Европа не е длъжна да помага на света, ако под „длъжна“ се разбира нещо, наложено отвън. Помощта, която Европа дава е самоналожена, тя е израз на ценностните основи, върху които е изграден ЕС – разговор с екипа на правозащитната платформа „Маргиналия“.

Преди броени дни еврокомисарят по миграцията заяви, че светът е изправен пред най-тежката бежанска криза от Втората световна война насам и че Европа трябва да посрещне хората, търсещи убежище, по достоен и цивилизован начин. Успява ли наистина да го стори, кои присъщи проблеми и дефицити на общността стават видими покрай кризата с бежанците?

Емил Коен: Не, Европа не успява да посрещне бежанската криза по достоен и хуманен начин. Тя настръхна, в много страни се заговори за възобновяване на граничния контрол, държавите се пазарят за квотите, които се опитва да им наложи Европейският съюз, Унгария спешно довършва ограда по границата си със Сърбия, медиите реват за „невиждания наплив на бежанци, който ще взриви европейския социален модел“. А в действителност, според изчисленията на британския вестник „Гардиън“, 200-те хиляди бежанци и мигранти, които се очаква да влязат в Европа през тази година, представляват едва 0,27% от настоящето население на Европа, което е 740 милиона души. Това е капка не в морето, а в океана. В Ливан всеки четвърти човек е бежанец, в Турция има два милиона сирийски бежанци

ЕС има редица дефицити. Първият е в липсата на синхрон между хуманната идеология на съюза и интересите на много от държавите членки. В тях – например, в Унгария и Словакия, но не единствено – управляват правителства, които са популистки. Те се боят една политика на широко даване на убежище за бежанците да не даде стимул на националистическите сили за критика и поради това всъщност им угаждат в тяхната ксенофобска политика – Унгария (а и България) строи ограда, Словакия заяви, че няма да приема мюсюлмани бежанци.

Вторият е в неспособността на Европейската комисия да наложи волята си за квотите, които страните членки трябва да приемат.

Третият е в това, че условията, които се предоставят на бежанците, често са мизерни, макар и не в такава степен, както у нас.

И най-после, Европа не прави нищо ефективно, за да спре гражданската война в Сирия, да бъдат умиротворени враждуващите сили в Либия, Нигерия и Еритрея, да бъдат усмирени талибаните в Афганистан и да се сложи край на безчинствата на ИДИЛ в Ирак и в Сирия. От тези страни идва към Европа бежанският поток и ако ние в Европа не искаме да имаме бежанци, трябва да спрем, включително и с военна сила, тези конфликти, това не може да се остави само на САЩ.

Накратко, в Европа има тенденция да се превръща мухата в слон, т.е. извънредно силно да се преувеличават опасностите и проблемите, идващи с бежанците, без в същото време да се положат адекватни усилия за спиране на конфликтите, които са извор на бежанци, и без да има политическа воля да се инвестира достатъчно в тяхната интеграция. Защото бежанците могат да са не само „опасност“, но и ресурс, трудът им може да се влее в европейската икономика и да поддържа изтъняващите й социални фондове.

Как ще отговорите на упреците, че с „либералното си лицемерие“ Европа всъщност нарушава правата на самите европейци, че тя не е „длъжна“ да помага на света, че има „правото“ да помогне, но и „правото“ да се защитава от „ислямското нашествие“?

Емил Коен: Лъжа е, че като подпомага бежанците, Европа нарушава правата на европейците. Напротив, като въвежда ограничения, Европа неусетно се плъзга по наклонената плоскост на силовите решения, а това действително може да застраши правата на европейците: примерът за силово решение на проблема с бежанците може да се окаже заразителен и да служи като модел за решаване на вътрешни социални въпроси, например. Няма как спазването на правата на 0,27% от населението да наруши правата на другите 99,73% от него.

Европа наистина не е длъжна да помага на света, ако под „длъжна“ се разбира нещо, наложено отвън. Помощта, която Европа дава е самоналожена, тя е израз на ценностните основи, върху които е изграден Европейският съюз. Ако ЕС престане да помага, ако престане да изпълнява хуманитарния си дълг, това ще е опасно най-вече за самия него. Защото ще означава, че авторитарното мислене е взело връх, че съюзът е изменил на същността си и че демокрацията и правата на човека са престанали да бъдат неговите носещи стълбове. Ако това стане, ЕС ще се превърне от най-напредничавия проект на нашето време в банално квазиимперско образувание. Да се надяваме, че това няма да стане.

Разбира се, Европа има право да се защитава от всякакви нашествия. Само че ислямско нашествие няма. Има свръхпреувеличени проблеми с адаптацията на мюсюлманите към европейския начин на живот, има дискриминация към мюсюлманите и ислямофобия. Ако те бъдат преодолени, няма да има проблем с вграждането на няколко милиона мюсюлмани в европейското човешко море. Лошото е, че не се вижда ясна политическа перспектива за преодоляването на дискриминацията и на ислямофобията. Би трябвало да е ясно, че никакви екстремистки прояви не биха се развивали в европейската ислямска среда, ако мюсюлманите не бяха дискриминирани и ако нямаше ислямофобия.

Споменахте медиите, които по думите ви „реват за „невиждания наплив на бежанци, който ще взриви европейския социален модел“. Как оценявате всъщност европейския дебат за кризата с бежанците? Какъв е коментарът ви за качеството на българския дебат?

Светла Енчева: Европейският дебат за бежанците минава през период на изключително интересна трансформация и на този етап трябва да бъде по-скоро наблюдаван, отколкото оценяван. Доскоро водещият дискурс беше дискурсът на сигурността. Говореше се за бежанците предимно като „заплаха“ и „бреме“; инвестираха се пъти повече европейски пари за охрана на границите, отколкото за прием и интеграция на бежанците. С увеличаването на броя на бежанците се наблюдаваше и увеличаване на ксенофобията и расизма – като тръгнем от отделни прояви на насилие или език на омразата и стигнем до формирането на мощни политически партии.

Този дискурс продължава да бъде много силен; не е настъпила и особена промяна в това, че парите продължават да отиват повече за защита от бежанците, отколкото за защита на бежанците. Все повече гласове обаче се чуват – и то не само на правозащитници, а и на действащи политици, че Европа не може да продължава повече да обрича хиляди хора на смърт, че бежанците са човешки същества, които имат право на живот и достойнство. Говори се не само за контрол на границите, а за справедливо разпределение на бежанците на територията на Европейския съюз. В този дух беше и програмната статия на немските министри Зигмар Габриел и Франк-Валтер Щайнмайер, върху която „Маргиналия“ публикува два коментара.

Все повече обикновени хора активно защитават бежанците и изразяват готовност да им помогнат и на правителствата става все по-трудно да се извиняват с това, че „гражданите няма да приемат бежанците“. Гражданите на Исландия засрамиха правителството си, което твърдеше, че страната може да приеме само 50 бежанци. Гражданите на Мюнхен предоставиха толкова храна за търсещите убежище, че полицията ги помоли да престанат.

Чуват се и все повече прагматични гласове, според които бежанците са възможност, а не бреме. Германският бизнес предложи търсещите убежище да получават бърз достъп до работа, за да влизат пари и в осигурителната система на страната. Европа знае, че остарява и има нужда от свежа работна ръка. Може би прагматизмът е обратната страна на монетата на бликналия хуманизъм.

Този нов дискурс засега не е толкова силен, колкото досегашния дискурс за бежанците като опасност и бреме, но набира скорост и, което е по-важно, има сериозни претенции да приеме институционализирани форми, а не само да остане в полето на реториката.

Тези неща обаче се случват предимно в западноевропейските страни. В Източна Европа, в страните от бившия социалистически блок, хората в по-голяма степен се възприемат като ощетени и жертви по принцип и в по-малка степен са склонни да помагат на други. И в Германия основните антибежански групи са именно в източната ѝ част, например в Дрезден.

Що се отнася до България, тук дискурсът, образно казано, е много по-близо до Дрезден, отколкото до Мюнхен. С една основна разлика обаче. В Германия държавата остро се противопоставя на словото и престъпленията от омраза, а българската държава къде мълчаливо ги толерира, къде им приглася, къде ги провокира. Германия е готова да приеме 800 хиляди, търсещи убежище, тази година. На нашата държава и 500 презаселени бежанци са ѝ много. Държавата ни носи огромна отговорност за катализиране на бежанската истерия в края на 2013 и началото на 2014 г., когато имаше редица расистки нападения. Не по-малка е вината на държавата, че не разпознава престъпленията от омраза, за което алармират и организации като „Амнести интернешънъл“. Омраза и конспиративни теории по отношение на бежанците и на търсещите убежище могат да се чуят и от трибуната на парламента, и от огромна част от медиите, включително националните и обществените.

Правозащитната платформа „Marginalia.bg”, която представлявате, е единствената българска организация, която бе номинирана за международната награда за защита на човешките права Human Rights Tullip на холандската фондация Tullip и на външното министерство на Холандия. Разкажете повече за тази номинация и за ценностите, които отстоява „Marginalia.bg”.

Юлиана Методиева: Сайтът, който издаваме ние – социолозите Светла Енчева, Емил Коен и аз, както и Марта Методиева, с която правихме 20 години правозащитното списание „Обектив“, – имаше при създаването си подкрепата на нашите приятелите Надя Данова, Евгения Иванова, Димитър Вацов, Михаил Иванов, Жана Николова, Татяна Ваксберг и Митко Новков. Мисля, че „Маргиналия“ е истински медиен феномен! Не влагам и капчица суета в това определение. За понеделник, например, подготвям текст на редовния ни автор адвокат Анета Генова, спечелила делото „Станев срещу България“ в Европейския съд по правата на човека. Тя се бори за качеството на живота на хората под запрещение и промяната на закона, уреждащ техните права, който не е променян от времето на комунизма. Ето само част от текста й : „Петя живее под ключ в полупразен и мръсен апартамент. Спи на гол и скъсан матрак върху стара пружина. Не излиза. Облечена е в дрипи и пие пожълтяла вода от изкривено шише. Малкото храна, която получава, се оставя от служител в тъмния коридор. Рядко среща хора“.  А ето и фрагмент от публикацията ни преди дни от майстора на културологичната рефлексия, живеещия в Берлин философ и издател Златко Енев: „Филмът – става дума за сръбския филм „Паметник на Майкъл Джексън“, – взет като жанров представител, е изграден около вечна и важна тема: онази за тихичкото отчаяние на провинциалното безвремие и безбъдещност, както и борбата човешка за намиране на някакъв вид надежда, някакъв вид изход от това тъй непосилно блато. (Оттук и „бялата лястовица“, която споменавам в началото на текста)“. Искам да кажа, че в „Маргиналия“ съ-съществуват истории на бездомници, на хора с увреждания, истории за евикциите на ромските къщи или на хора с различна сексуалност. Намирали сме страхотни автори, които могат да проблематизират социалната политика и дискриминацията на многодетните семейства в страната ни, така че министърът на труда Ивайло Калфин да се засрами. Говорим да това защо стигнахме до скулптурна гигантомания и филмова безвкусица за Лeвски, а съвсем наскоро едва отшумя дискусията във Фейсбук, породена от невероятния документ от 1988 г., който открихме с доклада на дисидентката Антонина Желязкова срещу „възродителния процес“. Публикуваме интервюта с театрали като Петринел Гочев и Мила Искренова, а предизвикателните размишления на проф. Никола Аретов за това „шедьовър ли е „Настане вечер, месец огрее, звезди посипят свода небесен“ (той има вече редовна рубрика в „Маргиналия“ за българската литература и „алтернативния“ канон) се редуват с абсолютно несрещани в мейнстрийма социологически данни за сегрегираните от образованието циганчетата, расизма в класната стая и докъде ще доведе децата от всички етнически групи оставящата ги без родители трудова миграция. С една дума, да правим „Маргиналия“ платформа на малцинства и интелектуалци, да превеждаме най-доброто от правозащитното новинарство и анализи по света, да предизвикаме дискусии между католици и мюсюлмани по теми, свързани с настъплението на Ислямска държава и безумната радикализация на бедните слоеве у нас и по света, е нашето всекидневие. Да, мисля си, че имаме право на тази награда. България е напълно демократична страна по смисъла на хармонизирано с Европейския съюз законодателство. Това обаче не означава нищо. Живеем в страна с устойчиви междуетнически проблеми, със задълбочаващи се неравенства, с взривове от полицейско насилие и индивидуален произвол на властимащите. Отвън България изглежда сива и прилично докладваща в Брюксел посредствени резултати, докато расизмът хапе като полудял звяр децата от гетата в Максуда или Гърмен. Да издаваме сайт-платформа за правата на бежанци, роми, мюсюлмани, помаци и евреи и едновременно да удържаме тезата за свободата на словото пред нарастващата липса на такава е въпрос на дълг. Имахме честта да бъдем номинирани от едни от най-уважаваните личности и организации. Силно вярвам, че  наградата на „Лале“ я заслужаваме и ние, заедно с нашия изключителен авторски кръг и читателите ни! Окуражителен факт за отговорно гражданство и експертна журналистика е това, че издържахме цяла година без да получаваме нито стотинка за своя труд. Цената на безсребреничеството ни е авторитетът, с който днес се ползва „Маргиналия“ и очакванията ни са напълно справедливи![1]

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.