Има поне три разказа, три възможни прочита на резултатите от европейските избори на 25 май. Валидни за случващото се в Обединена Европа, както и за всяка страна поотделно.
Можем да ги открием из европейската преса, техни варианти насищат и днешния български дебат, колкото и той, по формулата на Тончо Жечев, да е пример за „котловинно мислене”.
Първият е, че Европа „бере душа”, че европейският проект се е изчерпал. Това е разказът на евроскептиците, които днес тържествуващо тръбят – погледнете какво става във Франция, във Великобритания…
В България, където русофилството пряко загроби евроскептицизма и съответните партии останаха под чертата, този разказ в момента няма как да е водещ. Което не означава, че посредством истерията на „Атака” или на друга сходна истерия, утре той няма под една или друга форма да избликне.
Ето резюмето на евроскептичния разказ. Европа е в икономическа стагнация, безработицата (особено младежката) е на кошмарно високи нива. В същото време Комисията в Брюксел е само порочен пример за бюрокрация плюс оруеловски новоговор, а на всичкото отгоре позволява на бедния Юг или Изток да преразпределят средства от фондовете на богатия Запад. Да не говорим, че „чужденците” (пришълците, бежанците) крадат работни места и отнемат хляба на местните хора. Колко убедителен е този разказ, можем да съдим по резултатите на Марин льо Пен във Франция, където Националният фронт е вече „партия на работниците” (изцяло замествайки френските комунисти или социалисти на този терен).
Затова дезинтеграцията идвала да замени интеграцията: Европа пак става „Европа на отечествата” –даже не просто на нациите, а на национализмите, които избуяват отвсякъде (Франция, Великобритания, Дания, Австрия, Холандия).
Решенията са добре познати: протекционизъм, изолационизъм, прогонване на чужденците.
Контрааргументите също. Как една отделно взета национална държава в Европа ще се справи сама във вихрушката на глобалната икономика, в един свят, който бързо се променя? Марин льо Пен не може да обясни защо връщането към френския франк ще направи чудото, което еврото пречи на Франция да създаде (като се има предвид огромната цена на френския социален модел, най-скъпоструващия в Европа). Нито Найджъл Фараж е в състояние да представи обективна картина какво би коствало на британската икономика прогонването на „чужденците” като цяло, голяма част от които са ядрото на икономически мотор на Обединеното кралство.
Емоциите по миналото величие са едно, икономическите и политически реалност – нещо друго.
Изглежда, че стигнахме онази точката на махалото, за която Ханс Магнус Енценсбергер предупреждаваше още в средата на 90-те: лесно е да си европеец, когато си заможен, трудно е да се европеец, когато те удари кризата. Тогава Енценсбергер посвети едно свое знаменито есе на източноевропейците, припомняйки, че истинската Европа е винаги „Европа върху руини”, постоянно усилие на съграждане, тухла по тухла, както е след Втората световна война. Обратното е „крепостта Европа”, непристъпна за чуждите орди (в икономически и политически смисъл), която е основната метафора на Гьобелсовата пропаганда, а добре знаем защо рухна тази „крепост”.
Вторият разказ, този на еврофилите, гласи, че Европа е в криза, но вече си „поема дъх”. Тези аргументи са също добре познати. Решението е „повече”, а не по-малко Европа – нова политика на икономически растеж, ефективен президент на Комисията, енергичен външен министър, реформа на институциите, общи европейски политики – иновации, енергетика и т.н. Аргументи, които се споделят от всички български партии, попаднали в Европейския парламент, а и от повечето непопаднали – без крайно левите, комунистическите и крайно десните формации. Не включвам обаче „Атака” в това число, защото тя очевидно търси място в някакъв бъдещ Евразийски парламент.
И накрая, идва третият прочит, който е чисто локален: случващото се в ЕС е важно най-вече като резултат за съотношението на силите в отделните държави.
Трябва да признаем, че този прочит е най-близък до българските „котловинни нагласи” на леко „снишаване” пред европейските проблеми. Нали и без това „големите” ще решат бъдещето на Европа, пък на нас само ни „пускат” и „спират” еврофондовете…
От тази гледна точка евроизборите бяха чудесна генерална репетиция към предсрочните избори – с възможност за вот срещу правителството на Орешарски или негова защита по системата „15-15”.
Не казвам, че резултатът е пренебрежим: от близо година българското общество е блокирало, демокрацията в страната е чисто фасадна – с премиер „подставено лице”, с министри фигуранти, с неработещ парламент, с неясен център на властта, който непрозрачно взима решения, оттук и въпросът „кой”, който всички продължаваме да си задаваме. Оттук и протестите, безнадеждността, „новите политици”, нежеланието на много хора да гласуват.
В този смисъл българската ситуация е криво отражение на сегашния набег на популисти и крайни националисти към властта в Европа. Ние отдавна сме сбъднали страховете на мнозина европейци: у нас псевдо-експертни популисти, с подкрепата на крайните националисти, си управляват и с просто око е видно на какъв хал е държавата ни.
Но за чест на българските избиратели трябва да признаем, че въпреки всевъзможните им страхове, те ефективно решиха един двоен проблем: показаха червен картон на това управление, без да допуснат в Европейския парламент отявлени антиевропейци. С едно конкретно изключение и то веднага се набива в очи – Ангел Джамбазки от „България без цензура”. Това е българският принос към европейските страхове от „чужденците”.
А европейците наистина се страхуват, както стана ясно след тези европейски избори. Те се страхуват по много причини и от много неща: за себе си, за семействата и за работата си, заради заплахата от война и заплахите на Русия; заради кръвта, която продължава да се лее в Близкия Изток – в Сирия, Либия и другаде. И най-вече защото са несигурни в бъдещето си.
С което пак се връщаме към началото на общия европейски проект и затова ще си позволя да цитирам едни пророчески думи на убеден европеец като Албер Камю, изречени през 1948 г.: Това, което особено смайва в света, в който живеем, е, че повечето хора (освен вярващите) преди всичко са чувстват лишени от бъдеще. А няма достоен живот без проекцията на бъдещето, без зрялост и прогрес. Това засяга огромен брой европейци, съсипани от насилие и лъжи, разочаровани в големите си надежди, които отхвърлят идеята да бъдат убедени в каквото и да било и по какъвто и да било начин.
Това е горчивата диагноза. А изходът, решението на проблемите, е в ръцете на самите европейци, които, под натиска на един бързо променящ се свят, ще трябва срочно да формулират своите нови цели и приоритети. Друг голям европееец, Едгар Морен, го формулира неотдавна по следния метафоричен начин: Европа е Спяща красавица, която се нуждае от собствена цел, за да се събуди.
