Начало Идеи Гледна точка Европа е съпричастна към Украйна. Засега
Гледна точка

Европа е съпричастна към Украйна. Засега

5305

Европа тези дни ми напомня за първите седмици от пандемията: усещането е, че краят на света е зад ъгъла. Но този път тревогата идва от ядрените оръжия на Русия, а не от вируса.

Европейските медии са изпълнени с мрачни заглавия за енергиен недостиг, проблеми с доставките и спирания на тока. Анализатори изказват мнението, че инфлацията и нарастващите разходи за живот могат да изкарат милиони протестиращи на улицата. Броят на мигрантите, пристигнали в Европейския съюз през тази година вече е много по-висок от тези, пристигнали през 2015 г. от Сирия. А военната машина на Кремъл може да доведе до тяхното увеличение, тъй като унищожаването на инфраструктурата на Украйна лишава хората там от вода и електричество.

Независимо от това зимата на Владимир Путин едва ли ще сложи край на ангажимента на Европа към Украйна. Правителствата на съюзниците може да се сменят, но санкциите ще останат в сила. Да вземе за пример Италия, където новоизбраното крайнодясно правителство се присъедини към европейския консенсус.

Мнозинството европейци са възмутени от бруталността на Русия. А последните успехи на украинската армия прибавиха към това възмущение и надежда. Всъщност, докато украинците напредват на бойното поле, подкрепата за тях нараства. Ала най-важният фактор се намира от другата страна на Атлантика. Когато премиерът на Унгария и най-близък съюзник на  Путин в Европейския съюз Виктор Орбан наскоро обяви, че „надеждата за мир се казва Доналд Тръмп“, той изказа нещо, което всички съюзници на Путин в Европа вече са осъзнали: единствено промяна в политиката на Америка може да промени позицията на Запада към Украйна. Америка в по-голяма степен от Европа е слабото звено, когато става дума за устойчивостта на подкрепата за Киев.

Но тази война няма да продължи вечно. И тъкмо мирът, а не битките, ще открои по-ясно напрежението в Европа.

Има три лагера, когато става дума за това как войната трябва да завърши: на реалистите, оптимистите и ревизионистите. Представители на всяка една от тези групи могат да бъдат открити сред политиците и избирателите в почти всички европейски страни, но не са представени равномерно във всяка страна: в Западна и Южна Европа дебатът е предимно между реалистите и оптимистите, докато в Украйна и някои страни от Източна Европа той е между оптимисти и ревизионисти. Разликите са най-лесно обясними от географията. Западноевропейците се опасяват предимно от ядрена война. Докато източноевропейците се опасяват от връщането на руската сфера на влияние върху техните страни в случай на поражение на Украйна.

Така наречените реалисти приемат, че целта на Европа трябва да бъде Русия да не спечели, Украйна да не загуби, а войната да не се разширява. Пример за това са изказванията на френския президент Еманюел Макрон. Следвайки тази логика, Украйна трябва да получи помощ, за да освободи възможно най-голяма част от своята територия, но украинската победа трябва да има своите граници, защото преследването на тази цел значително увеличава опасността Русия да употреби тактически ядрени оръжия. Най-видимото ограничение е, че Украйна не трябва да отива толкова далеч, че да се опитва да си върне Крим, анексиран от Русия още през 2014 г.

Реалистите правилно разглеждат настоящия конфликт като по-опасен от съветско-американската конфронтация по време на Студената война, защото Студената война беше сблъсък между сили, които вярваха, че историята е на тяхна страна. Докато сега Западът е изправен срещу лидер с апокалиптичен начин на мислене, преследван от призрака за свят без Русия.

Вторият лагер е този на оптимистите. Те виждат края на войната не само като победа на Украйна, но и като края на Владимир Путин. Те смятат, че военното поражение на Русия и ефектът от санкциите, последиците от които тепърва ще стават по-тежки, са ясни признаци, че времето на руския президент изтича, и подкрепят нежеланието на президента Володимир Зеленски да преговаря с Путин. Привържениците на тази гледна точка, сред които са и Зелените в Германия и повечето от източноевропейците, твърдят, че само неограничената подкрепа за Украйна може да доведе до постигането на траен мир. Русия трябва не само да бъде спряна, тя трябва да бъде победена.

А ревизионистите гледат на войната в Украйна не като на война на Путин, а като на война на руснаците. За тях единствените гаранции за мир и стабилност в Европа след края на тази война могат да бъдат постигнати от необратимото отслабване на Русия, включително и чрез разпадането на Руската федерация. Те настояват за подкрепа на сепаратистките движения в страната и за задържането на руснаците далеч от Европа. Според тях войната, започнала с твърдението на Путин, че Украйна не съществува, трябва да завърши с окончателното разпадане на Руската империя. Не е изненадващо, че стратегията за „края на Русия“ е най-популярна в страни, преживели в миналото управлението на Москва: в Полша, балтийските републики и, разбира се, в Украйна.

Всяка от тези мисловни школи има своите аргументирани противници. Критиците на реалистичния подход правилно настояват, че реализмът вече е бил изпробван през 2015 г., след нахлуването на Русия в Източна Украйна, без да даде резултати. Слабото място на  магическите реалисти е прекомерният оптимизъм, че дните на Путин са преброени. Още повече, че смяната на режима, толкова силно желана от оптимистите, е трудно осъществимо на практика – как могат да се водят преговори въз основа на тези желани цели? А призивите на ревизионистите за демонтиране или разрушаване на Русия могат да имат нежелания и опасен ефект, предоставяйки на руснаците основанието да се сражават в тази война, нещо, което Путин не успява да постигне.

Когато руските войски бяха в покрайнините на Киев, различията между реалисти, оптимисти и ревизионисти бяха маловажни. Единствената цел тогава беше да не се допусне Украйна да бъде прегазена, а Путин да спечели. Но успехите на украинската армия през последните месеци преместиха тези различия към центъра на европейския дебат. Реалната опасност за единството на Европа се състои в различните възгледи за това как войната трябва да приключи, а не в заплахите на Путин. Ще почувстваме това още през зимата, когато общественият натиск за започване на преговори с Москва ще се увеличи.

Различните представи и виждания за желания край на войната са толкова емоционално и морално натоварени, че всяко споразумение ще бъде болезнено и сложно. Но постигането на някаква обща рамка за изход от войната е необходимо. Без такава рамка опасенията на украинците, че ще бъдат предадени от Запада, и страховете на Путин, че Русия ще бъде унизена във военно отношение, подхранват до крайност военната ескалация.

Англоезичната версия на статията е публикувана във в. „Ню Йорк таймс“, 8 ноември 2022 г.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора