Мадрид и Варшава наскоро си заприличаха: и двата града се превърнаха в театър на големи манифестации. Ала поводът за събиране на толкова големи тълпи в крайните точки на Изтока и на Запада на Европа бе от съвсем различно естество.
В Испания гражданите бяха обединени от икономическо и социално отчаяние. Те излязоха на улицата, за да заявяват, че отхвърлят политиката на свиване на бюджета, наложена от Европейския съюз, която, според тях, ги води към пропастта. Те искат работни места и достойно заплащане. Възмущението на някои испанци ясно придобива антикапиталистически и антиглобалистки тон.
В полската столица католическите и консервативни партии, както и синдикатът „Солидарност”, вдъхновени от една християнска радио-верига – „Радио Мария” – събраха привържениците си по-скоро поради политически и културни причини, отколкото поради икономически искания. В името на защитата на свободата на пресата, те заклеймиха правителството, което намират за твърде „центристко” и недостатъчно „полско”.
Преди десет години Доналд Ръмсфелд, тогава американски секретар по Отбраната, направи прословутото разграничение между „стара” и „нова” Европа на базата на тяхното отношение към Съединените Щати и към войната в Ирак. Нова Европа (или поне нейните правителства) разбират необходимостта да се упражнява сила и са на страната на бог Марс, докато стара Европа (с благородното изключение на Великобритания) е поразена от културата на слабостта и се нарежда на страната на Венера.
Разликите между манифестациите в Мадрид и Варшава сочмат, че различията между стара и нова Европа си остават валидни, но не по начина, по който го разбираше Ръмсфелд.
Разбира се, че би било неправилно да противопоставяме една цветуща Полша на някаква рухваща Испания. Заради световната и европейска криза полската икономика вече не е в такъв възход. Нивото на безработица е около 10% (наистина наполовина на испанската), а годишният растеж на БВП е около 1% (в Испания тези стойности са отрицателни). Ала нагласите и в двете страни, както и тяхното възприятие за Европа са в силен контраст.
Полша, която все още не е част от еврозоната, не вижда друг избор, освен ЕС. Страната напълно се е примирила със стратегическото отдалечаване на САЩ от европейския континент, въпреки че поляците продължават да се обзети от страх пред Русия. И можем ли да ги упрекваме заради това, щом като Русия изглежда повече отвсякога носталгична към своята имперска традиция?
Ала отчитайки политическата еволюция на Украйна, без да говорим за Беларус, Полша вече не би могла да мечтае за бъдеще на Изток. Единствената възможност за Полша това е Западът – един по-скоро европейски, отколкото американски Запад.
Полша се възползва от икономическия растеж и просперитет на Германия, неин пряк западен съсед и най-близък съюзник. Помирението между двете страни безспорно е един от техните най-големи успехи и Полша може би за първи път в своята история може да приеме, че се намира на добро място – близо до Берлин – и то в добър момент.
За сметка на това Испания изглежда, че се насочва на Юг – в преносен, но и в пряк смисъл (за което свидетелства опустяването на някои региони на Андалусия). Ала Испания категорично и с основание отказва да бъде сравнявана с Гърция. Замислете се за нейната модерна инфраструктура, за динамиката на нейните млади бизнесмени и за международното признание на нейните културни продукти и ще се убедите, че испанците имат право. Но Испания все повече възприема Европа като проблем, а не като решение. Не толкова защото нейните граждани искат да напуснат еврозоната (макар че не малко испанци искат техните региони да напуснат Испания), а по-скоро страната иска да си остане самата себе си: тоест да поддържа един начин на живот, който до голяма степен е продукт на климата.
За поляците ЕС е по-скоро средство за модернизация, докато испанците го възприемат все повече като синоним на нещо, което накърнява тяхното достойнство и същност. Как тогава да се обединят страни-членки, чийто емоционален дневен ред е толкова различен? И как Европа може да върви напред при толкова открояващи се различия? Испанците се шокират, когато ги сравнят с гърците, а поляците се шокират, когато ги сравнят с испанците. Французите отказват да бъдат сравнявани с италианците и така нататък по адската спирала. И все пак не беше чак толкова отдавна, когато след падането на Франко поляците гледаха към Испания със завист.
В тази връзка се сещам за един разговор с полския политик и държавник Бронислав Геремек през 1978 г., когато деляхме общ кабинет във Вашингтон. Според него Полша и Испания дълго време са имали една почти паралелна история. И двете страни са били неспособни да интегрират модерността в своите институции, след което и двете държави са преживели упадък, макар да са имали блестящ исторически разцвет между края на XV и началото на XVIII в. Полша дори е изчезнала от картата на Европа, ставайки жертва на алчността на най-близките си съседи.
Демокрацията се завърна в Испания през 1975 г. и страната тутакси зае своето място в Европа, докато по същото време Полша изглеждаше като пленница на своята трагична история. Но 11 години след моя разговор с Геремек комунизмът рухна и през 2004 „завръщането” на Полша в Европа беше вече факт.
Днешните поляци не смятат, че Европа ги е измамила. Почти навсякъде из страната се виждат осезаеми знаци за подкрепата на ЕС: тук мост, там училище. В Испания, за сметка на това, разочарованието към Съюза замени бурния ентусиазъм от периода „La movida”(демократичният преход след смъртта на Франко). От това дали разочарованието ще си остане факт, много ще зависи и бъдещето на Европа.
Превод: Тони Николов
Доминик Моаси (род. 1945 г.) е френски политолог и геополитик. Специален съветник и бивш заместник директор на Френския институт за международни отношения (IFRI).Преподава в Харвардския университет и в Колежа на Европа. Автор на множество книги сред които: Геополитика на емоцията (2009), Картите на Франция в часа на глобализацията. Диалог с Юбер Ведрин (2000), Новият континент: пледоария за една възраждаща се Европа, в сътрудничество с Жак Рупник (1991).
