Осмелявам се да утвърдя, че от края на Античността до Новото време две главни духовно-политически идеи са формирали специфичната историческа физиономия на нашия континент – на онова, което (не просто географски) наричаме „Европа”. Тези две фундаментални и дълговечно действали идеи имат обаче противоположни по своята насоченост енергии. Направо казано, ако едната е формирала единството на Европа, другата е довела до очертаването на главните разделителни линии в нея, до обособяването на основните нейни политически тела.
Първата е идеята за Christianitas, сиреч за онази човешка общност, чиито членове са съ-общени в Христос – на които, отвъд различията в народността, потеклото, езика, им е общо „осиновлението” от Бога; които всичките – пак независимо от народностите представляват „съсъда” на спасяващите се в този свят. „Европа” е, следователно, съгласно тази идея, земята населявана от един-единствен – многоетничен, многоезичен – народ, от „лаоса” Божий, от народа на Църквата, в която „няма ни елин, ни иудеин”, но всички (племена и народи) са едно в Христа Иисуса (вж. Гал. 3:28). Christianitas – християнско съобщество, което в собствения смисъл населява Европа, чиято територия е Европа – поради рано появилото се различно разбиране за Църква на Изток и на Запад, се схваща в различни форми в Константинопол и в Рим, но все пак се интуира като едно-единно духовно общество.
Втората идея, създаваща фундаменталната архитектура на историческата Европа, е идеята за „Римската империя” и още по-точно, за притежаването на imperium-а, на властта в Римската империя, която (практически до 19 век) никой в Европа не мисли като „загинала”, приключила в 4-ти или 5-ти век сл. Хр., а напротив – като резистиращата, почти вечна политическа рамка, в която продължава да живее покръстилото се население на нашия континент и в която са „патримонии” (наследствени по бащина линия владения) различните „кралства”, народностите, съставляващи Christianitas.
И ето, споровете по отношение на това кои са, в историята, носителите на римския imperium, кои са „стопаните” на архи-европейската Държава, образуват практически всички основни разделителни линии (граници) на нашия континент.
Първият, най-старият конфликт, довел до отварянето на най-дълбоката и най-базисна „пукнатина” върху снагата на Европа е именно по повод на Римската империя. Кои са нейните „държатели”? Дали това са старите нейни народи – концентрирани след 4 в. около „Новия Рим” на св. Константин на Босфора – сиреч гърците, малоазийците, арменците, левантинските семити, които продължават да изживяват себе си като „римляни”-те (ромеите)? Ние сме римляните – убедени са неизменно тези изконни носители на класическата елино-римска парадигма на политическото. На Запад проникнаха и се поселиха народите на „варварите”, които застопанисваха обаче нашата, римска територия там. В нашето сърце е построен „Новия Рим” – Константинопол, от тук се управлява „Държавата”, на която би трябвало да се подчиняват и новите „варварски” крале на Запад. Конфликтът се „систематизира” когато, към единадесети век, вече окончателно, се оказва че западните, освен че са бивши „варвари”, освен че са „римляни” тъй да се каже, само по „осиновление” са и паднали в ерес. Те изповядват „Символа на вярата” повредено, те провъзгласяват първенствуващия по чест Римски епископ и за първи по власт, за „монарх” на Църквата Христова и т. н. Следователно те вече не са право-славни християни, а „филиоквисти”, „паписти”, обособили се от Империята – образували една нова, непокорна „Варвария”, пишеща на латински – сиреч земята на „латиняните”. Обратно: другите, западните, от времето на франкския крал Карл Велики заживяват с убеждението, че те представляват един „нов Израил”, нов и истински християнски народ в Римската империя, който и е призован да я спаси от непрестанните ереси, много векове идващи от Изток и особено от последната ерес – иконоборството – в която са паднали самите императори в Константинопол, предали се на духа на „лукавите” и „развалени” гърци, превърнали се поради това в „схизматици” на християнството, и поради това в „гърците”, т. е. в „не-католиците”, не-принадлежащите към „католическото” вселенското християнство.
Най-старият конфликт, следователно, в Европа, разделящ я на познатите ни Изток и Запад, е в основата си конфликт разразил се по повод Римската империя. Тази архи-пукнатина – понеже енергията на образуващите я „тела” не се изчерпва през цялото Средновековие – поражда два политико-религиозни свята: pax-Byzantino-Slavica, т. е. политическия свят на старите римски народи от Ориента и формиращите се в техния кръг източнославянски и степни народи, и света на западните германски народи, обединени първоначално от франкския владетел Карл Велики, под егидата на Рим.
Но и вторичният, последвал първия конфликт, вече в самия „латински” Запад отново е възникнал по повод римската имперска идея. Защото ако първата пукнатина отдели „старите римляни” – гръко-римляните и техните славянски „възпитаници” от „новите римляни” – латино-римляните, то втората се образува от спора, последвал царуването на обединителя на Запада, Карл Велики. Кои крале продължават да са носителите на истинския римски imperium, „прехвърлен” от „гърците” към Карл? Дали това са собствено франките (французите), чиито народностен крал е бил „императорът” или това са кралете на германските народи на изток от Елба – собствено германците, които продължават да получават короната на „Римската империя” от папата, от 10 в. насетне? Най-старото политическо разделение в самия, обособил се от Изтока, европейски Запад – това между „царските” (имперските) nationes в него – между французите и германците, води началото си не от нещо друго, а от спора за римската корона. Французите са особен народ, защото техният крал е от етноса на Карл Велики, и затова е крал, който (по средновековните понятия) е „император в своето отечество”. Напротив – изборният крал на съвкупността от германските народи, е глава на особено и върховно политическо тяло в Европа, защото е политическият наследник на Карл Велики и владението му е не нещо друго, а „Свещена римска империя”. Спорът следователно, за римския imperium на Карл отваря архи-западната пукнатина на съперничеството между Франция и Германия, което в дълбочината си е съперничество не (просто) на етносите, а на етносите заради Империята.
Накрай и третата пукнатина – вече вътре в едно от двете политически тела на европейския Запад – германската „Свещена” империя – се образува по повод идеята за Рим. Дали ние, германските народи, сме чисто и просто „светския меч” на папата и eo ipso на отвъдалпийските италийци, или сме нещо самостоятелно – сиреч германци – питат се владетелите на огромната „гъба”, чиято глава е на север от Алпите, а чийто крак е Апенинския полуостров. Този въпрос поражда разделение и обособяване, извършило се вече в Новото време и родило, вътре в германското „тяло” на Запада две политически образования – проримската, католическа, „симфонизираща” до много късно както германски, тъй и западнославянски народи, Австро-Унгария и собствено Германия – първата същински етническа държава в европейския Запад. Но, както се вижда, отделянето и на това етническо политическо тяло пак се случва поради и по повод на „римската” идея, от нежеланието на част от германския свят да „потъва” в една доминирана от папата и от Италия „свещена” съвкупност. Смело може да се каже, че всички последващи национализми в Европа са възникнали „по модела” на германския. Тъй както северо-източните германци се отделят от „Римската империя” на виенските католически Хабсбурги, така сетне чехите, унгарците, италианците се отделят през 19 в. от същите тези „римски императори”. Малко по-късно, в недрата на угасващата Османска империя, гърците възраждат (в „Мегали-идеята”) политическият проект за една нова „Византия” на една реновирана православна империя на Константиновия „Рим” и с това провокират, в дълбочината си, антиромейски мотивираните национализми на балканските народи.
Виждаме, следователно, че всички големи политически обособявания на нашия континент, исторически са произлезли от идеята (и спора) за „Римската империя”. Заради римската идея се обособяват в нея византийският православен Изток и латинския Запад. По повод на римската идея спорят и воюват векове наред двата „царски народа” на Запада – французите и германците, по повод на Римската империя и като реакция на нея, самите „германски светове” се обособяват като „римската” Австро-Унгария и анти-римската (протестантска) Германия, която следват по-малките национализми.
В Европа, следователно, сме наследници на две големи политико-образуващи идеи – едната обединяваща – тази за Christianitas и другата – разделяща – тази за Римската империя. Първата в секуларизиран вид продължава и до днес да действа с енергията на създателите (до един християн-демократи) на Европейския съюз, а втората – безсъзнателно да се носи от енергията на европейските национализми. И понеже историята на нашия континент в нейните класически образци е написана първо през 19 в. (и най-вече в академиите на собствено „германската” Германия), ролята на първата – и католическа и православна – идея за единната „ойкумена” (единен християнски свят) е силно неглижирана в нея и до днес. Ние продължаваме да четем историята на Европа през по преимущество „националистични” очила. А в това има известен анахронизъм, който – особено в най-последните времена на десекуларизация би следвало да бъде коригиран поне в науката.
