Кои сме ние и какво искаме? Дебатираме ли тези въпроси? Искаме да станем част от Евразия заедно с Волен Сидеров или искаме да останем част от Европа, искаме да бъдем буфер, искаме да останем уникални, затворени в себе си и доминирани от възела на т. нар. пазарджишки национализъм – кой е нашият път?
Живеем в период от време, в който светът, такъв какъвто го познаваме през последния четвърт век, започна много сериозно да се руши. Тези координати на международния порядък, с които свикнахме след 1989 -1990 г., които изградиха един нов свят, една нова Европа, едни нови отношения, в които и ние по свой начин се вписахме повече или по-малко удачно, този свят започва да преживява много сериозна метаморфоза. Светът отново се променя, променя се доста драматично, доста радикално и за нас е необходимо да намерим някакви по-дълбоки ориентири, които да ни дават посоките, в които да ориентираме своите собствени представи, своите собствени цели и собствени интереси като общност, като нация, като регион. Краят на Студената война на практика беше краят на модерната епоха в областта на геополитическите системи. Модерната епоха, която започна с Просвещението, с индустриализацията кулминира в системата от международни взаимоотношения в края на XIX и началото на XX век, изграждайки една международна система върху националната независимост, върху националния суверенитет. Международната система бе изградена като еднослоева система от отношения между суверенни, независими нации. През XIX век постепенно се изживяха васалитетите, постепенно се изживя съподчинеността на едни държави на други, на велики сили и по-малко велики държави, които трябва да се впишат в системата на великите сили. Международната система бе изградена като система на национални суверенитети и това беше кулминацията на модерната епоха.
С края на Студената война обаче модерната епоха приключи с една специфична криза на националната държава. Кое доведе до кризата на националната държава – две основни направления в развитието на международните отношения, противоположни по своето съдържание и по своята посока, доведоха до тази криза на националната държава и до създаването на нова среда на международните отношения. Първата центростремителна тенденция в международните отношения е глобализацията. Глобализацията е един процес на технологично, финансово-икономическо и информационно универсализиране на съвременния свят, което доведе до това, че както икономиката, така и много други важни измерения на нашия живот, бяха интернационализирани и превърнати в планетарен феномен. Днес ние имаме една наистина глобална икономика, една глобална комуникационна система, глобална финансова система, глобална система на взаимодействие между хората. Идеолозите на технократичния оптимизъм, които оценяват този процес, го оценяват обикновено само от гледна точка на неговите позитиви. Но глобализацията е един дълбоко противоречив процес – от една страна той създава множество нови възможности за народите по света, прави света малък, създава множество възможности за комуникация, за информация, за общуване, за пътуване, за икономически просперитет. От друга страна, глобализацията прави нашия многообразен свят много по-близък, много по-компактен и от тази гледна точка доста по-противоречив и опасен. В началото на 70-те години медийният гуру Маршал Маклуън дава едно пророчество по отношение на тогава започващата глобализация. Според него хората смятат, че когато светът се универсализира, когато ние всички станем едно цялостно общество, тогава ще настъпи истинското братство между народите. Но може би това няма да е точно така, защото когато различните хора започнат да живеят на много по-малко разстояние едни от други, тогава противоречията и конфликтите между тях ще бъдат много по-релефни и много по-опасни. Това наистина се случва пред нашите очи. Преди 7-8 години в един датски вестник бяха публикувани няколко карикатури на пророка Мохамед. През следващите няколко дни целият ислямски свят беше на крака и протестираше. Публикацията на пет карикатури в един вестник в една малка страна се превърна в глобален феномен, в глобален проблем и източник едва ли не на международен конфликт, благодарение на обстоятелството, че живеем в епоха, в която всичко става достояние на всички много бързо. Така че сама по себе си глобализацията е противоречив феномен и е много важно по какъв начин я оценяваме в нейните различни измерения. Много голямо значение има оценката на глобализацията от гледна точка на това какво въздействие има тя върху националната държава. Глобализацията подкопава, ерозира суверенитета на националната държава отгоре. Глобализацията лишава националната държава от икономически суверенитет и постепенно лишава националната държава от културен суверенитет. Националната държава се характеризира с това, че тя създава един процес на унификация, изграден върху това, което се нарича национална култура. С нахлуването на глобализацията, с интернационализацията на икономическите и на информационните потоци, както в икономическо, така и в културно отношение, суверенитетът на националната държава се подкопава, тя става все по-зависима от това, което е извън нея, от глобалната инфраструктура на властта, на богатството, на информацията, на културните потоци.
Вторият процес, обратен по посока и съдържание на процеса на глобализация, също има изключително силни отражения върху битието на националната държава. Това е процесът на завръщането на традиционната култура в самоидентификацията на народите. Това е един изключително интересен процес, за който се пише, но се пише обикновено, без да се прави цялостна оценка на причините за неговото възникване. Завръщането на традиционната култура в самоидентификацията на народите, включително в тяхната държавна и политическа самоидентификация, е тясно свързано с края на модерната епоха. Какво е характерно за модерната епоха от гледна точка на културата? Модерната епоха създава стройна йерархия на културите. На върха на тази йерархия е модерната култура, културата на модерното общество на рационализма. По-надолу са традиционното общество, магичното общество, примитивните общества и т. н. Смисълът от съществуването на човека и на обществото в модерната епоха е развитието, прогресът от ниските стадии на културно и цивилизационно ниво към върха на цивилизацията. А този връх е модерната епоха, модерната култура, рационалното мислене, подредеността на триизмерния свят от гледна точка на царството на разума. Какво ознаменува края на модерната епоха и навлизането в нещо, което продължаваме да наричаме постмодернизъм, просто защото не знаем по какъв начин да го наречем съдържателно? Разруши се йерархията на културите, разруши се йерархията, която поставяше модерния свят, модерната култура, модерния рационализъм на върха на човешката култура, а всички останали по-долу. При постмодерното съзнание, при постмодерния манталитет и възприемане на света, културите не са йерархични, а равни. Всички са равни, независимо от това какъв стадий на развитие са стигнали, всички имат равни права, всички имат равни възможности на самоосъществяване и тези равни възможности се гарантират от нещо, което се нарича мултикултурализъм и което очевидно не функционира много добре.
Какво е основното следствие в политическо и геополитическо отношение от тази егалитаризация на културите? Основното следствие е, че модерната култура, модерният свят, в частност западният свят, който е образецът за модерно развитие, престават да бъдат образец. Какво представляваха антиколониалните революции през целия ХХ век? Антиколониалните революции са водени от местните елити на колонизираните страни, чиито деца са били изпратени да учат в западноевропейските университети с цел да прегърнат британската, френската, немската или белгийската култура. Но от тези култури те прегръщат преди всичко едно – национализма, модерния национализъм. Връщат се обратно вкъщи и организират национални движения за еманципация и за създаване на това, което Европа и Западът вече притежават. Която и антиколониална вълна на развитие да погледнете, ще видите, че тя е доминирана от идеологиите на модерния национализъм. Модерните идеологии, идеологиите на модерния национализъм стоят в основата на антиколониалните революции и на наследилите ги, макар и слаби национални държави. След като обаче модерният свят и модерната култура, модерната цивилизация престават да бъдат връх на човешкото развитие и стават единия от вариантите на човешкото цивилизационно развитие, този стремеж към постигане на резултатите на Запада започва да се размива и да изчезва. На мястото на арабския национализъм от типа на Гамал Абдел Насър, или ако щете на Ясер Арафат в Палестина, дойдоха „Мюсюлманските братя“, дойде „Хамас“ и подчини светското направление на палестинското национално-освободително движение. В Китай се възроди конфуцианството, в Япония никога не е отмирал шинтоизмът и специфичните парадигми на японската култура. Навсякъде по света стремежът към модернизация по западен образец започна да отстъпва на стремежа към възраждане на собствената традиционна култура. На мястото на парадигмата на Франсис Фукуяма, който твърдеше, че западната либерална демокрация след краха на комунизма е единствената възможност за развитие на съвременния свят, дойде парадигмата на Самюъл Хънтингтън, според когото има осем цивилизации и всяка от тях е различна. Според Хънтигнтън именно приоритетите на традиционната култура, изградила тези осем цивилизации, ще определят бъдещето на света, а не някаква универсалистка либерална демокрация.
Традиционната култура подкопава модерната национална държава отдолу. Тя създава нови пространства на идентичност, които нямат много общо с този тип идентичност, която модерната национална държава създава. Така непрекъснато в нашия свят отгоре глобализацията подкопава суверинитета – икономиески и културен, – а отдолу традиционната култура създава непрекъснато нови острови на многообразие, нови острови на културно-етническо многообразие – възражда племената, възражда чувството, че малката идентичност е тази, която има смисъл. Да бъдеш член на голямо мнозинство не е чак толкова важно, важното е да си член на едно активно малцинство, което добре осъзнава себе си и поради това добре организира себе си. Така в съвременния свят тези две направления – глобализацията и възраждането на традиционната идентичност – създават перспективата, в която класическата модерна национална държава изпитва напрежение и от двете страни и постепенно ерозира. Ние всички изпитваме този натиск и от двете страни.
През 90-те години беше много модерно да се говори за това, че най-после идва краят на националната държава. Една щастлива оптимистична либерална утопия говореше, че най-накрая идва краят на този национализъм и на неговия носител – националната държава, че те ще бъдат заменени от един щастлив глобализъм, в който всички ние ще бъдем заедно и в който вече няма да съществуват феномените на междунационалните конфликти, които са опорочили и практически са унищожили перспективите на едно пълноценно развитие на модерните общества, особено в Европа, в сърцето на модерната епоха във втората половина на XIX и първата половина на XX век. Само че постепенно започна да става ясно, че тази нова глобална общност, тази нова общност на народи, на племена, религии, възгледи и т. н. няма свой център, няма своя институционална определеност. Глобализацията се развива, но тя се развива на пазара, а кой мете улиците, кой организира образованието, кой организира здравеопазването, кой поддържа обществения ред, кой прави от хората граждани, тоест равни помежду си в права и задължения към държавата? Всичко това глобализацията не може да го прави. Не могат да го правят и новите племена, изравнени в правата на своята култура. Може да го прави същата стара национална държава, която така или иначе се съхранява, макар че е принудена да променя своята идентичност в процеса на глобализация и на възраждане на традиционната култура в различни части на нашия свят.
Споменавам тези процеси като рамка на нашия собствен живот, защото основната подтема на моята презентация тази вечер е свързана с това, което се случва около нас. Ние преживяваме една изключително тревожна фаза на нашето посткомунистическо развитие, която е свързана с новото самочувствие и новото самоопределяне на Русия и нейното отношение към заобикалящия я свят, преди всичко към страните от бившия Съветски съюз, но и по-широк кръг от страни, включващ и България. От друга страна ние преживяваме една много дълбока метаморфоза на това, което през последните шест десетилетия е известно като процес на европейско обединение, а днес е известно като Европейски съюз. Това, което в нашето съзнание придобива устойчивата форма на ЕС, е всъщност една изключително флуидна реалност, която много бързо се променя пред очите ни и ние се намираме на границата на три основни процеса, които много бързо променят контекста на нашето собствено съществуване. От една страна, това е новото самочувствие и новото самоопределение на Русия като голям фактор в международния живот, самооценката й като велика сила и последствията за нейното западно обкръжение. На второ място, еволюцията на ЕС като система от отношения и национални държави. И на трето място, това, което се случва в Близкия Изток като един много дълбок фундаментален процес на преоценка на собствената история и култура, на собствената цивилизация, опитът за едно възраждане на тази част от света на основата на нова интерпретация на традиционната за този регион религия – ислямът.
Бих искал да кажа няколко неща, които за България са изключително важни. Първо – за мястото и ролята на Русия. Днешна Русия се държи по отношение на своите западни съседи по един съвършено неправомерен начин и това е най-очевидно в Украйна. През 2008 г. това бе очевидно и в Грузия, и както вървят нещата, това няма да са единствените прецеденти, когато Русия отново ще демонстрира, че не е задължена да спазва тези правила, които са задължителни за всички други в международната общност. През десетилетието след края на Съветския съюз Русия имаше пред себе си три възможни пътя на развитие. Първата възможност беше да се преизгради, да се преконституира като една мощна и голяма национална държава. На мястото на разрушената Съветска империя да се появи поредица от нови национални държави, така както това се случва в останалата част на света в продължение на предходните 100-150 години. Русия направи опити да се конституира като национална държава през 90-те години, но това се оказа изключително трудно поради следните причини – първо, огромната географска протяжност, второ, етническото многообразие и трето, липсата на реален потенциал за национална интеграция на това пространство в една единна национална държава. Начинът, по който по времето на Елцин бяха направени реформите в руската икономика и в руската институционална система, показа, че за Русия ще бъде изключително трудно да се преконфигурира и преизгради като национална държава.
Втората възможност за развитие на Русия беше възможността тя да се самоосъществи във формата на демократична федерация. Подчертавам демократична, защото ако хвърлите, макар и бърз поглед върху модерната история на света, ще видите, че няма успешни федерации, които не са демократични. Имаше федерация Съветски съюз, имаше федерация Югославия, имаше и други федерации, изградени върху презумпцията за федерализъм, но авторитарен или тоталитарен федерализъм, които се провалиха. Успешният федерализъм е федерализмът на САШ, на Бразилия, на Швейцария. Демократичното устройство е предпоставка за успешен федерализъм. Можеше ли Русия да осъществи такъв демократичен федерализъм? Историята на 90-те години и началото на XXI век показа, че това е много трудно осъществимо. Спомняме си опита на Елцин да даде на бившите съветски и съставящите Руската федерация републики и области колкото се може повече пълномощия. Той им каза да вземат толкова власт, колкото могат, защото много добре знаеше, че единствената и най-важна гаранция за възстановяването на диктаторския тип управление в Русия е концентрацията на властта. Тоест колкото повече власт можете да вземете, толкова в по-голяма степен ще предотвратим завръщането на диктатурата, толкова в по-голяма степен ще изградим Русия като една демократична федерация. За съжаление на практика това не можа да се осъществи поради същите причини и поради факта, че радикални опити за отцепване от Русия – в Чечения, например, – създадоха много бързо завръщане към този тип имперска политика на потискане на националните импулси на съставните републики и общности в Русия. Това превърна демократичната федерация като форма на преучредяване на Русия в нещо твърде трудно или почти невъзможно за осъществяване. В началото на ерата на Путин, още в началото на XXI век, опитите Русия да се развива като истинска демократична федерация бяха преустановени с изграждането на вертикалата на властта, която започна с премахването на свободния избор на губернаторите на отделните области. Губернаторите се назначават от Кремъл.
Третата посока, в която можеше да се развива Русия след края на Съветския съюз, е възраждането на империята. Проблемът беше в това, че Русия след 1990 г. нямаше ресурса за изграждане на империя. Тя имаше ресурса – и до този момент продължава да има такъв ресурс – за осуетяване на свободното национално суверенно развитие на своите бивши сателити. Хвърлете един поглед върху постсъветската карта от 90-те години и до ден днешен и вижте кои са приятелите на Москва в околните територии – Абашидзе в Абхазия, Кокойти в Южна Осетия, Янукович в Украйна. Всички тези хора, които бяха изразители на руските интереси и на гледната точка, че съответната страна или област трябва да бъде максимално интегрирана с Русия, бяха хора от криминалния контингент, хора с изключително нисък интелектуален и морален статус. Русия нямаше потенциал да изгради каквато и да имперска конструкция, аз се съмнявам, че има този потенциал и днес, макар да има нарастващи апетити в тази посока. Русия имаше потенциал само да препятства развитието на своите доскоро подопечни територии по посока към независими национални държави.
Проблемът обаче е в това, че развитието на независими национални държави не е нещо, което е въпрос на политическа стратегия, не е нещо, което е въпрос на идеологическа цел на един или друг политик или политически елит. Създаването на модерните нации е обективен процес на развитие на модерното общество. Това е процес, който протече през XIX и XX век във всички части на света – започна в Северозападна Европа, разпространи се по цялата останала територия на Европа, излезе от Европа в Америка, Африка, Азия през ХХ век. Днес на практика говорим за криза на националната държава, но тази национална държава е основния ингредиент на международната система навсякъде по света. Има само едно пространство почти до края на ХХ век, което не бе подвластно на този процес на изграждане на независими национални държави и това бе пространството на бившия СССР. Руската империя, преучредена като Съветска империя след 1917 г., задържа максимално бързо създаването на независими национални държави. Именно това е процесът, който протича сега в постсъветското пространство и на мен ми се струва, че на територията на самата Русия много скоро ще набере скорост същият този процес.
Този процес не е приключен и в страни като България от бившата съветска периферия, защото нашата собствена модернизация, нашето собствено учредяване като национална държава, макар и имащо зад гърба си повече от 130 години история, все още не е приключило. Ние се намираме всложен период от своето развитие, имаме една слаба държава със слаби институции, със слабо самоопределение, със слаби граници във всяко едно отношение – не само териториално, но и икономическо, институционално, политическо и пр. Нормите, границите на нашия национален живот не са защитени. В епохата, в която преживяваме глобализация от една страна, и възраждане на традиционната културна идентичност от друга, в нашия регион, в региона на бившия Съветски съюз и бившата комунистическа система ние преживяваме процес на закъсняло учредяване на национални държави. Това закъсняло учредяване на национални държави е най-мощният процес, който протича в нашия регион. В нашия район, разбира се, има влияние и глобализацията, има влияние и възраждането на традиционната идентичност, но основният процес, който характеризира развитието му, е именно създаването на независими национални държави от бившата Съветска империя и нейната източноевропейска периферия.
Днес имаме една Русия в епохата на Путин, която в най-голяма степен се явява противник, антагонист на това национално развитие в своята амбиция да възроди Руската империя, просто защото няма друг модус за своето съществуване. Русия като национална държава не можа да бъде осъществена. Русия като демократична федерация не можа да бъде осъществена. Това, което може да бъде възродено в Русия е възраждане на някакъв тип имперска конструкция. И тази имперска конструкция търси своята легитимация срещу процеса на национална еманципация на прибалтийци, на грузинци, на украинци и т. н. Коя е легитимацията на новата имперска доктрина в Русия? Тя се корени именно в този процес на завръщане на традиционната идентичност, който дава основание на хора като Александър Дугин и Путин да твърдят, че Русия не подлежи на този тип модернизация, която е протекла на Запад, която е създала съвременните национални държави и съвременната демократична система. Русия е особена цивилизация, Русия е цивилизация, която ще трябва да се развива по своя собствена логика и всеки, който приближава границите на Русия, било с разширение на ЕС, било с разширение на НАТО или с ислямистка експанзия от юг, осъществява процес на нападение, на реално отричане на правото на Русия да поддържа своята цивилизационна общност.
Знаете, че от гледна точка на Русия ние също принадлежим към този цивилизационен ареал. но България избра нещо друго. Тя избра да се присъедини към една друга общност, която изгражда своята идентичност на друго основа. Това е европейската общност на нациите, чийто изходен пункт са огромните изключително травматични конфликти на Европа по време на Първата и на Втората световна война. Една общност, която счита, че може да създаде нов просперитет и ново развитие на европейския континент чрез постнационални дефиниции на живота на европейските народи. Взаимната обвързаност между европейските народи е на първо място това, което може да смекчи конфликтите помежду им, да напрви интересите на една страна тясно обвързани с интересите на друга страна и по този начин постепенно да създава нова иднетичност. България избра да се присъедини към тази общност след своята еманципация в началото на 90-те години. Този избор не беше случаен, макар че бе основан на редица митове от типа на цивилизационна идентичност, завръщане в Европа и т.н.
Европа никога не е била единна в степента, в която да се осъществи подобно завръщане. Но аз мисля, че България направи съвършено свободен избор на своята принадлежност към тази Европа, въпреки че по темповете на своето развитие, по приоритетите на своето развитие и по характера на своята иднетичност, България все още не принадлежи към това ниво на развитие на Европа, което прави възможна една постнационална Европа. България е страна, която все още има да разрешава национални проблеми, и от тази гледна точка нейното присъединяване към Европа има редица аспекти, които трябва да бъдат разглеждани не просто в смисъла на догонване, а в смисъла на паралелно осъществяване на различни приоритети на общественото развитие на България – приключване на модерното национално развитие, интеграция в постнационалната общност на Европа и т.н.
Когато в Киев, в началото на тази година, хората излязоха на централния площад, там се проля кръв. Кръв се проля под знамето с 12-те звезди на ЕС. Наистина ли стремежът на Украйна да се присъедини към Европа беше мотивацията на тези хора да жертват живота си? Не мисля, че това беше точно така. Защо излязоха хората на Майдана? Не просто, защото Янукович отказа да подпише споразумението за асоцииране с ЕС, а защото алтернативата на това споразумение беше присъединяването към т. нар. Митнически съюз или Евразийски съюз с Русия, което за голямата част от украинците беше символ на нова загуба на национална идентичност. Присъединяването към този доминиран от Русия Евразийски съюз за Украйна означаваше край на новопридобитата свобода, край на новопридобития суверенитет, колкото и номинален да е бил той през последния четвърт век. Затова кръвта, която се проля под европейското знаме, беше кръв, пролята за националната независимост на Украйна. И това е една нова дефиниция на днешна Европа. Днешна Европа не може просто да бъде постмодерна. Тя не може просто да бъде постнационална, не може просто да бъде това, в което тя се превърна в десетилетията след Втората световна война, когато имаше Желязна завеса и когато Европа беше един добре, надеждно охраняван от свръхсилата Америка остров, на който можеше да протече този експеримент на обединение. Днес Европа е нещо съвършено различно. Освен този постмодерен успешен път на развитие, Европа днес присъедини множество други страни, които са на различен етап от своето развитие. Страни като България и Украйна са абсолютно легитимна част от съвременна Европа със своите цели, със своите приоритети. Днес Европа, освен постанционална, е също така национална, тъй като тя трябва да подкрепи, трябва да легитимира стремежа на тези народи да изградят свои силни национални институции, преди да могат да станат част от обединена Европа. Защото без силни национални институции ние станахме ли част от обединена Европа? От 1 януари 2007 г. сме член на ЕС, станахме ли пълноценна част от обединена Европа? Мисля, че отговорът е очевиден. Ние не можем да станем пълноценен член на обединена Европа преди да изградим своите национални институции, своята национална идентичност като демократична индентичност в такава степен на ефективност, че наистина да направим необходимите крачки за пълноценно присъединяване към наднационалната общност на съвременна Европа.
Ние живеем в сблъсъка на тези две изключително мощни и несъвместими идейно-политически общностни реалности. От една страна е претенцията на Русия да бъде радикална алтернатива на Западна Европа чрез своята евразийска самодефиниция, а от друга страна – претенцията за изграждане на една нова Европа, която включва в себе си основните етапи на модерно развитие, но също така гледа отвъд тях, гледа към възможността свободните нации доброволно да се обединят в наднационална общност, изграждаща съвременна Европа. Сблъсъкът между тези две раалности през 90-те години и първото десетилетие на XXI век не беше изразителен. Русия беше слаба, Европа беше със самочувствие. Днес Европа е подложена на много сериозни процеси на промяна, породени и от това многообразие на нейната нова тъкан чрез присъединяването на толкова много нови страни. От друга страна, Русия е една все по-убедена в своята правота авторитарна сила, която иска да наложи един модел на развитие, който за Европа е далечно минало, тъй като почива върху една частична парадигма на идентичност – православие, цар, държава, авторитаризъм. Ние живеем в този сблъсък и трябва да намерим своето място, тъй като сме на границата на този сблъсък. От трета страна – по силата на обстоятелството, че имаме мюсюлманско малцинство в България – ще изпитваме и тези напрежения, които се генерират от динамичния процес на развитие на съвременния ислямски свят.
Как ще пласираме себе си в цялата тази нова и динамично променяща се рамка? Кои сме ние? Какво искаме? Дебатираме ли тези въпроси? Искаме да станем част от Евразия заедно с Волен Сидеров, искаме да останем част от Европа, искаме да останем един буфер, искаме да останем уникални, затворени в себе си, доминирани от възела на това, което Бойко Василев нарича „пазарджишки национализъм“ – кой е нашият път? Не виждаме в условията на съвременна България достатъчно сериозен и ангажиран дебат. Ние винаги сме били страна с две лица – източно и западно. Винаги разликите между Изтока и Запада са преминавали през плътта на българската нация, но днес разликата с 80-те и 90-те години на XIX век е, че тогава тези разлики са били обект на изключително динамична дискусия, на изключително динамичен спор. Къде е днешният дебат, кой защитава днес една или друга теза за бъдещето на България? Какво получаваме в единия и в другия случай? Българското общество е свръхманипулирано от платените политически реклами, които трябва да ни тласнат в една или в друга посока. „Газпром“ направи понятието шистов газ мръсна дума в България. Евразийският съюз стана в някои среди мощен символ на алтернатива на едно статукво, което не е прието дори от тези, които желаеха България да тръгне по този път. Ние буквално биваме лашкани от вълните в едната или в другата посока. Днес ще строим „Южен поток“, утре ще се откажем от него, ще строим 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“ с „Уестингхаус“ или ще се откажем от него, днес ще говорим за единия Голям брат със или без кавичики, утре ще говорим за другия Голям брат със или без кавички. Ние сме народ с изключително богата история и култура, ние сме народът, от който е тръгнала една от основните културни вълни на европейската история, ние сме дали това, което представлява наследството на Кирил и Методий на света. Къде виждаме една оценка на това? Какво ни дава това като място в Европа или в света? И много други въпроси… Нашият геополитически дебат е на нивото на Ганковото кафене. Имаме нужда да бъдем по-малко идеолози и в по-голяма степен задълбочено да интерпретираме това, което сме и можем да бъдем. Геополитическата система не е абстракция, тя е организираното историческо битие на един народ, на една нация, на една група от нации. Тя е това, което ни дава възможност да се самоопределим, да решим какво сме и какво не можем да бъдем, за да намерим своето място във всички тези вълни на промяна.
Ще завърша с една метафора. Какво казва Европа на Москва в последните 20 и повече години. Европа казва на Москва следното: „Вижте ни, ние живеем в един хубав, красив парк. В този парк няма вече хищници, отдавна сме изгонили хищниците и всички живеем дружно. Ние сме вегетарианци, ходим да берем цветя, берем гъби, правим пикници, защо не се присъедините към нас, толкова е хубаво, нима не ви харесва колко добре сме направили всичко?“. От другата страна стои Владимир Путин и истински се вбесява, защото смята, че му се подиграват, че го лъжат в очите, тъй като той живее в един свят, който може да бъде оприличен на тъмна и доста страшна гора, населена с едри хищници. Опитът на европейците да го накарат да тръгне без пушка на рамо в тази гора той оценява като автентична подигравка или лицемерие. От тази гледна точка е невъзможно той да бъде убеден да стане част от Европа, нито Европа може да бъде убедена да се декласира до тази степен на примитивизъм, до която е слязъл идеологическият дискурс на новоконструиращата се Руска империя. Това са реалности, които нямат допирни точки помежду си, колкото и радушно да общуват на тема газ, нефт или някои други неща. Ние трябва да направим своя избор преди всичко между тези две реалности, трябва да се определим към коя от тези две реалности искаме да принадлежим и да защитаваме своя избор, защото в противен случай, ако се оставим да бъдем размити на границата между тези две несъвместими реалности, това наистина ще бъде краят на една геополитическа система, която е оцеляла и се е развивала през много по-страшни предизвикателства и препятствия, които е срещала в своята история.
Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници“. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика. Предложеният текст е дешифриран запис от лекция на доц. Минчев – част от цикъла лекции на Висшия институт за изследвания „