Книгата „Европа и ислямът. Историята на едно недоразумение” (изд. „Изток-Запад”) проследява исторически как се формира представата на Европа за исляма. Прочетете първата глава от нея.

Книгата, чието първо издание е през 1999 г., проследява пътя, който Европа е изминала, влизайки в контакт с исляма: как това е станало и причините, поради което се е случило. Очертан е историческият процес, в хода на който са се развивали тези отношения, показани са и формите на предубеденост и дезинформация, „т.е. всичко онова, което е оформило и обусловило представата на Европа за исляма”, както пише в предговора авторът.

Ислямът, който Франко Кардини разглежда, е преди всичко ислямът в страните на Средиземноморието. Увлекателното изследване проследява 1500 години от историята на Европа и исляма, то включва и подробна хронология на ключови събития. Специален акцент е поставен върху разнообразието от разновидности на исляма, обусловени от историческите специфики.

Проф. Франко Кардини е световноизвестен историк и писател, роден през 1940 г. във Флоренция. Заема отговорни постове в редица италиански издателства и научни фондации. Ръководи Център за изследване на изкуството и културата на Ориента към Международния университет по изкуствата във Флоренция и преподава средновековна история в университета. Гост лектор в  университети в Париж, Виена, Мадрид, Барселона и др.

„Европа и ислямът. Историята на едно недоразумение”, Франко Кардини, ИК „Изток-Запад”, 2015 г., превод Евгения Грекова, 24 лв.

Един пророк и три континента

Европа и Азия, християнство и ислям: съпоставки и двусмислия

Независимо от това, как правим съпоставянето на Европа с ислямския свят, тя винаги съдържа в себе си известен елемент на противопоставяне. Може би това е така поради факта, че продължаваме да гледаме на това съпоставяне (или поне подсъзнателно да го възприемаме) като един вид продължение или като възобновяваща се среща/сблъсък между християнството и исляма, тъй като вече е невъзможно да използваме израза, предложен от Новалис „християнски свят или Европа“ (Christenheit oder Europa), възприемайки го именно като риторичен образ. Процесът на секуларизация – неотделима черта на западната съвременност – не ни позволява да продължаваме да отъждествяваме Европа нито с християнството изобщо, нито просто с дадено християнство. Но въпреки това, най-малкото откакто западният свят, който, от друга страна, не трябва да отъждествяваме напълно с Европа, започна да следи с нарастващо безпокойство разпространението на ислямските движения, неправилно наречени „фундаменталистки“ (доколкото не можем, разбира се, изцяло да идентифицираме исляма с различните и многобройни лица на „фундаменталистката“ идеология), в Европа постепенно възникна тенденцията да съзираме в исляма най-малкото потенциален противник. Тази тенденция би могла да бъде наречена нова, но мнозина европейци я възприемат по-скоро като revival, като повторение, като дежавю, като възобновяване на противостоенето – твърде древно и, може да се каже, вкоренило се в дълбоката географско-историческа и географско-структурна реалност.

Така че би трябвало да се запитаме дали всъщност съпо­ставянето на Европа и исляма – доколкото то може да бъде дефинирано или поне може да бъде възприемано като противопоставяне – често пъти не се преживява, от една страна, като несполучлива аналогия на противопоставянето между запада и исляма (или между съвременността и исляма, а това би усложнило още повече проблема заради склонността запада и съвременността да бъдат схващани като неотделими един от друг), а от друга страна – като продължение на древното и класическо „противопоставяне-дуел“ между Европа и Азия, за което е писал още Есхил в книгата си „Персите“? По-късно Хипократ е тълкувал подобно противопоставяне в своя трактат „За видовете атмосфера“ („De aeribus“) както от природно-климатическа, така и от политико-институционална гледна точка (според него, в резултат на мекия климат и на монархическото управление азиатците са загубили своя войнствен характер, а европейците са станали по-активни и войнствени заради по-суровия климат и обществените свободи). А в книгата си „Политика“ Аристотел обяснява това като резултат от природната разлика в нрава. Но разбира се, колкото и неприемливо е да отъждествяваме християнския свят с Европа, още по-невъзможно е да свеждаме Азия до исляма и обратното. Както е известно, не цялата Азия е мюсюлманска, а „дар-ал-Ислам“ (земята на исляма) се простира далеч извън пределите на азиатския континент.

Към всичко това трябва да добавим и „асиметрията“, най-малкото привидна, между самите термини „Европа“ и „ислям“ – всъщност единият термин означава част на света, а другият – религия. Но ето че стигаме до първия концептуален ключ, с помощта на който можем да решим нашата дилема. Както отбелязва в тази връзка Бърнард Луис:

В случая асиметрията е по-скоро привидна, а не реална. „Евро­па“ е понятие, създадено от европейците, както и цялата географска система на континентите, сред които Европа е заемала първо място. Самата Европа е създала понятието Европа и е създала Европа; Европа е открила Америка, дала ѝ е на­именование и в известен смисъл я е създала. Векове преди това Европа била измислила както Азия, така и Африка, чиито жители до XIX в., ерата на европейското господство в световни мащаби, изобщо не са знаели за наименованията, националните принадлежности и дори за тези класификации, измислени от европейците за своя употреба.

Ислямът не е географска област: това е религия. Обаче за мюсюлманите думата „религия“ няма същия смисъл, какъвто тя има за християните в съвременността или през средновековието. […] За мюсюлманите ислямът не е само система от вяра и преклонение. […] Думата „ислям“ означава по-скоро живота като цяло в широкия смисъл на това понятие, а неговите норми включват в себе си елементи на гражданското, углавното и дори на онова, което ние бихме нарекли конституционно начало.^[1]

Обаче противопоставянето „Европа/Азия“, също както и „Запад/Ориент“, има дълготраен исторически и геополитически статут, надхвърлящ напрежението между Европа и исляма. Впрочем според някои през определени периоди, като например през епохата на кръстоносните походи или по време на хегемонията на Отоманската империя в източните части на Средиземноморието и на Балканския полуостров, дуелът между Европа и Азия, между Запада и Изтока е приел формата на онова, което е прието да наричаме „двубой между кръста и полумесеца“ (което е твърде неточно, най-малкото на равнището на символиката). А ако си зададем въпроса кога и как се е създала съвременната представа за Европа и за европейската идентичност, като оставим настрана сведенията на древните географи, виждаме освен останалите фактори за нейното формиране колко силно именно ислямът е съдействал за това и до каква степен, макар и така да се каже по негативен начин. Нееднократната мюсюлманска агресия срещу Европа – от VII–VIII до Х в., а след това и от XIV до XVIII в. – независимо от това, дали тази агресия е била обективно реална или европейците са я интерпретирали като такава, е изиграла ролята на „жестоката акушерка“ на Европа. И макар някои историци да са величаели (нима това не е парадоксално?) пророка Мухаммад като „баща-основател“ на Европа, възниква въпросът: нима и турските султани Мохамед II и Сюлейман Великолепни по-късно не са изиграли аналогична роля? Та нали, принуждавайки европейския континент да се защитава и да търси пътища и начини за съвместни действия, те са го подтикнали в перспектива и към самоопределение – както в собствените си очи, така и пред лицето на „Другия“?

Мюсюлманите извън пределите на ал-Магреб ал-Акса^[2]

Средновековните автори единодушно са се придържали към разпространената (макар и може би погрешна) гледна точка, че Европа по принцип е главната, ако не и единствената опора на християнството. Заедно с тази гледна точка се е вкоренила и идеята, че нехристиянинът, дори и живеещ на територията на Европа, се е настанил там в качеството на чужденец и нашественик. Така например анонимният свещеник от Толедо, който около средата на VIII в. в своето „Испанско продължение“ („Continuatio Hispanica“) продължил „Историята“ („Historiae“), чието начало било поставено от Исидор Севилски и величаел с наименованието „европейци“ (Europenses) австро-азиатските победители в битката при Поатие през 732 г. (която според друга версия се е състояла през 733 г.). Обаче тук възниква въпросът дали самият той се е чувствал Europenses, доколкото е бил християнин, или просто доколкото според древноримските географски представи Пиренейският полуостров е влизал в рамките на Европа? Или пък с горчивина е приемал, че не може да смята за европеец дори себе си, откакто арабо-берберите са включили Пиренейския полуостров в рамките на дар ал-Ислам, след като вече са го завоювали? Това би предполагало постулата за мобилните граници и за строгото разграничаване на Европа от дар ал-Ислам и би изключило възможността да говорим за „мюсюлманска Европа“, имайки предвид териториите от европейския континент, завоювани от исляма и заселени с мюсюлмани или с онези, които наскоро са приели тази нова вяра.

Днес са вече остарели и безполезни споровете за това, действително ли поражението на мюсюлманите при Поатие е спряло нашествието им в Европа или това е било по-скоро признак за умората на завоевателите, изчерпали вече порива си да продължават по-нататък. Тези спорове са лишени от смисъл както поради това, че днес значението на тази битка изглежда доста скромно, така и поради това, че е неточно да се говори за завоюване, що се отнася до експанзията на исляма в периода VII–Х в. Арабите никога не биха могли да разполагат с толкова много на брой воини в рамките на своята етногеографска сфера, за да могат само за няколко десетилетия да окупират територия, простираща се на географска ширина от Херкулесовите стълбове до реките Инд и Сърдаря, и на географска дължина – от Кавказ до Африканския рог. Още от времето на халифите, непосредствените наследници на пророка, т.е. от тридесет­те години на VII в. нататък експанзията на исляма никога не е съответствала на съкрушително и неудържимо военно завоевание, а още по-малко на Völkerwanderung^[3]. То е наподобявало по-скоро невинаги съгласуван и постоянен процес на завземане на територии и на последващо го обръщане в исляма на социални групи, преживяващи упадък или криза, което всъщност никога не е било предизвикано и още по-малко налагано. Става дума например за християните-монофизити^[4] в Сирия и Египет, притеснявани от византийската власт на василевсите (basileus), или за поданицитe на сасанидския шах, всички те стремящи се да се освободят от старата и безсилна власт на княжествата и да се самоопределят отново, без да отхвърлят древноеврейския монотеизъм, около един нов катализатор – идеята за покорност пред Бог, провъзгласена от Неговия пророк Мухаммад. Но мнозина предпочели да останат верни на своята вяра и се съгласявали да плащат за това джизие – поголовен данък, и харадж – данък, задължителен за всички немюсюлмански земевладелци, и да се примирят с това да ги смятат, в качеството на ахл ал-Китаб („хора на Книгата“), за ахл ал-димма (хора, „намиращи се под защита“, но също така и „подчинени“). С една дума, те показвали по този начин, че предпочитат по-скоро управлението на неверниците, отколкото управлението на едноверците.

Така или иначе, митът за битката при Поатие, чието начало е поставил Едуард Гибън в своя забележителен научен труд, е допринесъл в известен смисъл за рационализиране на цялата история на Европа като история на противопоставянето срещу исляма. Ако не беше битката при Поатие и ако не беше подвигът на Карл Мартел, както бе писано и повтаряно множество пъти по множество начини, от високите кули на Оксфорд мюезините щяха да прославят името на Аллах, в този знаменит университет щеше да се изучава Корана, а и цялата световна история щеше да тръгне по друг път.

Няма смисъл да преразглеждаме тук значението на битката при Поатие. Макар че, разбира се, трябва да подхождаме предпазливо към развенчаването на митовете, трябва да признаем, че нито един историк, нито един сериозен учен и нито един по-сериозен читател вече не вярва в решаващото значение на тази битка. Митът за битката при Поатие се е запазил единствено като стереотип в средствата за масова информация, но от друга страна няма нищо по-трудно за изкореняване от подобни стереотипи на масовата информация. Прекрасно знаем, че митът за победата, постигната на мястото между Тур и Поатие, на няколко километра североизточно от мястото на сливане на реките Виен и Крез, е бил съзнателно разпространяван от двора на франкските крале и от римските папи, за да бъде увековечена славата на нацията – „първородната дъщеря на Римската църква“. Възможно е в случая да се е проявил и стремежът да бъде противопоставено нещо на победите на византийския василевс Лъв III Изаурицки, което да затъмни тяхната слава. През 718 г. той принудил мюсюлманите да спрат започнатата година по-рано обсада на Константинопол и енергично се противопо­ставял на тяхното господство, поддържайки контрола над Черно и Егейско море, както и над централната част на Средиземно море, тъй че в крайна сметка принудил мюсюлманите за дълго да се откажат от опитите си да проникнат в Мала Азия. Обаче последователите на Римската църква, разбира се, не можели да прославят иконобореца Лъв III. По-късно към императора били отправяни упреци и заради неговата принадлежност към византийската цивилизация, която заради упоритите предразсъдъци на Запада дълго време била описвана като презряна, упадъчна и изродила се цивилизация. Митът за Поатие всъщност е допринасял за прикриване от погледа на нас, живеещите в съвременността, ако не на липсата, то най-малко на недостатъчното количество и на неточността на сведенията за исляма в европейските източници от онова време. Освен това периодът на силна мюсюлманска експанзия е същевременно и период на силна криза в западноевропейския свят, така че липсата на сведения или тяхната недостоверност се дължат преди всичко на дезинформация и невежество. Но трябва да се има предвид също така, че в условията на онова време вероятно е било трудно и в крайна сметка безсмислено да бъдат разграничавани мюсюлманите от другите нашественици, както е било безсмислено и да им бъде приписвано особено значение и особена роля. Нееднократно се е писало, че през втората половина на V в. Западната Римска империя е паднала безшумно. Вероятно – най-малкото за Европа пред VIII в. – ислямската експанзия също е била донякъде безшумна или по-точно казано, шумът от нея се е смесвал с шума от други нашествия. Трябва да кажем, че за битката при Поатие се споменава повече в мюсюлманските източници, в които тя фигурира като „Пътят на мъчениците“ (Балат аш-шухада) и които ѝ приписват доста голямо, макар и не първостепенно значение.

Разбира се, не трябва да се учудваме на това, което се е случвало и в угнетения и изостанал европейски Запад, след като дори добре осведомените византийски източници относително късно са установили, че мюсюлманите не са варвари (barbaroi) като останалите и не са осъзнали веднага значението на исляма като нова религия.

И така, през Ранното средновековие до жителите на Западна Европа достигнала с посредничеството на Византия една загадъчна дума, Sarraceni, която по-късно била коригирана и облагородена, приемайки формата Saraceni, а чрез „лесния прочит“ (lectio facilior) се стигнало да твърде неточна форма, преведена като „синове на Сара“. Думата била неправилна, тъй като първоначално означавала народа, чието потекло водело началото си от „щастливата Арабия“ (Arabiafelix) и който бил свързан с потомството, възникнало според книгата Битие, от съюза на Авраам не със законната му съпруга Сара, а с неговата слугиня, египтянката Агар. А щом като племената на пустинята според утвърдилата се традиция били потомци на патриарх и слугиня – тоест незаконни братя на народа на Израел чрез техния син Измаил (откъдето произхожда и наименованието измаелити), тогава по-подходящ термин за тях би бил по-скоро агаряни (всъщност този термин е засвидетелстван напълно авторитетно и законно). Свързването на думата сарацини със Сара вероятно е псевдоетимологично тълкуване апостериори, основаващо се на неправилното разбиране на дума, заимствана от арабския или от сирийския език. Правени са опити тази дума да бъде съпоставена с някои арабски думи: малко вероятно е тя да произлиза от думата шарук (изток), като се има предвид, че първата мюсюлманска вълна, заляла Сирия, е идвала по-скоро от юг (ако, разбира се, наименованието „сарацини“ не е възникнало в Египет), но напълно правдоподобна изглежда връзката му с думата шарук (вятър на пустинята). Някои други асоциират тази дума с ордите от разбойници от пустинята и с техния обичай да се обединяват в големи групи, за да извършват набезите си: според тях думата „сарацини“ произлиза от думата шарк (обединени хора) или от думата шарика (общество, компания). Други пък предполагат, че сарацините били наричани така от уседналите племена, които били тяхна противоположност, а нерядко били и техни жертви; според това предположение думата сарацини произлиза от съществителното шарк (грабеж, кражба) и от глагола шарак (крада), както и от сродните им понятия шарик (крадец) и шаррак (грабител, мошеник).

Онези, които били наричани „измаeлити“, „агаряни“ или „сарацини“, скоро излезли на авансцената на европейските летописци. Твърде малко е известно за обвинението за опити за контакт със сарацините, отправено срещу папа Мартин I (649–653), който имал нужда от съюзници в борбата срещу василевса Констанс II и неговото монотелитизъм^[5]. Става дума за първите опити на мюсюлманите да започнат експанзия в Средиземноморието, които по онова време твърде силно безпокоели Византия. Едно е несъмнено: в края на VII и началото на VIII в. обществото, наследило традициите на Западната Римска империя, оформила се в края на IV в. под влияние на кодекса на Теодосий и включващо в себе си „варварски“ елементи, от които по-късно са се развили монархиите – с една дума, „западноевропейците“, както вече можем да ги наречем, по онова време не са разполагали със средства да дадат отпор на сарацинското нашествие, което след няколко десетилетия щяло да връхлети техните брегове и миещите ги морета.

Междувременно завоюването на Средиземноморието от мюсюлманите вече било започнало. След като Сирия и Палестина били завзети от арабите в периода 633–640 г., а Египет – в периода 639–646 г., сирийските и египетските моряци вече или били приели новата вяра, или, така или иначе, били преминали на служба към последователите на пророка. При това те правели това доброволно – в по-голямата си част тези християни били монофелити и, следователно, били преследвани и подложени на дискриминация от страна на императорската византийска власт. През 649 г. претендиращият за титлата халиф, наместникът на Сирия Муауия ибн Аби Суфян, братовчед на халифа Усман и бъдещ основател на халифската династия на Омаядите, нападнал Кипър. През 652 г. били извършени няколко не особено силни набези срещу Сицилия, която все още принадлежала по онова време на Византия, а три години по-късно голямото морско сражение край бреговете на Ликия отбелязало кризата на византийското господство над източните римски земи. По време на това сражение самият император Констанс II претърпял поражение, макар че стоял начело на флота от 500 кораба.

Народите на изостаналата по онова време Западна Европа, в по-голямата си част предимно средиземноморска (източната ѝ граница преминавала по река Рейн, а северната – по горното течение на река Дунав), не знаели нищо за всички тези събития, но така или иначе не биха могли да ги разберат. Обаче мълчанието или недостигът на информация се обяснява не толкова с неосведомеността на западните летописци за исляма – която без съмнение също е била факт – колкото и преди всичко с липсата на интерес от тяхна страна. Все пак франкският летописец, известен под името Фредегар, около 658 г. споменавал за астрологични пророчества, разпространявали се във Византия по времето на василевса Ираклий. Според тези предсказания византийската държава щяла да бъде победена и завоювана от някакво племе обрязани. Летописецът показвал също познания за доста подробности относно първата вълна на ислямската експанзия в Мала Азия. Пак във Франкското кралство, в началото на VIII в. монахът Петър (вероятно сириец) превел от древногръцки на латински документ, чийто сирийски оригинал произхождал от Северна Месопотамия. Става дума за „Откровенията“ („Revelationes“) на така наречения Псевдо-Методий, които по-късно нееднократно били използвани в есхатологичните проповеди, носещи политически характер. Според този текст измаeлитите, произхождащи от пустинята Ясриб, от града, избран от пророка – Медина (Ethribum) – щели да завоюват Ориента, да нападнат Сицилия, а след това да стигнат близо до Рим. Техните военни подвизи щели да разтърсят горите, планините и градовете. Това нападение на измаeлитите щяло да предшества непосредствено появата на Антихриста, обаче някой си християнски император в края на краищата щял да извоюва победа над силите на врага. Общо взето, вече имало някакви сведения, но те били регистрирани доста небрежно.

Мюсюлманското завоюване на Пиренейския полуостров и на Септимания (Лангедок) през второто десетилетие на VIII в. все пак променило донякъде положението. Във вестготска Испания, разтърсвана от последиците на Арианския разкол и от раздорите сред местната аристокрация, вече се усилвало безпокойството заради достигналите до нея първи вести за напредването на арабите покрай бреговете на Северна Африка. На събора в Толедо през 694 г. крал Егика произнесъл тревожна реч. Разпространил се слухът, че евреите, отчаяни от гнета над тях, на драго сърце оказвали помощ на новите варвари, които идвали от Северна Африка и напредвали по посока изток-запад. В това време между претендентите за готския престол в Толедо бушувала гражданска война. Вероятно в стремежа си на всяка цена да стане победител, един от тези претенденти се обърнал за помощ към маврите (mauri) – арабите-завоеватели, но също и към арабизираните и ислямизираните бербери, които ги придружавали. От този момент нататък и завинаги те се превърнали в losmoros – маври, свирепите и очароващи врагове/другари на християните испанци. Впрочем някои предполагат, че в Испания и в Септимания, както преди това се случвало в голяма част от византийските земи, завоювани от мюсюлманите, пришълците съвсем не били посрещани враждебно, поне от една част от населението, а местните жители предпочитали игото на новата власт, понеже то не било толкова тежко в сравнение с господството на деспотичните християнски принцове.

Древната провинция на Римската империя Африка, наричана от арабите Ифрикия (в нея влизали Триполитания и териториите на съвременните Тунис и Алжир) била завзета от мюсюлманите през 647 г., но едва петдесетина години по-късно съпротивата на византийското и най-вече на берберското население започнала леко да отслабва. Върху завоюваните от тях територии арабите разграничавали три етно-социални групи. Първата група била рум: това понятие се отнасяло главно до византийците, т.е. до поданиците на Римската империя (от гръцката дума Romaioi), обаче по африканското крайбрежие на запад от залива Сирт с тази дума наричали онези, които имали латински произход или за които латинският бил роден език. Втората група била образувана от африки – коренните жители, вече приели християнството. И най-сетне третата група били берберите (berber), от латинската дума barbarus, т.е. останалите извън пределите на римската цивилизация, само малка част от които относително неотдавна били приели християнската вяра. В крайна сметка берберите все пак приели исляма, но никога не били асимилирани от арабите. Както и арабите, те изначално не били мореплаватели, но с помощта на сирийските и египетските моряци скоро обърнали поглед към Средиземно море. Още от 665 г. нататък мюсюлманите вече използвали морската база Ялула, отнета от византийците, а през 670 г. бил основан град Кейруан (на територията на съвременен Тунис), получил наименованието си от арабската дума, означаваща „военен лагер“. Около 700 г. в град Тунис било построено хубаво пристанище, където заедно със семействата си се преселили стотина египетски фамилии, специалисти в изкуството на корабостроенето. А приблизително пет години по-късно цяла Северна Африка, включително територията, която за арабите била „далечния Запад“ (ал-Магреб ал-Акса), тоест Мароко, вече преминала в ръцете на завоевателите. Едновременно с това започнал и трудният процес на ислямизиране и на арабизиране на берберите, най-малкото от лингвистична гледна точка. По всяка вероятност в края на юли 711 г. голяма мюсюлманска флота под командването на бербера Тарик ибн Зияд завзела залива Алхесирас на Пиренейския полуостров, който още година по-рано бил нападан. Арабско-берберските сили наброявали около 10 000 души. След като разгромили войската на готския крал Родерик, завоевателите незабавно поели към Севиля, след това завзели Кордова, а през 713 г. и Толедо. Една година по-късно бил завоюван Арагон, а около 720 г. мюсюлманите завзели също Каталуния и Септимания, т.е. всички територии на юг и на север от Пиренеите, по-рано принадлежали на вестготската монархия. Завземането на земите, наричани от африканските араби – а след това и от всички останали араби ал-Андалус (така ги наричали в Африка, където тези земи били наричани също „земи на вандалите“) – било толкова стремително, че някои се опитваха да обяснят това с подкрепата на евреите, еретиците и враговете на Родерик сред готите.

След като завзели Нарбона (718), през 721 г. арабите стигнали пред стените на Тулуза, а през 725 г. превзели градовете Ним и Каркасон. Сега вече цялата област Прованс, както и басейнът на Рона се превърнали в сцена на техните военни действия. През 725 г. град Отьон бил изгорен (а според други сведения това станало през 731 г.).

В Испания и Септимания те били само на крачка от южната част на Галия, която още от началото на VI в. се намирала във властта на франките – там държавните институции били несигурни, а структурата на обществото – нестабилна. Римският епископ Григорий II, който внимателно следял всички събития, отнасящи се до франките – „любимите синове“ на неговата Църква – през 721 г. насърчавал Одо, херцога на Аквитания, да окаже съпротива на мюсюлманите край стените на Тулуза и му изпратил като eulogia^[6] плащаницата от олтара на църквата „Свети Петър“. Тя била нарязана на парченца, които били погълнати от християнските воини по време на свещената им клетва.

Обаче завоюването на Пиренейския полуостров от сарацините не било тотално: в суровите условия на Пиренейските и Кантабрийските планини все още оставали огнища на християнска съпротива срещу тях. Готът Пелагий основал през 720 г. в Астурия княжество, което двадесетина години по-късно се превърнало в кралство и превърнал в столица на Астурия един нов град Овиедо, основан през 760 г. Народите на баските и наварите, оказвали по-рано съпротива и срещу вестготите, също успели да запазят своята независимост. Така през 30–40-те години на IX в. народите на Галиция, Кантабрия и Астурия с подкрепата на шепа вестготски воини, намерили убежище при тях, основали малкото Наварско княжество, което около столетие по-късно се превърнало в кралство. Именно в Астурия, Навара и Северен Арагон скоро започнал процесът, получил малко по-късно наименованието Реконкиста (Reconquista).

Така че сама по себе си битката при Поатие има по-малко значение в сравнение с породилия се от нея мит. Но за да дадем представа за контекста, в който се е състояла тази битка, не трябва да забравяме други, много по-малко известни, но може би по-показателни епизоди. Като пример може да послужи историята на берберския вожд Мануз (или Мусур), заселил се в Източните Пиренеи, в долината Сердан, който се оженил за една от дъщерите на херцог Ед Аквитански. Впоследствие той въстанал срещу емира на Кордова, обаче войските му претърпели поражение през 729 г. Тук можем да припомним и херцога на Прованс, Мауронт, който през 734 г. отворил портите на Авиньон пред мюсюлманите.

Така или иначе битката при Поатие не спряла неверниците: през 734 г. те превзели не само Авиньон, но разграбили и Арл и преминали през цялата територия на Прованс. През 737 г. стигнали дори до земите на Бургундия, където взели голям брой пленници, поробили ги и ги изпратили в Испания. В отговор на това в периода 736–739 г. Карл Мартел разгръщал постоянни военни действия против мюсюлманите, обосновали се в южната част на Галия, обаче нито една от неговите военни кампании не била истински успешна заради двойната игра и предателството на приближените на краля. Арабо-берберите и техните набези били само част от сложна политическа борба. След много десетилетия станало възможно да бъде придадена религиозна окраска на тази борба в колективната памет на европейците, формирала се или най-малкото обусловена от епич­ните събития.

Подобни факти довели до разпространяването на тревожни настроения на Запад. Тревога започва да се долавя в много текстове от онова време – като се започне от латинския превод на Псевдо-Методий, направен в бенедиктинския манастир Сен-Жермен и се стигне до бележките на Бедa Достопочтени – станало възможно да бъде придадена религиозна окраска на тази борба. Преработвайки своята „Църковна история на народа на англите“ – 735 г., когато се канел да напусне тази долина на скръбта, в своята („Historia ecclesiastica gentis Anglorum“), той с тревога напомня за успехите на сарацините и споменава за сражението при Поатие. Дискретните наблюдения в англосаксонските източници ни дават възможност да разберем, че може би е имало много повече сведения за исляма, макар и случайни и разпокъсани, отколкото е прието да се смята. Така например от записите на заседанията на двата църковни синода, състояли се в Британия през 786 г. научаваме, че там била донякъде известна мюсюлманската традиция да се пости през месеца Рамадан. Вероятно източник на тази информация били папските легати, както и сведенията, дошли от многобройните монаси бенедиктинци на острова.

Но както е известно, в многовековната история на исляма е имало само кратки и редки периоди на истинско единство – за разлика от разпространилото се през Средновековието в Европа мнение, склонно да съзира в исляма единство, каквото не е имало дори сред християнската общност (макар и единодушно да се е считало, че там би трябвало да съществува такова единство). А на нас, които успяваме от разстояние на времето да намерим правилния поглед върху събитията от онази епоха , все пак ни се струва, че това предубеждение на европейците от Средновековието е почти оправдано, макар и само поради едно съвпадение, когато разглеждаме историята на ислямската експанзия през първата половина на VIII в., разпростряла се върху територия от ал-Магреб ал-Акса до границите с Китай и от Мала Азия до Африканския рог. През 717 г., както и четирийсетина години по-рано, арабите отново се озовали край стените на Константинопол, а начело на войската им стоял Маслама, братът на халифа от династията на Омаядите. Император Лъв III ги бил отблъснал с много усилия, главно благодарение на „гръцкия огън“. Междувременно около 715 г. управникът на Месопотамия ал-Хаджадж завзел Хоразъм, преминал през река Окс (днешната Амударя), завзел Бухара и Самарканд и стигнал до Белуджистан. Могъщото персийско царство, векове наред застрашавало и римляните, и византийците, сега се разтопило като сняг под слънчевите лъчи. Битката при Талас през 751 г. очертала границата между мюсюлманската експанзия и китайската експанзия на династията Тан чрез разделяне на планината Алтай.

Обаче към средата на VIII в. натискът на мюсюлманите сякаш навсякъде отслабнал. Благодарение на непрестанните усилия на Лъв III византийците се справили с мюсюлманския натиск в Мала Азия; нашествието на изток било спряно на границата на Китайската империя. Дори завоювалите вече Пиренейския полуостров арабо-бербери (към които се присъединили мнозина местни християни, приели исляма) били изчерпали силите си, за да продължават по-нататък. През 732 (или 733) г. мюсюлманите под командването на Абд ар-Рахман I поели от Поатие към Тур само за да завладеят съкровищата на франкската светиня – църквата „Свети Мартен“ (впрочем съкровищата там съвсем не били малко). Напълно вероятно е той да не е имал намерение да върви по-нататък, пък не е имал вече и сили за това. Така или иначе, както вече видяхме, мюсюлманите били спрени. Няколко години по-късно, през 759 г. франките под предводителството на Пипин Къси, синът на победителя при Поатие, прогонили сарацините от Нарбона и ги преследвали чак до Пиренеите. Отгласът от сраженията между франки и мюсюлмани от този период, заедно с прекомерно прославяната битка в клисурата на Ронсевал през 778 г., както и на последвалите събития, също предоставили обширен материал за създаване на епични песни, които получили широка известност, но били записани едва две-три столетия по-късно. Така или иначе след битката при Поатие франките от Австразия^[7] били привлечени към територията на Аквитания и вероятно това било нещо като изчерпване на вече започнал процес, в резултат на който Аквитания започнала да се стреми към по-силна идентичност, играейки ролята на нещо като активен буфер между франките и мюсюлманите.

Трудно е да се каже до каква степен кървавите събития от 750 г. в арабския халифат, завършили с преминаването на халифската власт от Омаядите към Абасидите, са допринесли за кризата и за спирането на тази първа вълна на ислямска експанзия. Едно е несъмнено: поддръжниците на свалените халифи на Дамаск са взели връх по земите на Пиренейския полуостров, но това е станало в процес на жестока борба срещу привържениците на новата династия: така че на Кордовския емират, формално легитимистки, му предстояло не особено спокойно съществуване. Раздробяването на самия ислямски свят, появата на нови халифати, офанзивата на шиитските измаелитски „секти“, както и жестоките репресии на Абасидите станали основни фактори за разпадането на мюсюлманското единство и за възникване на криза, както и за временно прекратяване на ислямската експанзия.

Карл Велики: между ал-Андалус и Багдад

През 777 г. кралят на франките Карл, син на Пипин, се намирал на саксонска територия, в Падерборн, в разгара на военни действия. Там при него пристигнал Сюлейман ибн ал-Араби, мюсюлманският управител на Барселона, Герон и Сарагоса. За съжаление не ни е известно какъв е бил неговият маршрут, за да пресече цялото Франкско кралство и с какви трудности се е сблъскал, преди да помоли своя могъщ християнски съсед да му помогне в борбата срещу тиранията на емира на Кордова. В замяна на това той обещал да отстъпи на краля много центрове на юг от Пиренеите и преди всичко – собствените си богати и процъфтяващи градове. Както твърдял Сюлейман, мюсюлманска Испания била безнадеждно раздробена и нямало да бъде трудно тя да бъде завоювана. Макар и по-късно всички тези събития да са били преразгледани от политическа и епична гледна точка, в резултат на което върху тях била нанесена плътна религиозна глазура, по онова време нито една от договарящите се страни нямала предразсъдъци заради разликата във вярата или поради факта, че на мюсюлманите – врагове на емира на Кордова – им предстои да се сражават редом с християните против своите едноверци.

По Великден 778 г., след като получил благословията на папа Адриан I, франкският експедиционен отряд поел към Испания. Като че ли всичко вървяло по план и мюсюлманите – врагове на кордовския емир – на дело доказвали верността на дадената дума: вали разгромил войските на емира и към него се присъединили и други негови единомишленици. Но когато франките решили да се разквартируват в град Сарагоса, за да го направят опорна точка за бъдещата си военна кампания покрай бреговете на река Ебро, вероятно градът се разбунтувал срещу тях и срещу собствения си управник. Вероятно самият управник, който бил обезпокоен от прекомерните успехи на християните-неверници и не хранел вече големи надежди да получи поддръжката на своя народ в по-нататъшния бунт срещу емира, рязко променил своята позиция. Какво точно се е случило в този отрязък от време не е съвсем ясно: достоверно известен е само фактът, че след неуспеха на бунта срещу емира, на Карл не му оставало нищо друго, освен да поеме обратно по същия път. За отмъщение той наредил да бъдат сринати, поне частично, стените на Сарагоса. По време на отстъплението ариергардът на войската на франките (според общоприетото мнение на 15 август) бил напълно унищожен в планинския проход Ронсевал от дивите планинци-баски (всъщност християни). Този незначителен военен епизод претърпял поетично превъплъщение, превръщайки се в битка с маврите и в този вид влязъл за дълги векове в художествения западноевропейски епос.

Емирът Абд ар-Рахман I в онзи момент не предприел ответни мерки против появилия се зад Пиренеите завоевател. Обаче неговият син Хишам (788–796) започнал през 793 г. решително настъпление срещу франкска Септимания, по онова време управлявана от един от братовчедите на краля, херцог Вилхелм. Така мюсюлманската вълна още веднъж се стоварила върху град Нарбона, който обаче не бил превзет, а оттам се насочила към Каркасон. Въпреки понесените загуби военният поход, предвождан от ал-Хакам, другият син на емира, се оказал успешен и донесъл богата плячка, която вероятно била използвана отчасти за финансиране строителството на главната джамия в Кордова. (Какво голямо и хубаво вложение!) Междувременно от бреговете на ал-Андалуса и на Магреб поели на път първите морски експедиции на сарацините срещу Балеарските острови, чието население се обърнало за помощ към краля на франките, междувременно увенчан в Рим с императорска корона.

В резултат на тези събития Карл Велики започнал военна кампания, чиито резултати довели до образуването на Испанската марка^[8]. Този път херцог Вилхелм стоял начело на новата военна кампания, довела през 801 г. до превземането на Барселона от християните, макар че той не успял да стигне до река Ебро и да се установи задълго в град Тортоса, разположен на устието на тази река. Така че между Барселона и Тортоса се оформило нещо като „ничия зона“, която била за­взета едва през XII в. благодарение на ново настъпление – този път на арагонците. Междувременно новият християнски император, който научил много повече за сложността и широтата на света от дипломатическите си контакти с барселонския вали и с византийската императрица Ирина, отколкото би могъл да научи от учените си беседи с Алкуин от Йорк и с Павлин от Аквилея, вече си търсел нови съюзници, които пряко или косвено да му помогнат да контролира по-добре отношенията си с Иберийския полуостров. И всъщност той намирал такива съюз­ници – при това забележителни.

Впрочем в това отношение императорът имал множество предшественици. Докато монарсите на Каролингите, наследници на династията на Меровингите и съюзници на римските папи – и следователно свързани с техните геокултурни хоризонти – имали доста оскъдна представа за политическата ситуа­ция в източната част на Средиземноморието през VIII в., съвсем различна панорама се откривала от някои други наблюдателници. Така например Константинопол и Багдад напрегнато се следили помежду си и постоянно търсели в разпределението на съществуващите сили както възможни съюзници, така и потенциални „приятели на враговете“ и следователно, обективно погледнато, техни противници. В халифския двор (отскоро установил се в Месопотамия, в новата столица, основана през 762 г. на няколко мили от древния прославен град Ктесифонт, която в началото получила многообещаващото арабско наименование „Град на мира“ (Мединат ас-Салам), сякаш вече започнал да отслабва интересът към неислямските цивилизации: през вековете това била постоянна характеристика на мюсюлманската култура, възникнала от религиозната революция на Мухаммад; по-късно тя щяла да стане една от съставните части на нейната криза в съвременната епоха. Мюсюлманите проявявали интерес само към Византия, Индия и Китай и не се интересували особено много от варварите от далечния северозапад, които, изглежда, не били достойни за тяхното внимание (в онези времена това било оправдано). Но твърде скоро им се наложило да осъзнаят, че тези варвари могат най-малкото да създадат проблеми както на Омаядите от Кордова, които упорито не признавали новата халифска власт, така и на империята Rum, т.е. на онова, което ние наричаме Византия.

Още в периода 765–768 г. се състоял обмен на посланически мисии между Абу Джафар ал-Мансур от Абасидите (754–775)^[9] и Пипин. Синът на втория имал две основателни причини да възобнови отношенията си с новия халиф, великия Харун ар-Рашид (786–809), владетелят от „Хиляда и една нощ“. Първата причина била ситуацията на Пиренеите, където придобили епидемичен характер сблъсъците между емирите на Кордова, все още свързани със старата династия на Омаядите, (или пък те използвали това обстоятелство, за да поддържат собствения си политически и религиозен престиж) и вали, които предпочитали да се покоряват единствено на „Повелителя на правоверните“, намиращ се в далечна Месопотамия (или пък смятали своята преданост към Абасидите като удобен предлог за неподчинение на династията на Омаядите, установили се в ал-Андалус). През 799 г. сарацинският наместник на град Хуеск връчил на Карл в Аахен почетни дарове и обещал да му предаде града, ако императорът предприеме нов поход отвъд Пиренеите.

Втората причина бил град Йерусалим: той се намирал под контрола на Абасидите, но бил посещаван от все по-голям брой западни поклонници. В стремежа си да стане по някакъв начин посредник в разговорите между западното християнство и духовните лица на Светите земи (а той нямал намерение да отстъпва тази роля на управниците на Византия), кралят на франките приел пратениците на йерусалимския патриарх, които му предали неговата благословия, както и множество реликви. В „Аналите на царуването на франките“ („Annales regni francorum“) се говори дори за „връчване на ключовете“ от църквата на Възкресението и от параклисите на Голгота и на светия Гроб Господен, но това най-вероятно е преувеличение на обичайната дипломатическа учтивост.

В същото време през 797 г. – само четири години след нашествието на ал-Хакам и докато създавал Испанската марка Карл изпратил дипломатическа мисия и до халифа. В състава ѝ влизали три светски лица: Ланфрид, Сигизмунд и юдеят Исаак. Според един документ от манастира Райхенау, носещ наименованието „Чудото на свети Генезий“ („Miracula sancti Genesii“), те тръгнали на пътешествие на изток заедно с двама свещеници, изпратени от Гебхардо, граф на Тревизо, със заръката да донесат от Светата земя мощите на светите Генезий и Евгений.

През юни 801 г. императорът, който по онова време се намирал в Падуа и само два месеца по-рано бил отпратил пратениците на йерусалимския патриарх, получил известието, че в пристанището на Пиза са пристигнали с кораб посланици на халифа: тази мисия била изпратена в отговор на императорската мисия четири години по-рано. Действително, от кораба в Пиза слязъл представител на халифа и посланик на емира на град ал-Абасия (днешният Фустат в Тунис). Те съобщили на императора, че евреинът Исаак, единственият останал жив от тримата му посланици, изпратени в багдадския двор през 797 г., бил на път за Европа и носи даровете на Повелителя на правоверните, но бил принуден да се задържи на африканския бряг, тъй като един от даровете бил прекалено обемист.

Изпратили цяла ескадра франкски кораби да вземат Исаак и през октомври следващата година той слязъл от кораба си в град Портовенере, тъй като пренасял освен останалото и онзи дар, който императорът очаквал с такова нетърпение: слонът Абул-Абаса. Но по онова време Карл вече се върнал в Аахен и нямало смисъл да карат животното през зимата да пътешества през Алпите. Затова императорът трябвало да чака до юли 802 г., за да може да види животното, за което толкова често се разказва в римските хроники, но каквото вече много векове не били виждали на Запад. За съжаление слонът Абул-Абас не могъл дълго да понесе суровия за него климат на областите край Рейн, тъй като бил родом от гореща Индия (именно оттам до­ставяли в Персия опитомените слонове). Той умрял опечален през юни 810 г. Неговата смърт дълбоко наскърбила императора, който успял да се привърже към слона и породила живо любопитство сред народа: всички искали да видят как скелетът на животното според поверието ще се превърне в слонова кост.

Впрочем възможно е освен слона Харун да е предал на Карл и изключителните права, макар и само символични, върху Гроба Господен в Йерусалим (очевидно това било направено с цел да бъде разклатен традиционния контрол на византийските василевси над Светата християнска земя). Възможно е също истинската тема на преговорите между двамата владетели да е била Испания, но арабските източници пазят мълчание по този въпрос. По-малко вероятно е по време на преговорите да са били обсъждани и икономически въпроси: първокачествените вълнени тъкани, изпратени от Карл в дар на Харун все пак не биха могли да заслепят със своето великолепие багдадския двор. А и многобройните мюсюлмански стоки и монети, за които споменава през 812 г. летописецът Теодулф Орлеански, каквито е имало в Южна Галия с нейното голямо пристанище Марсилия, все пак не са свидетелство за особено тесни връзки с Ориента (освен другото и затова, че пристигащите там стоки от мюсюлманския свят, с изключение на бисера, са били най-вероятно от иберийски или северноафрикански произход). Но така или иначе, през 807 г. Карл Велики още веднъж се срещнал с посланиците на халифа. През същата година той приел и посланиците на Йерусалимския патриарх.

Обезпокоен от дипломатическите връзки между Аахен и Багдад, както и от постоянните вълнения вътре в своята държава, засегнали дори Кордова и Толедо, омеядският емир ал-Хаким (796–822) най-сетне се примирил с това, че границата с кралството на франките вече достига чак до реката Ебро. В периода 810–812 г. последвала поредица споразумения между него и Карл Велики. Обаче размириците в мюсюлманска Испания не преставали: въстанието през 814 г. в Кордова било потушено само с цената на кървави репресии от страна на гвардията на емира – войниците-роби, наричани „мамлюци“ (от арабската дума мамлюк – „нечие притежание“, „роб“). Не по-добре вървели нещата и по време на царуването на следващия емир, Абд ар-Рахман II (822–852), който трябвало да усмирява въстанията в Толедо и Мерида. Пак той предприел неуспешен опит да си върне с бой Барселона: един неумел ход, който обаче, благодарение на своевременния отговор на херцог Бернардо Септимански, довел до съвършено неочакван ефект, а именно, до укрепване на зараждащото се чувство за национално самосъзнание сред каталунците.

Междувременно на хоризонта на Средиземноморието и изобщо на Южна Европа облаците започват да се сгъстяват. Започва период на криза, една от причините за която са смятани набезите на норманите, плячкосвали крайбрежието на Европа в края на IX в. и началото на Х в., както и нападенията на сарацините (откъм море) и на угорските племена (по суша). Тази криза се характеризирала и с начало на процес на раздробяване на властта по териториите, намиращи се в орбитата на каролингската монархия, с борби на съперничество между британските кралства, образували така наречената „ептархия“ в Англия, както и с общ социално-икономически упадък на Западна Европа. Рисувайки тази безрадостна картина, трябва обаче да имаме предвид, че по онова време ислямът също е преживявал период на интензивни промени. Огромният баг­дадски халифат постепенно губи контрол над обширните и богати територии по покрайнините – на запад от Синай и на североизток от Персия. Възникнали нови династични хегемонии: Аглабидите^[10] провъзгласили автономията на Тунис в началото на IX в. и от 827 г. нататък предприемали редица набези срещу Сицилия в продължение на седемдесет и пет години, в резултат на които островът се оказал напълно в тяхната власт. През 869 г. Тулунидите^[11] завзели властта в Египет. Върху огромната територия между Маверанахр, Хоразъм и Сейстан (т.е. между река Сърдаря, Аралско море и Индийския океан) властвали ту Тахаридите, ту Сефевидите, ту Саманидите. В края на IX в. въстанието на „еретиците“-кармати, разпространило се от Бахрейн по арабския бряг на Персийския залив, нанесло щети на търговията с Басра и следователно на икономиката на столицата, тъй като потокът от стоки от Далечния изток за Египет, за страните от Средиземноморието и Византия се изместил към Африканския рог и Червено море.

Междувременно норманите не пощадили и ал-Андалус в своите опустошителни набези срещу европейското крайбрежие. През 844 г. флотата им от около петдесет кораба нападнала Нант, а след това, като заобиколили покрай атлантическия бряг на Пиренейския полуостров, те се опитали да разграбят Лисабон и най-накрая се появили в устието на река Гуадалквивир^[12]. Оттам няколко кораба се насочили към Кадис, а основната част от флотата стигнала до Севиля и безпощадно разграбила града; обаче била принудена да отстъпи под натиска на иберо-мюсюлманското население, което все пак успяло да даде достоен отпор: то разгромило нападателите и ги принудило бързо да се върнат на корабите си. При това голям брой от взетите в плен нормани в течение на времето попълнили редиците на светлокосите и светлооки испански мюсюлмани, потом­ци на вандалите и готите, към които по-късно се прибавили и многобройните роби от славянския свят (италианската дума „schiavo“, която означава „роб“ в случая е свидетелство за това).

Нашествието на норманите в периода 844–845 г. накарало емира на Омаядите да построи множество рибат – верига от брегови укрепления, наподобяващи нашите древни прославени „сарацински кули“, които и до днес можем да видим по европейските брегове – чак до Егейско море. Тези укрепления били предоставени на грижите на доброволци – мурабитун, които се обосновали в тях, за да се посветят на джихад^[13] и едновременно с това да водят живот сред молитви. От този момент нататък с помощта на тези укрепления норманите били държани надалеч от ал-Андалус. Обаче през 859 г. норманите успели да изгорят джамията в Алхесирас^[14], а около едно столетие по-късно, през 966 г., датчаните под предводителството на самия Харoлд Синезъбия нанесли на арабо-иберийците край Лисабон още едно голямо поражение.

Така че мюсюлманите в никакъв случай не са били единствените действащи лица в грабителските набези срещу южноевропейското крайбрежие и срещу островите в Средиземно море, така характерни за последните две столетия от Ранното средновековие, един от най-трудните периоди в цялата история на Европа: напротив, както вече видяхме, мюсюлманите понякога се оказвали жертви на тези набези. Но можем със сигурност да твърдим, че жителите на Западна Европа са смятали „агаряните“ за главните и вероятно най-преките виновници за тези набези. С течение на времето разказите за нападенията в Средиземно море и срещу Пиренейския полуостров били подхванати и развивани от художествения епос, така че споменът за тези войни, с основание или не, започнали да се възприемат като онова „предизвикателство“, на което кръстоносните походи били призвани да дадат „отговор“. А споменът за нападенията на норманите и на угорите в периода IX–X в. постепенно се заличил, тъй като тези два народа приели християнството и станали част от латинската християнска общност. Така „сарацините“ останали единствените виновници за нападенията на варварите срещу Европа в течение на тези два века. През този период се създало онова наследство от легенди и епични разкази, въз основа на които се е развила и по-нататъшната художествена традиция; тя била обогатена в периода XIV–XVIII в. от събитията, свързани с отоманската и варварската заплаха, която се различавала по своите характеристики от „първата вълна“ на мюсюлманското нашествие в периода VII–X в., но неизбежно напомняла за нея.