Европа, която има бъдеще

Европа не знае как да спре войната. Отделни гласове упорито призовават Украйна за мир. Но хората в Украйна искат мир повече от всеки друг. Само че мирът не идва, когато нападнатата страна свали оръжие. Това не е мир, а окупация.

Всяка година на 9 май, деня на Европа, Институтът за хуманитарни науки във Виена (Institut für die Wissenschaften vom Menschen, IWM) кани интелектуалец, който да сподели размислите си за бъдещето на „европейския проект“. Тази година своето слово към Европа произнесе украинската правозащитничка Олександра Матвийчук. IWM е институт за задълбочени изследвания в областта на хуманитарните и социалните науки. Основан през 1982 г. от младия тогава полски философ Кшищоф Михалски и двама негови германски колеги в неутрална Австрия, институтът насърчава интелектуалния обмен между Изтока и Запада, между отделни дисциплини, между академичните среди и обществото.

* * *

Когато познаваш историята, е трудно да я идеализираш. ХХ век донесе две опустошителни световни войни, ужасни колониални войни, милиони загинали и тотално обезчовечаване на човечеството, символ на което станаха Холокостът и нацистките концентрационни лагери. Ужасните уроци от миналото наложиха решителни действия. Отговорността за стореното бе преосмислена с лозунга „Никога повече“. Лидерите на държавите създадоха системата на ООН и подписаха международни договори. Декларацията на Шуман постави началото на единния европейски проект. Идеята, че всеки човек е свободен и равен по достойнство и права очерта новия следвоенен хуманизъм.

Но злото не може да бъде победено веднъж завинаги. Човек прави своя избор всеки ден. Освен това демокрацията, върховенството на закона и правата на човека бяха реализирани на практика само в част от Европа. За сметка на това съветският тоталитарен ГУЛАГ никога не бе осъден или наказан. Злото продължава да се връща – с клането в Сребреница, с унищожаването на половинмилионния Грозни, с руските бомбардировки над Алепо, залповия огън в Мариупол и телата на убитите по улиците на Буча.

Как ще защитим човека, достойнството му, неговите права и свободата му през ХХІ век? Можем ли да разчитаме на закона, или само оръжието има значение? Задавам тези въпроси не само като гражданин на държава, която се защитава от въоръжената агресия на Русия. Задавам тези въпроси като европейска гражданка.

Европа трябва да отговори на предизвикателствата на съвремието. Европа трябва да изпълни ролята си в един глобален свят, в който продължава конфронтацията между авторитаризъм и демокрация, интереси и ценности, сила и закон, бързи печалби и дългосрочни перспективи.

Именно решимостта да се действа е това, което дава бъдеще на едно общество.

Европа, която успя

Европейската общност за въглища и стомана трябваше да осигури не само общите основи за развитие на икономиката. Конструктивните усилия на създателите на единния европейски проект задълбочиха солидарността на страните, чиито отношения така дълго бяха помрачавани от кървави спорове. Европейският съюз успя да ги преодолее и да осигури мирни отношения между страните членки. Постоянните усилия на правителствата да поддържат демокрацията, върховенството на закона и човешките права осигуриха десетилетия на стабилно развитие. Това е Европа, която успя да избегне войната.

Европа, която успя, все още върви по трудния път към себе си. Тя трябва да се научи да вижда токсичното наследство на собственото си колониално минало, дори ако сега то е украсено с новопридобита добронамереност. Тя трябва да изгражда единство, но не и еднаквост, да осигурява цялостност, но не и еднородност. Тя трябва да намери начин да създаде солидарност от многообразие. Тя трябва да попречи на идеите за авторитаризъм и империализъм да покълнат сред новите поколения.

Поколенията, преживели Втората световна война, бяха заменени от други. Хората вече не са принуждавани да проливат кръв. Те наследиха ценностите на демокрацията от родителите си. И започнаха да приемат правата и свободите като даденост.

Хората все повече се проявяват не като носители на тези ценности, а като техни консуматори. Те започнаха да разбират свободата като избор между различни видове сирене в супермаркета. И затова са готови да я разменят срещу икономически облаги, обещания за сигурност или личен комфорт. Не е изненадващо, че популистките сили, поставящи под въпрос принципите на Всеобщата декларация за правата на човека, набират тежест в развитите демокрации. В крайна сметка нашият свят стана много бърз, изключително сложен и взаимосвързан.

Напредъкът в технологиите, изменението на климата, нахлуването в неприкосновеността на личния живот, нарастващото неравенство, обезценяването на знанието и други глобални предизвикателства изискват отговори, които не могат да се търсят в миналото. Десетилетията на относителен комфорт и нарастващото желание на хората за прости решения промениха гледната точка на напредналите демокрации. Те вече не осъзнават, че мирът в Европа не може да бъде запазен без усилия, съизмерими с нивото на опасност. Европейският съюз далеч не обхваща цяла Европа. ЕС е тази част от Европа, която успя да приложи на практика принципа, според който мирът, прогресът и човешките права са неразривно свързани. И тогава се изправи пред заплахата от консервация. Европа, която успя, трябва да подкрепи движението на другите страни към европейското цивилизационно пространство. В един непрекъснато променящ се свят оцеляват отворените системи и трансформиращите се култури. Стените и границите не спасяват от глобалните предизвикателства. Това, което губи енергия, умира. Сегашната ситуация зависи не само от решенията и действията на Европа, която успя, но и от нейното обкръжение. Едно е да си заобиколен от страни, които също са определили за свои насоки ценностите на демокрацията, върховенството на закона и човешките права. Съвсем друго е да те заобикалят страни, които смятат тези ценности за вражески. Щом станат достатъчно силни, те ще се опитат да те унищожат.

Дълго време успялата Европа се държеше безотговорно към другите държави в региона и допринасяше за укрепването на авторитарните режими. Тази Европа забрави, че държави, които убиват журналисти, които хвърлят в затвора активисти или разпръскват мирни демонстрации, представляват заплаха не само за собствените си граждани. Такива държави представляват заплаха за целия регион и мира в света като цяло. Затова беше необходимо да се реагира на системните нарушения на човешките права. Правата на човека трябваше да бъдат не по-малко важен фактор при взимането на политически решения от икономическата изгода или сигурност. Този подход трябваше да се приложи и във външната политика.

Ярък пример за това е Русия, която унищожи постепенно собственото си гражданско общество. Но развитите демокрации дълго си затваряха очите за това. Те продължиха да се ръкуват с руското ръководство, да строят газопроводи и да правят business as usual. Десетилетия наред руските войски извършваха престъпления в различни страни. Но винаги оставаха ненаказани. Светът почти не реагира дори на акта на агресия, довел до анексирането на Крим, което бе безпрецедентно в следвоенна Европа. Русия повярва, че може да прави каквото си поиска.

Европа, която не успя

През февруари 2014 г. Русия започна война срещу Украйна, окупира полуостров Крим и част от Донецка и Луганска област. По това време в Украйна приключи Революцията на достойнството. Милиони хора смело се изправиха срещу авторитарния и корумпиран режим. Те излязоха по улиците на цялата страна с искане режимът да продължи движението към европейското цивилизационно пространство. Те се бориха за възможността да изградят държава, в която правата на всеки човек са защитени, правителството носи отговорност, съдилищата са независими, а полицията не громи мирните студентски демонстрации. И платиха най-високата цена за това. Полицията разстреля над сто мирни демонстранти на централния площад в столицата. Хора загинаха под знамената на Украйна и Европейския съюз.

Когато авторитарният режим падна, Украйна получи шанс за демократична трансформация. За да спре напредъка на Украйна по този път, Русия започна войната през февруари 2014 г. А през февруари 2022 г. я разшири с пълномащабно нахлуване. Защото Путин не се страхува от НАТО. Диктаторите се страхуват от идеята за свобода. Сега Русия се стреми да сломи съпротивата и да окупира Украйна, причинявайки умишлено болка на цивилното население. Руските войски целенасочено разрушават жилищни сгради, църкви, училища, музеи, болници, разстрелват хора при договорени евакуационни коридори, затварят в лагери за инфилтрация, извършват принудителни депортации на населението, отвличат, изтезават и убиват в окупираните територии. Европа не успя да спре това.

Тази война има ценностно измерение. Русия се опитва да убеди украинския народ, че евроинтеграционният му избор е грешка. Русия се опитва да убеди целия свят, че демокрацията, върховенството на закона и човешките права са фалшиви ценности. Защото по време на война те не защитават никого. Русия се опитва да докаже, че държава с мощен военен потенциал и ядрени оръжия може да диктува своите правила на цялата международна общност и дори да променя международно признатите граници. Следователно това не е война между две държави, а война между две системи – авторитаризъм и демокрация. И тази война се води в нашия дом. Хората започват да разбират това едва когато почнат да им падат бомби на главите, но войната има и други измерения – икономическо, информационно, ценностно. Независимо дали имаме смелостта да го признаем, или не, тази война отдавна е прекрачила границите на Европейския съюз. Русия обяви война на Европа. Русия се бори срещу ценностите, които определят европейската цивилизация. Европа трябва да поеме отговорност. Демокрацията, върховенството на човешките права не могат да бъдат извоювани веднъж завинаги. Ценностите на съвременната цивилизация трябва да бъдат защитени.

Европа, която се страхува

Европа не знае как да спре войната. И отделни гласове упорито призовават Украйна за мир.

Хората в Украйна искат мир повече от всеки друг. Но мирът не идва, когато нападнатата страна свали оръжие. Това не е мир, а окупация. Окупацията е друга форма на война. Русия започна терор в окупираните територии, за да ги държи под контрол. Това означава, че руските военни и специални служби изтребват местни активни хора – кметове, общественици, журналисти, доброволци, свещеници, артисти и т.н. Възрастта, полът и здравословното състояние нямат значение. Хората нямат никаква възможност да защитят своята свобода, имущество, живот и близките си. Окупацията не означава просто смяна на едно държавно знаме с друго. Окупацията е свързана с изтезания, депортации, принудителни осиновявания, забрана на идентичност, филтрационни лагери, масови гробове.

В един от тези гробове под номер 319 в освободената Харкивска област е намерено тялото на убития Володимир Вакуленко. Той е детски писател. Автор на прекрасни произведения за деца, цели поколения са израснали с неговите книги. По време на руската окупация Володимир изчезва. Семейството му до последно се надявало, че е жив и като хиляди други хора е в руски плен. За близките му е трудно да се примирят с резултатите от съдебно-медицинската експертиза, идентифицирала тялото.

Устойчивият мир е свободата да живееш без страх и да имаш дългосрочна перспектива. Трябва да спрем да маскираме отложените военни заплахи като „политически компромиси“. Призивите към Украйна да спре да се защитава и да задоволи имперските апетити на Русия са не просто погрешни. Те са аморални. Не може да бъдат оставени хората в окупираните територии да умират и да бъдат измъчвани. Техният живот не може да бъде „политически компромис“. Да се бориш за мир не означава да се поддадеш на натиска на агресора, а да защитиш хората от неговата жестокост.

Русия е съвременна империя. Поробените народи на Беларус, Чечения, Дагестан, Татарстан, Якутия и др. са подложени на насилствена русификация, експроприация на природни ресурси, забрана на собствения им език и култура и принудителна промяна на идентичността. Империята има център, но няма граници. Една империя винаги се стреми да се разширява. Следователно, ако Русия не бъде спряна в Украйна, тя ще отиде по-далеч. Това не е война на един човек. Това е войната на един народ, който в желанието си да възстанови „руското величие“ изгуби способността да прави разлика между добро и зло. Затова се радва на заграбването на украинските територии и изобличава бащата на Маша Москальова, нарисувала антивоенна картина в училище. Сега баща ѝ е в затвора, а тя самата е в приют.

Руският народ ще носи отговорност за тази срамна страница от своята история и за желанието си насилствено да възроди бившата империя. Именно осъзнаването за тази отговорност мотивира честните хора да се противопоставят на злото и да наричат нещата с истинските им имена, дори когато това противоречи на преобладаващото обществено мнение. В Русия тези хора са маргинално малцинство, но благодарение на тяхната смелост руснаците никога няма да могат да кажат, че просто не са знаели, че убиването на хора е зло.

След пълномащабното нахлуване Украйна оцеля благодарение на желанието на украинския народ да защити свободата и демократичния си избор, както и благодарение на подкрепата на развитите демокрации. Те казаха: нека помогнем на Украйна да не загуби. Сега казват: ние ще бъдем с вас, докато трае всичко това. Но тази парадигма трябва да се промени. Вместо да помагате на Украйна да не загуби, мислете и действайте така, че да помогнете на Украйна да спечели бързо. Европа, която се страхува, се изкушава да избегне отговорните решения. Европа, която се страхува, се държи така, сякаш глобалните предизвикателства един ден ще изчезнат от само себе си. Истината е, че те само се задълбочават. Губим си просто времето.

Европа, която има бъдеще

Войната превръща хората в числа. Мащабът на военните престъпления нараства толкова бързо, че е невъзможно да се разкажат всички истории. Но аз ще ви разкажа една. Историята на Свитлана, която загуби цялото си семейство, след като руска ракета удари къщата ѝ. „Чувах как умират. Мъжът ми дишаше, напъваше се, сякаш се опитваше да отмести от себе си плочата, но не успя. В един момент той просто замръзна. Баба и Женя умряха мигновено. Чух как дъщеря ми заплака. В един момент тя също затихна. За сина ми майка ми ми каза, че ме извикал няколко пъти, а сетне затихнал“.

Докато военното измерение на войната се ограничава до пределите на Украйна, Европа, която е успешна, може да изключи новините за военните престъпления и да избегне гледането на ужасни снимки и видеоклипове. Милиони хора в Украйна не могат да го направят. Не можем да изключим войната. Този ужас се превърна в наш живот.

Хората не са числа. Трябва да осигурим справедливост за всички хора, независимо от това кои са, от социалния им статус, вида на престъпленията и жестокостите, които са претърпели и това дали чужди медии и международни организации се интересуват от тяхната съдба. Трябва да върнем имената на хората. А с тях и човешкото им достойнство. Защото животът на всеки човек има значение.

Все още гледаме на света през призмата на Нюрнбергския трибунал, където военнопрестъпниците бяха осъдени едва след падането на нацисткия режим. Но справедливостта не бива да зависи от стабилността на авторитарните режими. Все пак живеем в нов век. Правосъдието не трябва да чака. От нас зависи да прекъснем този цикъл на безнаказаност и да променим подходите към правосъдието за военни престъпления. Трябва да създадем международен трибунал и да изправим Путин, Лукашенко и други военнопрестъпници пред правосъдието. Да, това е смела крачка. Но е необходимо да се докаже, че демокрацията е ефективна, върховенството на закона работи и справедливостта съществува, макар и със закъснение.

Това е ролята на Европа, която определя нейното бъдеще. Да си европеец означава да проявяваш солидарност в борбата за ценностите на демокрацията, върховенството на закона и човешките права. Това означава не просто да заемаме поза, а активна позиция.

Въпросът не е само как ще защитим хората през XXI век. Благодарение на мултикултурализма и своята сложна история Европа има потенциала да преосмисли значението на хуманизма в ерата на стремглав технологичен прогрес и да даде нови измерения на човечността.

Европа, която е успешна, може да помогне за изграждането на свят, който успява. Европа може да играе ключова роля в създаването на международна система за сътрудничество, която да обединява развитите демокрации и държавите, които преминават или уверено тръгват по пътя на демократизацията. Такъв съюз не трябва да се определя от общо минало, икономическо развитие или географски континент, а от общи ценности и цивилизационни нагласи.

Защото правата на човека са начин на мислене, определена парадигма за възприемане на света, която показва как човек мисли и действа. Така че не е достатъчно да се приемат правилните закони или да се създават формални институции. Ценностите на обществото са все пак по-силни от всякакви закони и институции. Това означава, че имаме нужда от ново хуманистично движение, което да работи с обществото на ниво смисъл, да се занимава с просветителство, да формира масова подкрепа и да подтиква хората да защитават правата и свободите. Това движение трябва да обедини интелектуалци и граждански общества от различни страни, защото идеите за свобода и човешки права са универсални.

Когато законът временно не работи и не можем да разчитаме на него, можем да разчитаме на хората. Дори да нямаме политически инструменти, винаги остават нашите думи и собствената ни позиция. Обикновените хора имат много повече влияние, отколкото осъзнават. Гласът на милиони хора в различни страни може да промени световната история по-бързо от намесата на ООН.

Бъдещето ни е несигурно и негарантирано. Европа на XXI век може да се превърне в свят на хуманизма, а може отново да бъде поразена от невиждани по своята жестокост престъпления. Европа носи споделена отговорност да преодолее глобалните предизвикателства и да поеме по нов път на световно разбирателство. Европа е не толкова география, колкото ценности – ценностите на съвременната цивилизация. Живеем в свят, в който ценностите нямат държавни граници. И само разпространението на идеите за свобода правят нашия свят безопасен.

Превод от украински Райна Камберова

Олександра Матвийчук (1983) е украинска правозащитничка, ръководител на Центъра за граждански свободи. Фокус на дейността ѝ са човешките права и демократичните реформи в Украйна и в региона на ОССЕ. Носителка на наградата на ОССЕ „Защитник на демокрацията“ и на Нобеловата награда за мир за 2022 г.