Франсис Фукуяма и Юрген Хабермас разговарят за бъдещето на Европа и нейните национални държави.
Франсис Фукуяма: Господин Хабермас, поздравявам ви за вашето попадение – „За конституцията на Европа”. На мен ми изглежда, че в хода на кризата Европа се разви в един съвсем различен политически съюз, ала това се случва по обратен начин, като технократски проект на елитите, който някак ще бъде завършен, без пряко да се питат гражданите на Европа. Нито един представител на този елит не иска да засегне конституционни въпроси, всъщност обаче отговорността при демокрацията изисква такава радикална промяна да е резултат от политически консенсус, постигнат в публичен дебат. Основата, върху която вие поставяте преизграждането на Европа, –общото участие като конституционно учредителни субекти на отделните граждани и на държавните народи, ми изглежда разумно.
Юрген Хабермас: Разбира се, не трябва да се подценява историческият принос на бащите основатели и на правителствата на страните членки, които досега тласкаха напред процеса на обединение или поне го подкрепяха. Пасивното засега съгласие на народите също създаде ефективни диспозиции в дългосрочен план. Доскоро наблюдавахме благосклонна толерантност на мнозинството от народа в почти всички страни членки. То се коренеше в добре осъзнатия собствен интерес, докато процесът на обединение не беше игра с нулева сума и всички печелеха от това – макар и по различен начин. Чрез проевропейското си поведение германските правителства можеха да си върнат международната репутация, а за страните от Средна и Източна Европа след 1989/90 г. перспективата за влизане в ЕС беше стимул и помощ при преминаването към демократичен капитализъм. Разширяващата се след 2008 г. финансова криза разруши този модел. Кризата оголи структурната грешка на валутния съюз, подценена от политиците при въвеждането на еврото. Една здравословна бюджетна политика на отделните страни членки, за каквато днес настоява Ангела Меркел, не може да преодолее икономическите неравновесия между национални икономики на различна степен на развитие и с различна икономическа култура; за целта се нуждаем от по-тясна координация на икономическите политики и съгласие за стопанско-политически мерки, прицелени в специфичното изоставане на всяка отделна страна. Ала за общата икономическа регулация, която е нещо повече от economic governance, трябва да са изпълнени строги конституционно-правни и политически предпоставки. Страните членки на Европейския валутен съюз трябва да прехвърлят още компетентности към институциите в Брюксел. Заради вече видимите ефекти от преразпределението на тежестите отвъд националните граници парламентът в Страсбург трябва да получи повече права. В края на краищата тези икономически необходимости тласнаха политиката на ЕС в криза на легитимността и изискват от технократския елитарен проект да се трансформира на основата на по-активно участие на населението. От друга страна, вие имате право: нито едно от участващите правителства и нито една политическа партия не се решават да представят на гражданите такъв проект.
Франсис Фукуяма: Моят първи въпрос се отнася до значението на европейското гражданство. Една от двете определящи съставни части на вашата Нова Европа, а именно тази на държавните народи, днес е далеч по-добре конституирана и в действителност бе изключително подсилена поради враждебностите, разпалени от кризата. Абстрактният идеал за европейска принадлежност, от друга страна, съществува още от създаването на ЕС и намира своя израз в изборите за Европейски парламент. До днес обаче той има много слаб емоционален и съдържателен пълнеж. Вие изразявате очакването, че от нарастващото взаимно доверие между европейските народи и между гражданите на Съюза ще се развие транснационална, макар и не толкова натоварваща форма на гражданска солидарност. Но на какво се основава това доверие?
Юрген Хабермас: Позволете ми да разделя нормативния от емпиричния аспект на вашия въпрос. Мисълта за суверенитет, „споделен” още в процеса на конституиране между гражданите на ЕС и държавно конституираните народи или нации, е важна за начина, по който следва да си представяме бъдещата форма на политическия съюз. Когато спрем да заобикаляме въпроса за finalité (целта) на обединителния процес, трябва да очертаем правилната посока. Една федерална държава в смисъла на САЩ или на Германската федерална република е погрешният модел, защото целта ще бъде нереалистично отдалечена, по-далеч, отколкото е нужно и смислено. Ние нямаме нужда от европейско управление, почти всичко, което принадлежи на държавната организация, може да остане в страните членки. А една преустроена в правителство Европейска комисия не трябва да се отчита на първа линия пред парламента, а в равна степен и пред Съвета, в който са представени правителствата. Погледнато емпирично, с вашия въпрос засягате един наболял проблем. Наистина гражданите ще се чувстват повече свързани с националната държава, отколкото с Европейския съюз. Но това, че досега европейските народи са изградили твърде слабо взаимно доверие, е свързано и с неспособността на политическите партии. Досега те отклоняват всички европейски теми и пред националното обществено мнение посочват „Европа” като отговорна за всички непопулярни решения, в които те самите участват в Брюксел. Още повече: до днес в нито една страна членка не сме имали европейски избори или европейски референдум, които да са заслужили това име. Гражданите гласуват само по национални теми и избират между национални политици, докато Европа в известен смисъл остава скрита. Това безотговорно поведение изправи днес политиците пред дилема. Щом гражданите осъзнаят колко дълбоко политическите решения, взети в Брюксел и Страсбург, засягат всекидневния им живот, ще се събудят интересът и съзнанието им, че споделят обща съдба.
Франсис Фукуяма: Не виждаме ли напоследък стремителен регрес?
Юрген Хабермас: Трябва да различаваме дългосрочните диспозиции от всекидневно-актуалните вълнения. Двуличният език, с който европейските правителства разглеждаха финансовата криза през последните години, е скандален. Те преговарят при затворени врати и от страх пред своите избирате разкрасяват решенията от Брюксел като за домашна употреба. Това взаимно раздухва националните предразсъдъци и се отразява съответно на социологическите проучвания на настроенията. От друга страна, за младите поколения Европа отдавна се е превърнала в нещо подразбиращо се. Как, мислите, биха изглеждали проучванията, ако валутният съюз беше разтрогнат? Младите хора ще изтрезнеят, ако при пътуванията си из Европа изведнъж трябва да показват паспортите си по 16 пъти и да обменят валута.
Франсис Фукуяма : Вие вписвате вашия конституционен проект в контекста на „демократичното юрифициране и цивилизоване на държавната власт”. Това, разбира се, от самото начало е решаващо за европейския проект.
Юрген Хабермас: Това се изрича, без да се мисли. Тук говорим за първи пример на напасване на суверенни национални държави и то на първото поколение особено осъзнати национални държави със свое империалистическо минало, в постнационалната констелация на едно възникващо световно общество.
Франсис Фукуяма: Но не е ли слабостта на съвременната европейска идентичност в това, че проектът в голямата си част е бил описван с негативни понятия? Да си европеец, означава да си срещу войната, срещу националния егоизъм. Но [проектът] не е формулиран с положителни понятия, например: „Аз съм горд да бъда член на европейската цивилизация, която защитава X или Y като положителни ценности”. И ако това е вярно, как тогава определяме такива ценности? И какъв възпитателен проект е нужен, за да ги изпълним със съдържание?
Юрген Хабермас: Неотдавна Ян Вернер Мюлер[1] отхвърли често повтаряния упрек за failure of European Intellectuals (провала на европейските интелектуалци) със следния според мен убедителен аргумент. Очакването, че интелектуалците с помощта на един нов мит за създаването, с помощта на „голям европейски разказ” трябва да създадат европейска „идентичност”, е положено в „логиката на XIX век”. Междувременно добре изследваната история на „изобретяване” на националното съзнание от историческите писания, пресата и учебните планове, е имала в края на XIX век и през XX век по-скоро ужасни последици. Ние в Европа все още преосмисляме етнонационалните агресии, както показва случаят Унгария, дори вътре в ЕС. Затова мисля, че е достатъчно с помощта на няколко статистики за намаляващата тежест на Европа в света да поставим въпроса дали не трябва заедно да се съвземем, за да сме в състояние да защитим нашите културни и обществени форми на живот от нивелиращата мощ на световната икономика и преди всичко да съхраним поне известно влияние върху дневния ред на световната политика според нашите универсалистки представи.
Франсис Фукуяма: Но не е ли нужно за предложеното от вас преизграждане да се преосмисли пълното значение на гражданството на европейско равнище?
Юрген Хабермас : Имате право. Но не подценявайте интегративното въздействие на едно богато на конфликти минало. Нациите на Европа имат обща история на конфликтите и помиренията: тя прекрасно може да послужи като ресурс за създаване на обща политическа култура. Със сигурност политиката на паметта на националните държави влияе в двете посоки: поляризиращо в националистически прочит, интегративно в рефлектиращ прочит. Но представете си предизборна битка, която се е концентрирала върху въпроса „повече” или „по-малко” Европа – дори само темата ще пусне в ход взаимното преценяване, дебнене, което в най-добрия случай би улеснило усилията на водещите медии да съпоставят и сравняват националните светогледи. При това по отношение на поляризиращата предизборна битка за алтернативите на европейското бъдеще не трябва да изпускаме от поглед интегративните ефекти на един подобен конкурентен процес. Въпреки тяхното общо задължение проевропейските партии все още са разделени по протежението на добре известни линии. Докато едната страна иска да осигури демократичната опора за ефективно прилагане на пазарния либерализъм, другата цели да осигури на ЕС супранационален авторитет, той ще й е от полза при желаното регулиране на пазарите, което, ако изобщо е възможно, то само на континентално ниво. Европейското дело би благоприятствало per se този дебат, защото програмното различие между либералите и социалдемократичните демокрации би отворило вратата към европейска вътрешна политика и би стимулирало за възникването на европейска партийна система.
Франсис Фукуяма: Моето впечатление е, че темата за интеграцията в широк смисъл се дискутира в страните членки като реакция на страха от провал на интеграцията на мюсюлманските малцинства, но дефиницията на държавното гражданство се извършва по повече или по-малко партикулярен начин. Има ли как тази дискусия да се обхване и да се „европеизира”?
Юрген Хабермас: Бих очаквал обратното, че нациите, които у дома до известна степен са овладели постколониалното предизвикателство за толерантно привличане на мюсюлманските култури, благодарение на либерализацията по-лесно се отварят едни към други в рамките на Европа.
Франсис Фукуяма: Зная, че вашата книга е написана от позицията на нормативната теория, а не като практическо ръководство за съвременни политици. Въпреки това се питам колко е вероятно според вас Европа да се осмели да промени договора или в обозримо бъдеще да проведе истински дебат по този въпрос. Моето впечатление е, че задълбочаването на Европа среща много слаба подкрепа сред хората както в Южна Европа, така и в Северна, поради което никой не иска отново да отваря дискусиите за конституцията.
Юрген Хабермас: Вашето описание е правилно по отношение на съвременното положение. Но ситуацията е изключително лабилна. Не бива да забравяте, че със сключването на т.нар. фискален пакт вече е направена голяма крачка към европейска координация на стопанските политики. По този начин е отключена динамика, която от своя страна, поставя в цугцванг правителствата. Политическата класа вече няма да може да пропуска от дневния ред ключовите европейски въпроси. Обичайното изключване на европейската политика от националната арена вече е подкопано. Националните парламенти и съдилища са алармирани,а националните медии все повече са тласкани към разкрития какви вътрешнополитически последици ще имат фискалните договорености, които трябва да „спасят” доверието в държавите и банките. Допълнителен подтик е осъзнаването на един учудващ аспект на тази криза: за пръв път колапсът на финансовата система, която е най-развитият сектор и едновременно големият печеливш от глобалния капитализъм, може да бъде предотвратен или поне забавен само чрез недоброволния принос на гражданите в тяхната политическа роля на данъкоплатци. Тази динамика със сигурност може още повече да отчужди нациите една от друга. Но така или иначе статуквото няма да може да бъде стабилизирано.
Франсис Фукуяма: Вие настоявате за подобно преизграждане на ООН като организация на гражданите и държавните народи, каквато е ЕС. Но от институционална гледна точка няма ли да се даде глас на гражданите на авторитарни страни като Китай или Северна Корея, които обаче нямат глас при определянето на своите политически водачи. А как биха реагирали тези страни, ако ООН започне да подкрепя техните критици?
Юрген Хабермас: Но ние сме на едно мнение: щом икономистите са се провалили в опита да предскажат дори смътно втората криза на световната икономика, то социално-научната прогноза за толкова сложно формирование като световното общество е чисто шарлатанство. Емпирично могат да се преоценят известни тенденции и съответните политически предизвикателства. Аз бих разграничил поведението на едно правителство, което трябва да реагира на системни проблеми, от движенията за независимост на потиснати народи и класи с техните двусмислени, но дългосрочно прогресивни последици. През последните три десетилетия в хода на глобализацията на пазарите и на неимоверно ускорена комуникация в паралелно създаващото се световно общество нараства един нов вид координационна потребност. Тя вече не може да бъде покрита от развилата се мрежа на международните организации. Тези организации не са достатъчни, за да обърнат тенденцията към нарастващо социално неравноправие в отделните общества и по цялата земя. Те не са достатъчни, за да регулират финансовите пазари, да предотвратят опасностите от промяната на климата и екологичните неравновесия, да овладеят рисковете на голямата технология и да канализират битките за преразпределение на все по-оскъдни ресурси като петрол и вода. Решаването на тези проблеми изисква изграждане на нови институции, които да са в състояние да водят световна вътрешна политика. В часа на най-голямата неволя, през ноември 2008 г., срещата на страните от Г-20, провела се първо в Лондон, взе учудващи решения за регулиране на финансовите пазари, но без резултати. От друга страна, имаме глобално налагане на правата на човека, този нормативен напредък най-често бива извоюван под натиска от нерешени системни проблеми. И в това измерение историята обикновено се движи, както показа Арабската пролет, по двусмислен и непрогнозируем начин.
Франсис Фукуяма: Не показва ли провалът на Съвета за сигурност по въпроса за Сирия, че хуманитарната интервенция още дълго няма да бъде приета с консенсус и ще е резултат от политическо решение, за което се водят битки? Нарушенията на човешките права сякаш още дълго няма да накърняват универсалните морални представи?
Юрген Хабермас: Все още не може да се предвиди резултатът от междувременно единодушния натиск срещу бруталното правителство на Асад. В този случай международната общност не е раздвоена в своите морални реакции. Още повече че ООН в съвременното си състояние е прекалено слаба, за да наложи волята си в ситуацията на стратегически действия в Близкия изток. Подобно е състоянието в Северна Корея и Иран. Отново не може да се предскаже дали очертаващата се променена констелация на световните сили, един мултилатерализъм, който започва да размива господството на световната сила, изискват да се проведе протаканата реформа на световната организация или още повече снижават и без това ниското ниво на готовност за сътрудничество.
Франсис Фукуяма: Моите благодарности за въведеното от вас модерно понятие за човешко достойнство, което кореспондира с моето: то се корени именно в християнската представа за морала, която е секуларизирана от Кант и универсализирана, свързана неразривно с уважението на човешкото достойнство. Характеристика на западната представа за достойнство все пак е ясното разграничение на моралния статус на човека от естествения свят. Контрастът с много региони на Изтока е бил силен, те са клонели към разбиране за човешката и не-човешката природа като континуум, в който първата е изгубила своя привилегирован статус, докато на неживи обекти са приписвани духовни белези. Това е довело, от една страна, до по-слаба защита на правата на човека, но от друга, до по-силно чувство на отговорност към не-човешката природа. Ние на Запад в известна степен се придвижваме в източна посока и аз се питам как реагирате на това, дали тази разделителна линия може да бъде премахната и трябва ли?
Юрген Хабермас: Много интересен въпрос. Интеркултурният дискурс за правата на човека набира сила от около 20 години. Моето впечатление е, че християнско-юдейският Запад (а Арабският свят?) може да се научи на известен „комунитаризъм”, за да коригираме ограничеността на нашата либертарианско-индивидуалистична интерпретация на гражданските свободи. В тази посока са и тезите, които развивам в книгата „Фактичност и валидност”: от една страна, едновременното възникване на либералните и демократичните основни права, а от друга – систематичната взаимовръзка на класическите със социалните и културните основни права. Що се отнася до вашия въпрос, предпочитам да правя разграничение между едно съмнително повторно духовно омагьосване на природата и желателното разчистване на затлачени морални сантименти спрямо страдащите същества в природата. Не трябва ли и азиатските цивилизации да направят по свой начин крачката, която Западът е направил през модерността с прехода от метафизично-космологично към постметафизично мислене? Тази крачка е станала основа на нашето не-инструментално отношение към обективиращата наука, от една страна, науката като интегрална част от нашето саморазбиране, а от друга – на рационалното разбиране за морал и право. Та морално чувствителният подход към животните и растенията, към природата изобщо, не зависи от религиозни и метафизични светогледни представи, а от това да проектираме върху целия свят реципрочните отношения на признаване, вградени в отношението между „аз” и „ти” в езиковата комуникация.
© The Global Journal, Welt
Превод: Людмила Димова
Франсис Фукуяма (род. през 1952 г. в Чикаго) е един от най-значимите политолози на западния свят. Става известен с книгата си „Краят на историята” от 1992 г. Най-новият му труд The Origins of political Order излезе през 2011 г.
Юрген Хабермас (роден през 1929 г. в Дюселдорф) е един от най-влиятелните философи на съвременността. Есето му „За конституцията на Европа” от 2011 г. предизвика многобройни дебати. Неговите тези са повод за този разговор.
