючуков – първият вложил много от себе си в Завода за металорежещи машини в София, а вторият – първи директор на прочутия Завод за стомана „Ленин“ в Перник. Да, българските евреи не се пестят, раздават се…

За някои от тях разказват изследователи, за други – техните деца. Но който и да разказва, едно нещо се откроява настоятелно – неуморната им дейност, желанието да се трудят и да съзидават. И тъкмо в това се крие „тайното сърце на (техния) часовник“ – часовник, който не спира да бие в унисон със сърцето на тяхната родина България.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСветлина и свобода
Следваща статияМагията и загадките на малката голяма книга