На 25 юни 2019 г. в Alte Kapelle – тържествената зала към кампуса на Виенския университет – се проведе кръгла маса под наслов „Европейският поетически авангард – транспониране и превод в българската литература“.Инициатор и организатор на събитието бе доц. Бисера Дакова (гост-лектор в Института по славистика, Виенски университет/ Институт за литература – БАН), а негов повод – дискусия върху двутомната антология „Български поетически авангард“ и „Украински поетически авангард“, реализирана по проекта „България и Украйна – култура на преломите (XIX–XXI век)“ на Института за литература – БАН.
Върху особеностите и явленията в украинския авангард говориха ас. д–р Остап Сливински (Лвовски университет „Иван Франко“), съставител и редактор на украинския том на антологията; доц. Лариса Цибенко, Институт по германистика, Виенски университет и ас. д–р Владимир Колев (Софийски университет „Свети Климент Охридски“), преводач. Остап Сливински и Владимир Колев разказаха за трудностите в работата върху това двойно издание билингва, което в своя огледален формат няма прецедент в антологийната традиция на България и Украйна, за проблематичното класифициране на поетическите профили, за колебанията и дефицитите, които съпътстват всяка селекция. Доц. Цибенко представи явления, процеси и поетически съдби в един панорамен хронологичен и тематичен обзор на украинския авангард. В разговора върху украинския поетически авангард и неговото представяне в антологията се включи писмено и д-р Вера Фабер, автор на монографията Die ukrainische Avantgarde zwischen Ost und West, trascript-Verlag, 2019 (Украинският авангард между Запад и Изток, изд. transcript, 2019), като определи няколко важни приноса на антологията: легитимирането на украинския авангард като важен културен феномен между Изтока и Запада, изведен чрез антологията от маргиналната си зона, предговора на тома, който дефинира взаимообусловеността между поезия, изобразително изкуство, кино и архитектура, включването на малко известни или съвсем неизвестни имена редом с утвърдените, както и придружаващите коментари за отделните течения в украинския авангард с бележки за първите публикации на поетичните текстове и биографични данни за включените автори.
Българският том на антологията бе представен от проф. М. Неделчев (Нов български университет) и доц. Мариета Иванова-Гиргинова (Институт за литература – БАН), които разказаха за подходите в структурирането, за трудните решения, неизбежни при всеки съставителски избор – по своя характер литературнокритически, за условността на периодизацията и номинациите на отделените, но вътрешно неотделими в своята радикалност, игровост, деформантност стилови течения (тук проф. Неделчев аргументира и две нови номинации – митофолклорен и мистико-религиозен авангард). Съставителите поясниха, че авангардните явления в българския том са илюстрирани както чрез характерни за теченията естетически особености, така и чрез специфично български семантични полосѝ. Включването на оценката и самооценката на авангарда е предположено от иманентно присъщата му авторефлексивност, която задава характерната жанрова и стилова неотделимост на поетическите, манифестните и критическите му текстове. Затова и възприемането на поетическите творби трябва непременно да върви успоредно с вглеждането в метатекстовете.
В задочно участие Никита Нанков разви наблюденията си върху българския том на антологията, отбелязвайки като заслуга изваждането на автори и творби от забравата, неизменно придружавано от включване на текстове със спорни поетически качества. Опит за реконструкция на поетическото движение с разнообразни естетически потоци, антологията отваря дискусии и относно периодизацията и категоризацията на художествените явления и направления и определянето на жанровите идентичности. Друг съществен недостатък според него е липсата на творби носители на смешното, игровото, карнавалното, пародийното – иначе иманентни за авангарда поетически деформации. Но мащабът на замисъла прави книгата винаги навременна и ценна в опита за събиране и конструиране на авангарда като цялост, като поетическо светоотношение. Защото, както твърдят съставителите, „представите за българския поетически авангард са все още подвижни и нефокусирани. Той очевидно трябва многократно да бъде съграждан и реконструиран през различни литературоведски парадигми“.
Коментирайки антологията, проф. Антоанета Алипиева изведе като основни заслуги на изданието набавянето на информация за един недостатъчно проучен период, преодоляването на социалистическия страх (комплекс) от „модерната“ поетика, посочи като продуктивна възможната връзка на авангарда и неговата войнстваща, разрушителна идеология, леви бунтове и социални утопии с поетиката на социалистическия реализъм в културологемите власт и враг. Проф. Алипиева проблематизира прецизността и категоричността, с която авторите са разпределени в съответните естетически направления и формулира въпроса доколко българската културна ситуация през 20-те и 30-те години на XX век е отработила завършени „-изми“, които да са безспорно представени през този период. Самият факт, че авангардът включва толкова много „-изми“, го прави неидентифициран като идея, без ясно, завършено лице; съсъд на колективни доктрини, той „побира много посредствени естетически претенции“. Често пъти авангардистките творби следват естетически моди, бързо произвеждани художествени виждания и ценности и в този смисъл принос на антологията е отсяването – чрез редополагането – на качественото от графоманското, посочи тя. В отговор на наблюденията на Н. Нанков и А. Алипиева съставителите напомниха уговорката, направена в предговора относно съзнателното въздържане от ценностен подбор като нарастваща тенденция в литературознанието. Тъкмо непознатите, слабо познатите и неутвърдените автори и текстове стават акцент в изследователското намерение, а в тома са поместени творби, непубликувани след дебютната им поява в авторски книги и периодични издания преди вече близо век.
Дискусията върху българския том на антологията се разшири върху особеностите на българския авангард изобщо. В разговора се включиха доц. Мая Горчева, доц. Александра Антонова, Юлиан Жилиев, д-р Младен Влашки и проф. Алфред Пфабиган. Наченат от конститутивната заявка на антологийната книга, дебатът се разви към проблемните отношения власт и авангард, идеология и авангард, социалистически реализъм и авангард, към пулсиращото институционализиране на авангарда и възприемането му като „красив стилов хаос“, индуциран от разрушения комуникативен акт на „некласическата художественост“. Засегнато бе колебанието на авторовите фигури между втвърдената и моделираната представа/и, не/възможността за вътрешна периодизация в авторовото развитие, проблемното дефиниране на авторовата естетическа принадлежност и значението на авторовата реакция като симптом на несъвпадането между придобити себепредстави. Същностна в дефинирането на авангарда, рефлексията върху родното и чуждото в националната културна традиция и формирането ѝ тъкмо в „културния закон“ на влиянието превърна в акцент на дискусията естетическия концепт за „родното“, според който физиономично етническото се постига и разпознава, дори се произвежда от творчески усвоени културни влияния, а чуждото става продуктивно едва когато се усвои през родното. В това дискусионно поле се включи Александра Антонова с наблюдения върху концепциите на проф. Константин Гълъбов, присъстващ в антологията с откъси от свой ранен текст – „За експресионизма“ (1921). А. Антонова разгледа идеите на Гълъбов в поредица от статии от периода 1921–1927, които интерпретират авангарда не само през дискусията върху пораждащата сила на естетическите влияния, но и допускат в своето хронологическо съпоставяне хипотезата, че идеята на проф. Гълъбов за родно изкуство се оформя именно в неговата рецепция на „чуждоземния“ авангард. Вижданията на Гълъбов за художествените търсения на експресионизма бяха илюстрирани и от две негови писма до Чавдар Мутафов от 1923, дигитализирани от архива на Мутафов в Националния литературен музей.
Умереното отношение на К. Гълъбов към авангардните стилови експерименти бе съпоставено с остро критичните виждания на Димитър Б. Митов в „Свръхреализъм“ (1924) и балансирано-информативното отношение на Спиридон Казанджиев в „Дадаизъм“ (1922), включени също в критико-манифестния дял на антологията. Дигиталното копие на малко известната сюрреалистична поема на проф. Александър Балабанов „Бурени“ пък илюстрира нестандартно критическо отношение към авангарда.
В полемиката родно–чуждо, оригинално–транспонирано бе привлечена и централната за българския авангард фигура на Гео Милев. Никита Нанков го постави в контекста на националния „автомит“ за състоялата се несъстояла се българска западност и свързания с този мит комплекс за оригиналност и плагиатство („българският модернизъм и авангардизъм са получаващи, не произвеждащи идеи“). Приносната му роля за националния културен канон бе определена в ерудираното заемане и пренос на идеи, които „звучат като откровения“ в българска среда.
Дискусията върху културната фигура на Гео Милев се разшири чрез представянето на дисертацията му „Лириката на Рихард Демел, съотнесена към новата поезия. Принос към знанието за литературното място и значение на поета“. В текста си „Апокрифната дисертация на Гео Милев“ проф. Алфред Пфабиган анализира предоставения от Бисера Дакова, зает от библиотеката на Виенския университет уникален чернови вариант от 1919 г., постъпил в Лайпциг – загадъчна находка по думите на проф. Пфабиган, която носи печата на Университетската библиотека, но не се намира във „възстановима бюрократично-архивна връзка“ с Университета. В презентацията си той отбеляза многобройните рецензентски бележки в полетата на ръкописа, които упрекват автора в недоразумения и повторения, но главно в едностранчивост – бележки, които самият Г. Милев на места преформулира или просто игнорира. Проф. Пфабиган подчерта изключително самоуверения тон, с който е написана дисертацията, както и „автодидактично-еклектичната аргументация“ на автора. В структурата на разработката се обособява обща теоретична част с обем от тридесет страници, следвана от „скица на света на съвременното изкуство“ с нови художествени тенденции. Втората част реконструира хронологично развитието на Демел и го сочи като водеща фигура в литературния развой на фона на изведените актуални явления. В изследването си върху Демел Гео Милев сам определя себе си като свидетел на модерно усъмняване, преостойностяване, антиреализъм, в чиято философия и поетика връзките с природата са само мислими. Милев свързва символизма с началото на антиреализма, външната „видимост“ е само проекция на психичния живот („изкуството е действителността на твореца, естетическа, артистична реалност“, 23). Проф. Пфабиган отбеляза, че в работата си Г. Милев създава „една мрежа от понятия, […], които могат да бъдат употребени в кръговрат. […] Всичко е вечно, по-профанно не би могло да бъде“.
Доц. Мая Горчева се включи в дискусията с контратезата, че едва ли 19-годишният Гео Милев е оформял идеята си за модерната душа през литературно-критически авторитети, пишейки своята дисертация. Тази идея Милев поставя в основата на концепцията си за модерната поезия („Модерната поезия“, сп. „Звено”, кн. 4–5 от 1914), а по-сетне самият той трябва да изживее мъчителното ѝ разкъсване с болката от раната във войната. На лекаря, който наново съшива лицето му, поетът посвещава стихотворението Meine Seele. Г. Милев рисува операциите си в своя автопортрет: „Това не е авангардистка игра, а фактическа, неотменна – и болезнена истина. При Гео Милев е невъзможно да отделим естетическото от буквално изживяното. Самото му обезобразено от войната лице се превръща в своеобразен авангардистки бодиарт“, посочи доц. Горчева. Младен Влашки се спря върху фрагменти от биографията на Гео Милев, насочвайки се към синхронната актуалност на поетическия му израз, към неговото преобновяващо се „другояче“: авангардното при Гео Милев той дефинира не толкова в оригиналността на философско-художествените му идеи, колкото в свръхбудната му възприемчивост и динамичност, в енергичния и инвентивен пренос и превод на естетически явления в българския културен код.
Кръглата маса завърши със спектакъл по текстове из българския и украинския авангард в изпълнение на студенти от Педагогическия факултет (Направление „Театрално и филмово изкуство“) при Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, режисьор Зоя Капон. В сценична интерпретация, чрез визия и звук, текстовете, кореспондирайки, пораждаха един в друг нови значения чрез ненадейни асоциации, демонстрираха безкрайните възможности на синкретичния език на авангарда.
Александра Антонова (р. 1973) е литературовед, специалист по нова българска литература, доцент в Института за литература. През 2009 г. защитава докторска дисертация на тема „Чавдар Мутафов – в търсене на художествения лик“. Автор на монографиите „Чавдар Мутафов – в търсене на художествения лик“ (2011) и „Константин Константинов: възможности на разпознаването и себеразпознаването“ (2015), както и на отделни изследвания върху творчеството на Чавдар Мутафов, Димитър Димов, Никола Вапцаров, Светослав Минков, Боян Дановски, Борис Христов, Кирил Кръстев, Борис Шивачев, Златомир Златанов, Михалаки Георгиев и др.
