Как ще еволюират отношенията между САЩ и Европа? Ще съумее ли ЕС да затвърди позициите си на политическата сцена и да се еманципира спрямо САЩ? Тиери дьо Монбриал и Соломон Паси.
2017-а година започна с встъпването в длъжност (20 януари) на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп. Няколко седмици по-късно – в края на март – британският посланик в ЕС Тим Бароу връчи на председателя на Европейския съвет Доналд Туск писмо, подписано от британския премиер, с което започна двугодишният процес по излизането на Обединеното кралство от общността. В началото на май същата година Франция избра за свой президент проевропеецът Еманюел Макрон. Дни преди встъпването в длъжност на Макрон във Френския институт в България се проведе дискусия с участието на Тиери дьо Монбриал (председател на Френския институт за международни отношения) и Соломон Паси (президент на Атлантическия клуб в България) за все по-усложняващите се отношения между ЕС и САЩ, които по думите на дьо Монбриал преживяват повратен момент в историята си след избора на Доналд Тръмп. Общият произход, общата привързаност към демократичните принципи, взаимната подкрепа в трудни моменти, общите, но и различните интереси, различният подход на международната сцена, сложната преценка, която САЩ имат за Европейския съюз, превръщат отношенията помежду им в комплексен процес. Как ще еволюират в близките години тези необходими отношения и какви са перспективите за стратегическия диалог между Щатите и Европа? Ще успее ли ЕС да затвърди позициите и силата си на политическата сцена и ще съумее ли да се еманципира спрямо САЩ? Предлагаме ви откъс от дискусията, която бе модерирана от Ирина Недева (БНР).
* * *
Тиери дьо Монбриал: Най-напред, трябва да припомня, че САЩ са дете на Европа. Днешните американци са наследници на някогашните емигранти от Европа, които заселват тази територия, елиминирайки местното население. Така че те имат европейски корени, което се изразява в сходните идеологически позиции, а също в сантименталните връзки, които понякога играят много важна роля. Смята се например, че около 20 милиона от американците са от полски произход. При това положение не бива да се учудваме, че след краха на Съветския съюз американците подкрепят силно полската позиция по някои теми. Това е по-специално свързано с позицията по отношение на Украйна. Разширяването на НАТО, а също на Европейския съюз към Украйна беше до голяма степен обвързано с вътрешни политики и с историята на Европа и САЩ. Казвам го, защото съм от тези, които мислят, че отварянето към Украйна през 90-те години предизвика трудностите, които последваха и които в момента преживяваме – имам предвид изострените отношения между Украйна и Русия. Тази свързаност на Америка с Европа можем да отнесем и към века на Просвещението – става въпрос за една ясна идея и не е учудващо, че Франция и САЩ са две страни, които имат претенцията да играят важна роля в света. Но както често се случва, детето пораства и става по-голямо и по-велико от баща си. Въпреки това и днес има някои следи от надпревара между Франция и САЩ.
САЩ винаги са имали сложни цикли на взаимоотношенията си с Европа. Те са я спасили след Първата и Втората световна война, но трябва да припомним, че и в двата случая се намесват доста късно, едва в края. Така или иначе президентите на САЩ по това време си дават сметка, че намесата е в интерес на страната им. След Втората световна война САЩ подкрепят това, което днес наричаме Европейски съюз и което в началото се нарича Европейска общност. Те го подкрепят със стратегическата визия – от 1947 г. – за борба срещу завоевателната политика на Съветския съюз. Всъщност двете конструкции – Европейската общност и НАТО – взаимно се допълват в една обща и глобална стратегия за възпиране и разпадане на Съветския съюз, както го бе предвидил Джордж Кенан.
Но за американците ЕС никога не е имал същото значение, каквото има например за французите или германците, които винаги са следвали идеята за изграждане на нов тип политическо единство, заместващо постепенно – поне отчасти – националните държави, които са негови членки. За американците това не е така. Според тях тук става въпрос за взаимно допълващи се организации – от една страна, Европейският съюз, който се занимава с икономиката, със специалните отношения със САЩ, а от друга – НАТО, който се занимава със сигурността и военните връзки. Никога не се е смятало сериозно, че ЕС може да се превърне в институция, която да се занимава със своята сигурност.
Какво става днес? Съветският съюз се разпадна преди 25 години и обстоятелствата, които бяха в основата за създаването на ЕС и НАТО, изчезнаха. Днес се намираме в съвършено различен контекст, в който се увеличава мощта на Китай. Можем да сравним това с нарастващата мощ на Прусия през XIX век. Тоест ние се подготвяме за една ситуация, която вероятно ще доминира през XXI век, на взаимно противопоставяне между САЩ и Китай, което да се надяваме няма да завърши с война. Това е доминиращият феномен на XXI век. За САЩ, с или без президента Тръмп, Европа вече няма това значение, което е имала от Първата световна война насам и изобщо през целия ХХ век. Що се отнася до Русия, удобно е да се разглежда тя все още като враг, тъй като това позволява да се обосноват известен брой позиции, но както знаете, руският брутен вътрешен продукт е по-нисък от този на Италия. Тоест нещата трябва да се поставят в техните относителни граници. Истинският стратегически център на интереси за САЩ през следващите десетилетия ще е Китай. И това, което казва Тръмп с термини, съответстващи на неговото слабо познание на външната политика плюс един малко груб стил, може би не е толкова различно от това, което мислят и другите американци.
Моят извод е, че за нас, европейците, има едно сигурно нещо и то е, че оставаме в Европа. Съответно в дългосрочен план нашето благополучие и нашата сигурност ще зависят изцяло от нас, а не от американците. Ние трябва да излезем от манталитета на зависимост, който придобихме по исторически причини. Като казвам това, не изразявам някаква антиамериканска позиция. Трябва да знаем, че в дългосрочен план е задължително да се обединим още повече и да задълбочим изграждането на ЕС. Трябва като пълнолетни хора да се заемем сериозно със собствената си сигурност.
Ирина Недева: Това означава ли, че ЕС не трябва да търси свои стратегически интереси извън Европа? Може ли Китай да бъде център на стратегическите интереси за ЕС, какъвто започва да бъде за САЩ?
Тиери дьо Монбриал: Моят бърз отговор е – да, разбира се. ЕС трябва да има концепция за своите интереси, която да не е абсолютно същата като тази на САЩ. Защото интересът на Европа през следващите десетилетия ще е да балансира между едните и другите възможности. Това не пречи в културен и идеологически план да сме много по-близко до САЩ, отколкото до Китай. Но идеологията не трябва да е основната, определяща част на нашата стратегия.
Соломон Паси: Много се радвам, че Тиери започна разговора с Китай, защото точно преди два дни се върнах оттам и трябва да ви уверя – не бях ходил в Пекин точно десет години, – че за тези десет години не просто има разлика, а няма никаква прилика между Пекин от 2017 г. и Пекин от 2007 г. Попаднах в един чисто нов, напълно непознат град, който е изключително красив и богат, с прекрасен автомобилен парк, с изключително чисти и огромни улици. Един прекрасно подреден град, който прилича на няколко европейски столици плюс Ню Йорк, взети заедно. И си дадох сметка, че Пекин върви към това да стане след известно време столица на света. Нещо повече, нека си дадем сметка, че Китай отдавна не е онази държава на Мао Дзедун. Китай в момента е част от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), като към тази група планират да се присъединят и много други държави. Опасявам се, че и Турция ще погледне натам, ако бъде обезкуражавана от членство в ЕС. БРИКС е едно ново чудо, никой не може да каже, че БРИКС е съюз на недемократичните държави срещу демокрациите, защото там имаме Индия, имаме Южна Африка, имаме Бразилия, за които никой не може да каже, че са недемократични държави. Нещо повече, въпросният БРИКС има вече и своето военно измерение в лицето на Шанхайската организация за сътрудничество, което е много интересно от геополитическа гледна точка, тъй като дори Индия, която беше основател на движението на необвързаните, се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество. Което говори, че се създава една нова група и аз не знам как да наречем тази група по-успешно от името, което ѝ даде моят колега Любомир Кючуков, който я нарече – не-Запад.
Ние сме изправени пред голямото съревнование на Запада с не-Запада. А Западът за съжаление е прекалено втренчен в собствените си проблеми, Западът е прекалено задълбочен в кухненски и абсолютно провинциални проблеми, които нямат никаква стойност на фона на титаничния ръст на световната икономика. Такива са проблемите, които повдигат хора като Марин льо Пен, като политиците в Англия, които предизвикаха Брекзит – въпроси, които не само са популистични и нямат никакво отношение към развитието на света, но отнемат енергията на Запада и го отклоняват от едно истинско състезание с БРИКС и не-Запада.
И сега идваме до въпроса за трансатлантическата връзка. Смятам, че като Запад ние трябва да засилваме трансатлантическата връзка, защото тъкмо чрез нея имаме шанс да оцелеем. В противен случай Европа е изключително застрашена да се превърне бавно и полека в задния двор на Китай. Да, Европа е на път да се превърне в задния двор на Китай, особено ако центробежните тенденции сред нас надделеят. Затова смятам, че ние трябва да глобализираме Запада, под Запад разбирам преди всичко двете организации – ЕС и НАТО, и да видим каква е ролята на Европа за тази глобализация. В Америка има един много сериозен проблем, той се нарича изолационизъм. Заради този изолационизъм се случват много от бедите на Запада, на които всички сме свидетели и съучастници през последните години. Какво значи изолационизъм? Направих една справка в Гугъл и видях, че само 46% от американците имат паспорти, което означава, че 46% от американците са имали право, а дали са го използвали е друг въпрос, да напуснат САЩ. Е, тези, които са напуснали страната, са отишли най-много до Мексико или Канада. Реални пътешественици там няма. В същото време подобна справка за Франция показва, че 90% от французите имат паспорти. Това означава, че сто процента от французите са можели да посетят всяка друга страна от ЕС, но 90% от тях са имали практическата възможност да посетят целия останал свят. Нашият проблем е, че американците не пътуват и след като те не пътуват, ние трябва да отидем при тях и да им кажем какво трябва да правят. Не трябва да се смеем на това, ние живеем с мисълта, че те знаят повече от нас, което не е точно така. Те не са лоши хора, но има неща, които не знаят и ние можем да им ги кажем. Едно от тези неща е, че повече трябва да пътуват. Това, което може да направи ЕС в това отношение, е да отвори свои собствени дипломатически бюра във всеки един от 50-те американски щата – от Аляска до Хавай. Дипломатическо бюро с посланик на ЕС, който да развие мащабна програма, обясняваща на американците, че те са част от Европа, точно това, с което започна Тиери – че те са едни малко позабравили се европейци. Това е нашата функция.
Второто нещо, което Европа е длъжна да направи, е да глобализира НАТО. Разбира се, приемането на Западните Балкани е микроразширение. Това, което ние като европейци трябва да направим, е да убедим американците, че в НАТО трябва да се присъединят нашите класически партньори Япония, Корея, Австралия и Нова Зеландия. Това е една глобализация на Запада, която е естествена, защото тези държави принадлежат към нашата кръвна и културна група, да не говорим, че Австралия и Нова Зеландия принадлежат и политически в западната група в ООН.
Разбира се, в отношенията с Китай не трябва да търсим конфронтация и лично аз смятам, че покана към Китай да се присъедини към „Партньорство за мир“ на НАТО би била много полезна инициатива. Другото, за което трябва да помислим, укрепвайки трансатлантическата връзка, е да погледнем по един нов начин на две държави отвъд Атлантика, които имат реален интерес към Европа – едната е Куба, а другата е Колумбия. Смятам, че Куба и Колумбия могат да бъдат резонни членове на НАТО, че те могат да бъдат другия стълб на трансатлантическата връзка отвъд Атлантическия океан.
Не трябва да гледаме на трансатлантическата връзка през призмата на това как Европа е доминирана от САЩ, а как Европа убеждава САЩ да се откажат от монополните отношения, които имат с Япония, Корея, Нова Зеландия и Австралия, с Куба и Колумбия, и да кажат – ние искаме тези отношения да бъдат отношения на Запада с тези държави. Това е смисълът на нашата връзка, а иначе разширението към Западните Балкани е прекрасно.
