Глобалната финансова и икономическа криза отново ни изправи пред контраста между един „добродетелен” Север и един „прахоснически” Юг.
По време на неотдавнашна среща с ученици германският канцлер Ангела Меркел бе помолена да покаже на карта, опъната върху стената, тази страна, в която качеството на живот е най-високо. Тя обаче се затрудни да намери точното местоположение на Германия. „Не, по към Западна Европа, госпожо канцлер, тук е Русия. Още малко на Юг.”Колебанието й може да буди усмивки, но без съмнение госпожа канцлерът е донякъде права: имаме ли пълна сигурност докъде се простира територията на някоя европейска държава? Вгледаме ли се в главоломните географски промени, на които играта на социални въображения е подложила редица европейски страни, няма как да не си зададем този въпрос.
Да вземем за пример Гърция. През XIX в. триумфиращият елинизъм я открива като антична (тоест модерна) и я превръща в люлката на Европа, която скоро ще бъде изтръгната от лапите на Отоманската империя, която господства над тази периферия на континента. Един век и няколко десетилетия по-късно антропологията и „западната” политическа наука вече възприемат Гърция единствено като средиземноморска страна – земя на политическия клиентелизъм и то в максимална степен. От старите теории за климата, които отдавна са отречени, оцелява смътния спомен за някакво униние под палещите лъчи на слънцето. Сетне демокрацията се завръща след „диктатурата на полковниците” (1967-1974 г.), идва ред и на членството в Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1981 г., където малко след Гърция са приети Испания и Португалия. Гърция се възприема като авангард на Южна Европа, отличаващ се със забележителна икономическа и културна динамика. През 90-те години непрекъснато се подчертаваше възможността, че тя може да служи като европейски модел за пост-комунистическите балкански държави, над които югославските войни хвърлиха сянката на един субстанциален национализъм. Изглеждаше, че нейното бъдеще е намерило своята географска ориентация и че тя е на Запад. На този фон глобалната финансова и икономическа криза през 2008 г. отново ни изправи пред контраста между един „добродетелен” Север, обвързващ етиката на труда с пестеливостта, и един „прахоснически” Юг, чиято предполагаема корупция и безгрижие напомнят за големите времена на ориентализма. Дали Гърция, постоянно люшкаща се в променливите си географски координати, е все още в Европа? Размисълът над този въпрос, отчитащ кръстосания ефект от „националистическите вотове” в Гърция, Сърбия, както и в Унгария, предлага един (двойствен) позитивен отговор. Централна Европа, подобно на Балканите, се намира в Европа – нещо, което е добре известно на всички. Независимо от това резултатите от предсрочните парламентарни избори в Гърция, където неонацистката формация на Николаос Михалолиакос „Златна зора” взе 6, 97 % от гласовете (21 парламентарни мандата от общо 300), няма как да не будят тревога. И то с основание: смесицата от ксенофобия и утопия по отношение на сигурността, както и негационизмът на ръководителите на тази партия, сякаш идват от едни други времена. По същия начин на 20 май т.г. сръбските избиратели дадоха президентския пост в ръцете на Томислав Николич – лидер на Сръбската прогресивна партия (СПС) – една националистическа и консервативна формация, която гледа благосклонно на европейската интеграция на страната, но води началото си от старата Сръбска радикална партия (СРП) на Воислав Шешел. Фактът, че този вот идва непосредствено след като Сърбия получи статута на страна-кандидат за членство в ЕС на 1 март 2012 г., допълнително изостри объркването сред наблюдателите.
Дали едновременността на тези две събития и тяхната географска близост са достатъчно основание, за да се правят паралели между гръцкия и сръбския случай?
Да приемем, че мисленето по аналогия не е лишено от привлекателност… При условие че не забравяме, че всяко сравнение почива върху срез на реалността, който само насочва питанията, като ни казва колкото за анализираните ситуации, толкова и за предпоставките на наблюдателя. Нещо, което, на първо място, очертава несводимите специфики в гръцката и сръбската траектория.
Сърбия, родена от разпада на Югославската федерация, е държава, която цели две десетилетия бе изправена пред ерозията на своето международно значение (с каквото разполагаше от времената на една необвързана Югославия, „прозорец” към Запада). Както заради драстичното съкращаване на своята територия (чиято кулминация бе обявяването на независимостта на Косово през 2008 г.), така и поради намаляването на своята икономическа сила (войни, пазарни реформи и международна изолация). Ако прибавим към тези две предизвикателства чувството за затвореност, тоест за изолация, наложено от визовата политика на ЕС (визите паднаха едва през 2010 г.), както и задълбочаването на социалните неравенства, то нарастващото усещане за несправедливост, обзело днес сръбското общество, не бива да ни изненадва. Победата на Томислав Николич на президентски избори и големият брой негласували (53,72%), трябва да се осмисли тъкмо в този контекст. Става дума за нещо повече от „изблик на радикалния национализъм” (който съществува сред някои сегменти на сръбското политическо тяло, включително сред негласувалите); то се дължи и на ерозията в доверието към бившия президент Борис Тадич, на отвращението на избирателите към начина, по който се злоупотребява с властта, а също и на неравномерното разпределение на социалната цена на икономическата криза. (Този аргумент с нищо не променя резултатите от изборите. Но причините могат да имат различни следствия. Фактът, че Томислав Николич бе избран на вълната на антикорупционното говорене и на призивите за една по-голяма социална справедливост, не означават, че той няма да преориентира сръбската политика към Русия и Косово. Не е изключено резултатите от тези избори допълнително да накърнят и без това крехкото равновесие в Косово и Македония.)
Ситуацията, пред която днес е изправена Гърция, има своите корени в съвсем различна история. В период от няколко десетилетия тази държава изпита дълбоки социално-икономически промени, в съчетание с устойчив растеж (в резултат най-вече на членството в Европейския съюз), както и с влизането в еврозоната – нещо което й попречи да влияе върху конкурентоспособността на цените чрез девалвацията на националната монета. Засилването на демокрацията бе окуражено от този икономически растеж, което центрира институционализацията на политическа игра около две формации: „Неа демократия” (десница) и „ПАСОК (левица), с произтичащите от това клиентелистки практики. В същото време Гърция премина от статуса на стара „страна на емиграция” към този на „страна на имиграция”, а ниското възнаграждение на мигрантската работна ръка допринесе за поевтиняването на цената на труда – важна трансформация, която се оказа в основата на сложните размествания на пластовете в архитектониката на гръцката идентичност. Скорошната подкрепа за православния „Народен сбор” (ЛАОС, основан през 2000 г. и влязъл в правителствената коалиция през 20012 г.), а сетне и на „Златна зора” може да бъде изяснена само ако се анализират средносрочните процеси, които също са отражение на мащабността на социалната криза и чийто интензитет не може да бъде описан само чрез изброяването на статистическите данни за безработицата, за бюджетните съкращения и за намаляването на заплатите. За да проникнем в тези процеси в дълбочина, не би било зле да извършим една малка историческа мистификация: да си представим за миг, че възнагражденията на обществения сектор във Франция бъдат намалени с 25-30%, че нивото на безработица достигне 22% и че основните икономически политики се приемат под диктата на външни сили. Колко време ще е необходимо преди най-екстремистките популизми да посегнат към властта?
Този мистификационен обрат има поне една заслуга: той ни разкрива същността на сравненията. Защото ако искаме да направим сравнение между съвременните „националистически напъни”, то каква би била скалата, в която трябва да ги мислим? За да го разберем, трябва да осмислим процеса не на нивото на Балканите, дори не на нивото на Централна Европа, която е също доста разнородна. Не, най-добре е тази тенденция да се проследи на европейско равнище, където да се изследва нарастващия успех на ксенофобските формации, служещи си със социални и суверенистки аргументи. Трябва ли да напомняме за скорошното убедително представяне на Националния фронт на френските президентски избори (17, 9%), на националистите в Холандия през 2010 г. (Партията на свободата спечели 15, 5% от гласовете) или в Дания през 2011 (12,3% за Партията на датския народ)?
Две писти на размисъл могат да бъдат следвани в тази връзка. Първата засяга политическото представителство; втората – прогресивната етнизация на социалните разслоения. Дилемата на политическата представителност винаги е почивала върху следното уравнение, формулирано от Пиер Бурдийо още през 1981 г.: как да стане така, че този, който говори „за”, тоест „от името на”, да не започне да говори „вместо”? Другояче казано, как да се гарантира това, че избирателите да се чувстват представени от своите избраници – тази неголяма група, призвана да съвмести противоположни интереси в името на общото благо? Нарастващата индивидуализация на предпочитанията в нашите консумативни общества само увеличава заплахата.
От близо три десетилетия и двата отговора са щателно изследвани: от една страна, имаме развитието на „миметичното представителство” (все по-голямо уподобяване между избиратели и избрани); от друга – все по-доброто сдружаване на избирателите при вземането на решения (така наречените „механизми на участие”). Нито едното, нито другото обаче съумяват да отстранят усещането, което все по-дълбоко пуска корени сред европейските избиратели: че избраните все по-осезаемо се диференцират от онези, които са длъжни да представляват – независимо дали става дума за социален свят, етос или доходи. Усещането за тази дистанция води до това, че всички политически организации започват да си приличат. Последните избори в Гърция и Сърбия са красноречива илюстрация на всичко това. И в други страни изобличаването на двойствеността на политическите конкуренти е водеща тема в дискурсите на екстремистките партии. Факт, който се ползва с определен успех сред избирателите. През последните години изборът на политици в Гърция, Италия или Испания определено затвърди една ясна тенденцията в това представителство: то трябва да се ползва с одобрението на финансовите събеседници и международните партньори в не по-малка степен, отколкото с одобрението на местните избиратели.
Рано или късно няма как да не се запитаме при какви условия може да се върне доверието между управляващи и управлявани – и то на различните арени, където се взимат решения, при нарастваща технизация на обществените избори.
Втората промяна, която днес се наблюдава в Европа, засяга не само нарастването на социалните разслоения, но и втвърдяването на социалните и етнокултурни граници. Независимо от вътрешните специфични условия, всички европейски държави се сблъскват с нарастващата социална мобилност и опитите за заклеймяване на Другия – все едно дали става дума за новопристигналия мигрант или за граждани, произхождащи от отдавна уседнали малцинства, които въпреки всичко се идентифицират като „чужденци” и „различни”.
От втората половина на 90-те години редица социолози, по подобие на Лоик Вакан в „Затворите на нищетата” (1999), разобличиха тези опити за игра със сигурността в социалните предпочитания. Практиките на административен контрол и на полицейски надзор толкова се разшириха и систематизираха, че редица правителства се изкушиха да наложат еднозначни дефиниции за национална идентичност. Разпалвайки по този начин чувството за несигурност, тези политики подбуждат надеждите за връщане към един „златен век” – недостъпен и идеализиран със задна дата.
При тези условия какъв би бил отговорът на нашия първоначален въпрос: къде се намират Гърция, Сърбия и Унгария? Изкушаваме се чисто и просто да кажем: „Те са тук, с нас, сред нас”. Отговор, който е по-скоро споделена интроспекция, отказ от демонстрация на благоволение или фактическо производство на другост. Иначе рискуваме да затънем в едни все по-екстремистки тези, чийто принцип е тъй ясно описан от граф Варвик в „Чучулигата” на Жан Ануи: „Пропагандата е нещо елементарно, сеньор епископ, запомнете го. Най-важното е да кажеш нещо грубо и често да го повтаряш – така се създава истината”.
Надеж Рагару е френски политолог, познавач на България и Балканите, научен сътрудник във френския Център за научни изследвания и редовен преподавател в Университета по политически науки (Париж). В периода 2000 -2009 г. е съветник за Балканите към Министерството на външните работи и Министерството на отбраната на Френската република. Докторската й дисертация е посветена на “Одомашняване на посткомунистическите трансформации в България: фабриката на политическото (1989-2004)”. През 1996-97 г. преподава в Софийския университет “Св. Климент Охридски” дисциплините епистемология на социалните науки и теории на национализма в рамките на проекта за гражданско образование. На български език е издадена нейната книга: “Преплетените времена на настоящето. България 20 години след 1989”, София, КХ, 2010, 368 с., превод Стилиян Деянов. Предложената тук нейна статия: De la dérive des îles et des continents : les horloges européennes du nationalisme може да бъде открита в електронен вариант на сайта на CERI: http://www.ceri-sciences-po.org/archive/2012/juin/art_nr.pdf
Превод: Тони Николов
