АТМОСФЕРАТА
На стилна церемония в елегантния Културен и конгресен център на живописния и винаги огрян от светлини швейцарски град Люцерн бяха раздадени Европейските филмови награди (7 декември).
Особено цветно сияние прегръща хората и природата на този град. Хубавото му е, че се ражда естествено, от синята вода на Фирвалдщетското езеро и синьото небе над планината Пилатус. Син беше и „червеният килим“, по който преминаха елитните европейски гости, за да потънат в последвалото хармонично, спокойно и неагресивно настроение на светското събитие.
Швейцарците, които участват в Европейската филмова академия с близо 250 свои членове и които за първи път приемат Европейските филмови награди в уникалния си природен дом, заслужено се почувстваха филмово значими. Безупречният ред и безшумният перфекционизъм напълно защитиха репутацията им на владетели на точността.
Ключовите личности, около които се въртяха почестите и приветствията на церемонията – Жулиет Бинош, Вим Вендерс и Изабела Роселини (последните двама с награди от ЕФА за принос в киното), излъчваха сдържана мекота, примесена с преклонение, самоанализ и самоирония.
В красиво кимоно с цвят пепел от рози (дискретен реверанс към японските страсти на Вим Вендерс) новата президентка на ЕФА Бинош спокойно и уважително произнесе прочувствени думи, които всеки би се радвал да чуе. Нарече го „бленуващ по красотата скитник, създател на собствен ритъм и стил на архитект, медиатор на светлина, обединяваща материя и дух, ловец на тръпки от филмови изгубвания, откривател на истината, че изключителното всъщност е в обикновеното“… „Винаги ще помним очите на ангела Дамиел от „Криле на желанията“ (1987), лутащ се из улиците на все още разделения Берлин, нарастващото му съчувствие към човеците, преминаващи пред пътя му, думите му „Аз съм заедно“ и удивлението му от мъжа и жената, което от ангел го превръща в човешко същество.“
Видимо трогнат, Вендерс отговори с три примера от славната си филмова кариера: първия, когато по повод на „Криле на желанието“ Бруно Ганц му се оплакал, че не вижда как ще изиграе „ангел без биография“; втория, когато по време на снимките на „До края на света“ (1991) Жана Моро принудила нескромна американска звезда да спре да натрапва страховете си на снимачния екип, и третия, когато заради „Прекрасни дни“ (2023) се натъкнал на невероятния Коджи Якушо, решил да смени привилегирования си живот с този на чистач на обществени тоалетни в Токио. „На Бруно Ганц казах: „Виж, като ангел ти просто обичаш хората и се опитваш да им служиш“, Бруно ме погледна и ми отвърна: „Благодаря, мисля, че с това мога да работя“. Жана Моро слушах как мобилизира актьорите, как ги призовава да не се подчиняват на един човек, принуждаващ останалите да репетират до безкрайност и никога да не започват снимки. А Коджи Якушо наблюдавах как безрезервно дава всичко от себе си, за да ни накара да променим посоката на първоначалния си замисъл и да превърнем филма в документ за самия него.“
С тези свои думи Вендерс изведе на преден план темата за служенето: на филмите, които е заснел; на Академията, с която е свързан вече 37 години; на Европа, наистина тревожна и „изгубена в превода“, но все пак „наша“; на филмовата общност, която според него е длъжна да положи всички усилия, за да съхрани емоционалната цялост на континента и своята собствена.
Съкровен тон поде и Изабела Роселини, която отдаде почит, както на прочутите си родители, така и на незаменимата си помощница, без която не би могла да се справи с отглеждането на децата си. „Като стигнах до възраст, в която работата като модел и актриса намаля, от депресията ме спаси любопитството. То ме върна в университета, където защитих магистърска степен по етологията, науката за поведението на животните. И какво направих с тази диплома? Снимах филм за сексуалния живот на животните. За любопитството и научните проучвания, за знаниeто, за смеха. Когато ми казаха, че ще получа тази награда тук, бях много изненадана, защото почти през целия си живот съм била дъщерята на Ингрид Бергман, дъщерята на Роберто Роселини, жената на …, музата на … Отне ми време да осъзная, че този път почетената съм самата аз.“
ТИШИНАТА
Нямаше как отсъствието на един филм, на един режисьор и на две актриси да не направи впечатление. Да, става дума за „Съседната стая“ на Педро Алмодовар, с четири номинации, но нито една награда на финала. Явно поуморената и поизмита естетика на един от най-ярките испанци в киното, който обича да се занимава с отношението към другия (в конкретния случай към жена, взела решение за доброволна раздяла с живота), не бе успяла да покори гласуващите членове на ЕФА, за да му подарят поне една от четирите възможни награди. И аз, а предполагам и други съжалихме, че винаги екстравагантната Тилда Суинтън (всеотдайната ѝ партньорка във филма Джулиан Мур нямаше как да бъде номинирана) не успя да освежи така сплотената европейска публика този път. (Суинтън все пак е номинирана в категорията „Европейска актриса“ на предстоящото 82-ро издание на наградите Златен глобус, които ще разкрият своите победители на 5 януари догодина.)
Не се открои присъствието и на Маура Делперо, режисьорката на великолепно заснетата италианска историческа драма „Вермилио“ (филмът не можа да се класира никъде, дори и в някоя от осемте Excellence awards, професионалните награди за отделни категории). За сметка на това динамичната Кароли Фаржа беше навсякъде. Очевидно е, че шумният интерес към провокативния ѝ боди хорър „Веществото“, в който поувяхнала дама на средна възраст приема предизвикателството периодически да се преобразява в младо, сексапилно момиче, но си плаща за това, номиниран за „Европейски филм“ и „Европейски сценарий“, но получил само наградата за специални ефекти, продължава да преследва тази френска режисьорка. Видният иранец в изгнание Мохамад Расулоф, създател на трагичния „Семената на дивата смокиня“, също беше активен, по-малко по собствена инициатива и повече поради желанието на журналистите непременно да се срещнат с него.
ЕНЕРГИЯТА
Помитаща, тя изригна точно там, където беше очаквана: от перфектната „ноар“ музикална /мело/драма, която показва условен мексикански картел, но разказва за неговия бос, мечтаещ да промени пола си. Веднъж превърнал се в жена, той/тя отново мечтае, този път да е близо до децата, на които е баща. Сниманият изцяло в студио край Париж десети игрален филм на Жак Одиар „Емилия Перес“ (Награда на журито на фестивала в Кан и колективна награда на актрисите Зоуи Салдана, Карла София Гаскон, Селена Гомес и Адриана Пас) не спира да удивлява и пленява всякаква публика навсякъде по света. Обявен за „Най-добър филм на годината“ във Франция, „Емилия Перес“ бе избран да представлява страната си и на наградите Оскар. В момента удивителният филм, сливащ в уникален синхрон песни, танци и страхотни актьорски изяви, разполага и със силното рамо на стрийминг платформата „Нетфликс“, а също и на наградите Златен глобус, откъдето току-що анонсираха цели десет номинации за него.
Та, както се очакваше, на церемонията на ЕФА „Емилия Перес“ буквално помете всички. Одиар, който получи първия си приз за европейски режисьор от Мария Бакалова, се качваше на сцената отново и отново и поемаше статуетките – първо за „Европейски сценарий“, после и за наградата „Европейски филм“. Към това се прибави и отличието за актриса на транссексуалната Карла София Гаскон, вече добре позната на международната публика. В типичния си приповдигнат стил тя благодари на „най-добрия“ режисьор, че я е направил „най-добра“ актриса, и произнесе прочувствени слова в защита на европейските ценности и на всичко онова, „което сме“. В лицето на Жулиет Уелфлинг „Емилия Перес“ получи и наградата за монтаж.
Така, волно или неволно, Одиар успя да „открадне“ от Армодовар онова, което поне до неотдавна се считаше за патент на последния: флуидността на половете и размиването на жанровете. Освен това оказа се, че иначе стопроцентовият французин Одиар се чувства отлично в чуждата му испанска езикова среда на „Емилия Перес“, за разлика от стопроцентовия испанец Алмодовар, който сякаш не успява да остане верен на себе си в американската такава на „Съседната стая“. Ето как киното може успешно да си създава митове, но също така успешно може и да ги подминава.
ПОЛИТИКАТА
Естествено тя се намеси там, където конфликтите са най-остри. След обявяването на наградата „Европейски документален филм“, която отиде при „Единствена земя“, създаден от палестинско-израелски активистки колектив с членове Базел Адра, Хамдан Балал, Ювал Абрахам, Рейчъл Шор, в Културния и конгресен център на Люцерн, макар и само онлайн, прозвучаха тежки думи. (Филмът показва безспорни доказателства за насилственото прогонване от домовете им на обикновени жители на Масафер Ята, Западния бряг).
„За нас е много трудно да празнуваме сега, тъй като продължаваме да живеем под окупация, която води до геноцид. Филмът ни е документален и показва как Израел системно се опитва да ни изтрие от земята, разрушавайки нашите домове, училища, водни съоръжения. Той изразява общата ни позиция като колектив за постигане на бъдеща справедливост и равенство“ – като палестинец Базел Адра изрази своята гледна точка. „Имаме важно съобщение към европейските правителства: в момент като този, когато от една страна има етническо прочистване, а от друга, стотина израелски заложници продължават брутално да бъдат държани в Газа, само настояването за временно примирие вече не е достатъчно, това примирие трябва да бъде наложено. В името на спасяването на стотиците хиляди палестинци в Газа и на израелските заложници, които незабавно трябва да бъдат освободени!“ – като израелец Ювал Абрахам изрази своята гледна точка.
За разлика от огромния скандал, избухнал на международния кинофестивал в Берлин в началото на годината, веднага след обявяването на „Единствена земя“ за най-добър документален филм, и последвалите остри реакции на редица германски институции срещу публично изразените призиви за „спиране на огъня“, в Люцерн ексцесии не се случиха. Думите на авторите на наградения документален филм бяха приети с емоционална съпричастност и уважение към тези, които искат и могат да се почитат взаимно.
Пак за остър конфликт, макар и в минало време, и за саможертва в името на справедливостта стана дума в краткото обръщение към публиката на Небойша Слиепчевич, режисьор на „Човекът, който не можеше повече да мълчи“. След Златната палма в Кан филмът получи и Наградата за европейски късометражен филм. „Показах един много смел човек от Белград, хърватин, пожертвал живота си, за да предпази босненци в конфликта им със сърби.“ (На 27 февруари 1993 г. във влак, минаващ през Босна, пенсионираният бивш офицер от Югославската народна армия Томо Бузов единствен се противопоставя на група сръбски военни от Армията на Република Сръбска, заради което насилствено е изведен от влака и убит заедно с още двадесетина невинни босненци.) „След това той беше забравен, защото саможертвата му не подхождаше на нито един националистически наратив на която и да е от страните на бивша Югославия. Сега помним, че хуманизмът се издига над нациите и религиите.“ (Радостно е, че сред копродуцентите на филма наред с Хърватия, Словения и Франция стои и България чрез филмова къща „Контраст филм“).
РЕАЛНОСТТА
Тя нахлу мощно в списъка на наградените филми чрез невероятната житейска история на Абу Сангаре, нелегалния емигрант от Гвинея, който играе себе си във френския „Историята на Сюлейман“ на Борис Ложкин. Филмът, в който млад мъж на колело доставя храна на чужди адреси, но си няма собствен и ужасно се страхува да не бъде върнат обратно в родината си, вече беше впечатлил фестивала в Кан, където от конкурса „Особен поглед“ му бяха дали Наградата на журито, Наградата на ФИПРЕССИ и Наградата за най-добър актьор. Любопитното в гласуването на членовете на ЕФА е, че те фактически избраха да дадат предимство на един никому неизвестен натуршчик пред актьорски „чудовища“ като англичаните Рал Файнс, номиниран за „Конклав“ (Едуард Бергер), и Даниъл Крейг, номиниран за Qeer (Лука Гуаданино), както и на германците Франц Роговски, номиниран за „Птица“ (Андреа Арнолд), и Ларс Айдингер, номиниран за „Умиране“ (Матиас Глазнер). В Люцерн името на Абу Сангаре бе произнесено отново, този път като носител на наградата „Европейски актьор“. Напуснал Гвинея на 15-годишна възраст, преминал през Алжир, Либия и Италия, по ирония на съдбата Сангаре успява да си намери работа като механик в Амиен, родния град на президента Макрон, но няма право да я практикува легално поради липсата на официален статут. След три неуспешни кандидатствания за издаване на официални документи за престой на френска територия, поне до неотдавна той продължаваше да стои в „разкрачено“ положение заради все още неприложена, но съществуваща „заповед за депортиране“. Сега, след впечатляващите отличия, хоризонтът пред Сангаре доста се е просветлил, като филмовите общности на Франция и ЕФА имат своя огромен принос за това.
Дискретната помощ, оценила невероятното усилие за самоутвърждаване на едно достойно човешко същество (макар и с друг цвят на кожата, макар и в преобладавощо националистическа среда), чудесно илюстрира най-доброто от европейските нагласи в момента: да сме заедно и да се почитаме.
Дано примери като този успеят да удържат на омразата и ненавистта. Ако не изобщо, то поне в доста добре изглеждащото в момента семейство на Европейската филмова академия.
