И тъй, съществува ли в действителност „Евразия”, която аналогично на Европа да е „многовековно общество”; която освен всяко национално общество, съществуващо в нея, сама има (и) собствена история? Има ли аналогично на европейското „евразийско” общество, което да съществува заедно с, ако не и преди евразийските народи? Ако четем и слушаме старите и новите „евразийци” такова безспорно има.
Така ли е обаче в действителност?
На първо място, ние трябва да обърнем внимание, че далеч по-традиционно понятие за онова, което евразийците наричат с евфемизмите „мир-Евразия”, „государство-мир” и т. н. е понятието за „империя”. Евразийското „историческо пространство” е пространство на империята на една нация, то съвпада с бившата Руска и доскорошната Съветска империя и в това отношение рязко се различава от пространството на Европа, която всъщност никога не е била империя на (само) един от своите народи, нито пък се е изградила като такова „пространство” от някакъв единен властово-политически център.
Напротив, Европа се ражда като „Европа” – като нещо по-голямо от предхождалата я антична „средиземноморска цивилизация” – именно след края на една империя: тази на Рим, която й оставя в наследство само идеята за единство, но не и реалната власт за него. Да, в Европа са съществували политически образувания, които са се именували „империи” (и даже „римски” империи), но нито едно от тях – това е несъмнен факт – никога не е могло да „оцвети” континента в изцяло своите народностни цветове. Ето защо Европа (или дори Западът) не може да се стилизира нито като (просто) „германски”, нито като (просто) „френски” („романски”), нито даже като „германо-романски” свят, както са имали обичай да го назовават в предишните десетилетия.
В историческото пространство на Европа ние може би бихме могли да говорим за дълговременни процеси на историко-културна „германизация” или „романизация” на големи сегменти от него, но животът на европейските народи все пак винаги е трансцендирал тези разделения, не е оставял „германизираните” и „романизираните” народности да се обособят трайно и в дълбочина едни от други. И това е така, защото по-дълбоко както от военно-политическата мощ, така и от етнокултурната своеобразност, единството на европейците се е създало от над– (или свръх-) империални сили – не от владетелски династии, нито от доминантни езици, а от единна вяра и единна социална организация. В предишно свое съчинение (вж. „Светът на средновековието. Генезис, история, общество”, С. 2012 г.) аз вече се помъчих да защитя твърдението, че през цялото Средновековие Европа се е населявала по същество от три, съставени на различните места от различни по етнос социално-съсловни общества, свързани помежду си йерархически. Така, всички европейци, независимо дали са били германци, французи, англичани, унгарци и т. н., са били или земеделски производители (и обслужващи ги занаятчии) – laboratores, или воини-управители – bellatores, или клирици на Църквата – oratores. И такива са били и германците, и французите, и англичаните, и испанците в Европа, което вече ги е правило много повече европейски селяни и занаятчии (простолюдие), европейски воини-управители, европейски духовници, които чисто и просто, в едни части на Европа са били германци по кръв, в други – французи по кръв, в трети – италианци или англичани по кръв.
Съвсем не е така в онова историческо пространство, което неговите политически наследници и идеологически адепти наричат днес „евразийско”. На първо място, повтарям това, то съвсем безспорно е създадено империално – то е (фактически) пространството на една дълго време създавала се (без всякаква конкуренция от стартирането на този процес) народностна империя – Руската (от 1917 – Съветската). Но в този смисъл за никакво единно евразийско пространство преди оформянето на тази империя не може да се говори. Напротив, до нейното възникване тук, „историческите пространства” по-скоро са отчетливо две (или дори три). Едното: от северното Черноморие и Прикаспие на юг до Кавказ и на изток до полупустинните земи на Средна Азия, е „историческото пространство” на тъй наречената Велика (или „тревиста”) Степ, населявана векове от приемстващите се в стопанисването й номадски народи на скитите, хуните, аварите, хазарите, куманите и накрая монголо-татарите. Другото: по поречията на великите реки Дон, Днепър и Днестър на север от Степта и до Урал на изток е „историческото пространство” на „народите на леса”, на „уседналите народи” – славяните и обединилите ги към средата на 9-ти век под своята власт скандинавско шведски викинги, „варягите”. Тези две „пространства” – до събирането им под руския скиптър, последвало много по-късно, далеч по-скоро са в столетно противоборство, отколкото в симбиоза помежду си и, както в случая правилно отбелязват евразийските историци, ако създаването на ранното Киевско княжество на Владимир, Олег и Светослав е първи пробив на „света на лесовете” в „пространството на Степта”, то последвалото след това „половецко” (куманско) настъпление срещу него и особено татарското „наводняване” на цяла Евразия от хората на Чингис-хан е пък радикалната контраатака на степното „историческо пространство”, което успява, ако не да погълне напълно, то поне да изтласка далеч на север и задълго да маргинализира славянския „свят на уседналостта”.
Към тези две самостоятелни „исторически пространства”, може би е оправдано да се добави и третото: това на древните планински кавказки народи, столетия отстояващи себе си между номадите от Степта и големите империи на юго-изтока (Византия, Персия и последвалият я Багдадски халифат).
И тъй, както при черноморската и при каспийската Степ, така и Кавказ се превръщат в едно пространство едва с раждането, експанзирането и укрепването на Московското руско царство, което след простирането на своята власт и над безбрежните и почти безлюдни гори на Сибир и преместването на центъра си в северния Петербург, се превръща в Руската империя. Че в това „пространство” след средата на 16-ти в. действително се създава някаква „съ-общеност” на населяващите го народи, не може да бъде отричано. Ние обаче трябва да си дадем ясна сметка за различието на това съ-общаване от онова, извършило се в Европа. На първо място – като империогенна – въпросната съ-общеност е продукт на безспорно външна сила – съ-общаване е в общата подвластност на един политически център – на една етническа доминация. За разлика от Европа, в „Евразия” съставляващите я „общества” (народи), нито преди, нито (както ще покажем) след съ-общаването си притежават или придобиват общност по вяра, по социално-културни принципи на живеене, по стопанско-битови стереотипи и навици, т. е. никога не съставят „единна социална среда”, в която да могат да се създадат и да са налице колективни (за всички тях) „норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система” (Х. Ортега-и-Гасет). Но следователно, за разлика от Европа, за „Евразия”, ние не можем да кажем, че едно „евразийско общество” съществува и има история още преди евразийските народи да се родят и развият от неговото лоно. Напротив, то съществува, започва да съществува едва след като тези народи („нации”) биват съ-общени от десницата на руския цар.
Това разбира се не означава, че съ-общени по този начин, евразийските народи не стават въобще общност. В края на краищата всяка, особено дълговременна, империя, прави от покорените ней народи някакво цяло и оцветява това цяло в общи „цветове”. Нека обаче се вгледаме по-отблизо в тази цялост.
Всъщност, след завоюването на заселения с различни народности средноазиатски ареал, Московските царе и Петербургските императори действат там постоянно по два начина. Първо, опират се на местните първенци – племенни вождове, ханове, бегове, султани – изобщо „силни люде”, които поставят във васална зависимост, превръщайки така тези традиционни местни „елити” в служебни елити на имперския център. И второ – контролират лоялността им с разположени на територията им руски гарнизони. Така обаче народите им просто стават двойно подвластни – чрез подвластността си на едноплеменните с тях васали на царя, те са подвластни и нему. Нека кажем, че този модел на приобщаване в централна Азия се удава на Русия сравнително леко, защото на юг-югоизток от собствено „Московията”, тя чисто и просто става приемница на предхождалата я в тези райони власт – а именно на властта на татарската Златна орда, която е държала многобройни степни, но и приуралски и славянски народи (включително великоруския) по съвсем същия начин – чрез наложен васалитет на князете и първенците им. Би могло смело да се утвърди, че след развалата на монголо-татарската, последна „степна империя” мястото на върховния за всички по тези места Велик хан се заема от резидиращия вече в „света лесовете” Московски цар. Нека повторя още веднъж, че при този „татарски модел” на империално присъствие една по-тясна интеграция с властовия център на „Евразия” се е извършвала единствено именно в тези, приели сюзеренитета на царя местни аристокрации, но не и с ред народите, на които те са „елит”. Досконално проследимо е, че тъкмо само представители на отделни централно-азиатски владетелни родове, с времето се откъсват от рождената си етническа почва и (приемайки Православието) биват вписани в имперската аристокрация на Москва. Никаква единна социална структура, никаква единна с руската „евразийска” култура обаче, присъединените по този начин средноазиатски народи не ни демонстрират. Би могло да се каже, че на своите традиционни територии кримските татари, казахите, туркмените, узбеките, киргизите, азерите и таджиките са точно толкова „русифицирани” (дори в началото на 20-ти век), колкото са „британизирани” масите от индийци в Британска Индия през същия период. Точно както в Индия някакво (външно) усвояване на британски образци за поведение, образованост и вкусове може да се види единствено в семействата на раджите, с които британската колониална администрация колаборира, така и в руска Централна Азия „русифицирани” са само местните „турански” елити, превърнати в служебни на централната имперска власт.
И макар току що да сравнихме културната ситуация в централно-азиатските региони на Руската империя с тези на Британската в южно азиатските й колонии, още по-близка аналогия – колкото и това да звучи необичайно – би могла да се направи между Руската и Османската империя (особено във владенията на последната на Балканите). И това е така, защото точно както Руската (макар и по различни религиозни причини), и Османската империя на Балканите не променя традиционните верови и социални форми, в които от векове живее покореното от нея християнско земеделско население. С времето тя чисто и просто започва да се опира на местните християнски първенци, които кара да служат на имперската власт, например като откупуват задълженията да събират от сънародниците си определени държавни данъци с печалба за себе си (т. нар. чорбаджии, бегликчии) или пък направо ги издига до османска-християнска администрация (родовете Богориди, Кръстевич, познати от нашата история).
За никаква друга, по-дълбока общност с господстващия етнос ние нямаме основание да говорим нито в Османската империя (по отношение на православните християни), нито в Руската (по отношение на мюсюлманските средноазиатски народности). До 1917 г. в рамките на Русия-Евразия би могло сигурно да се говори за общност на висшия имперски елит, много по-малко за общност на съставляващите имперското пространство народностни елити, още по-малко – за общност на народите в него, а оттук и за присъствието на „колективни норми със силата на закон, за общност на убежденията, за общност на ценностната система”, каквито безспорно са налице в западноевропейските „империи” на Новото време.
Но дори единоверните и едноетнични с Русия страни са съ-общени в имперското й пространство далеч не тъй естествено и органично както би се искало на адептите на „евразийството”.
Така включването в рамките на империята на онзи, едноетничен с „Московския” славянски народ, населяващ територията, започнала да се нарича откъм средата на 16-ти в. „Украина” (по произход точно толкова „руски”, колкото и подчинилия го век по-късно „великоруски”), става след продължително и оставило незаличими следи отделно историческо развитие на „украинците”. Там е работата, че отвоювайки както и великорусите своята независимост от Великия хан, украинските руси формират отделна от великорусите „коалиция” за тази цел. Правят го заедно с родственото по историческо съседство с Киевското-Литовско княжество. Последното обаче, останало до късно непокръстено, в хода на борбата си и със западните кръстоносци, се съединява в мощна унионална държава с Полша и, приемайки християнството по католически образец, дори я оглавява чрез династията на Ягелоните. Би могло следователно, да се каже, че точно както през 15-ти и 16-ти в. Москва започва да „събира” руско-славянските земи в северните ареали на етническото им разселение, така пък на юг-югоизток от тях Киев се опитва да направи същото, но това се случва по по-сложен начин. По-сложен поради това, че макар в началото това алтернативно „собрание земел” да няма доминиращ етнос, по-късно такъв в него става полско-литовският, а чрез него в земите на руската „окрайнина” („Украйна”) започва да навлиза католицизма, а с него и цивилизационната среда на Запада. Стига се до сблъсъци на конфесионално-политическа основа, а след като в първата половина на 17 в. унионалната държава на Полша-Литва навлиза във вътрешна криза, обособяващата се от нея Украйна става типична страна на „цивилизационен разлом” (според терминологията на С. Хънтингтън). Православният изток в нея е в практически перманентно въстание срещу униатско-католическия запад. И ето: през 1654 г. казашкият водач Богдан Хмелницкий се обръща към Москва, давайки клетва за вярност към руския цар, за да получи „освобождение от полящината”. Украйна, страна с няколковековна самостоятелна историческа съдба влиза в Руската империя, но си остава в нея винаги цивилизационно „разломена”. Поне половината от нейното население постоянно ще живее в тази империя със съзнанието, че е покорено от чужда цивилизационна власт, докато другата му половина постоянно ще се чувства обект на дълбинна духовна деструкция (да си припомним „латинския плен” на православното руско богословие, който е плод на Киевско влияние).
Макар преобладаващо едноетнична (и дори единоверна) с Велико-Русия следователно, Украйна е различно от нея национално общество, което никога не успява да изглади тези различия с руснаците. Всичко това би трябвало да си припомнят днес онези, на които им се струва, че стремежите към национално обособяване на украинците датират едва ли не от вчера и поради това са склонни да ги приписват на злонамерено атакуващи „евразийската цивилизация” външни сили.
Но и единоверната (макар и иноетнична) с Русия Грузия не е така „традиционна” част от „Евразия”, както се опитват да ни убеждават евразийците. Изглежда малцина от техните днешни последователи си спомнят, че дори формално Грузия влиза в състава на Руската империя едва през 1801 г., като до тази (както се вижда твърде късна) дата е самостоятелна монархична държава (и още по-точно съвкупност от княжества – Иверия, Кахетия, Осетия). Трябва особено да се подчертае, че отношенията на Русия с Грузия чак до края на 18 в. не са принципно по-различни (и по-близки) от онези, които поддържат с най-големия противник на Османската империя различните разположени в непосредствено съседство или васални на тази последната християнски страни и от двете страни на Черно море. Русия чисто и просто е техен общ политически застъпник, протектор пред агресивността на Високата порта. Православният руски цар се признава за такъв протектор от всички единоверни вътре в и в съседство с Османската империя. Но грузинците, повтарям, до края на 18 в. са точно толкова самостоятелен православен народ, колкото и този на Влашко и Молдова (политически васални на Турция княжества) или пък гърците, българите и сърбите (напълни подвластни ней). Нещо повече, точно както гърците, сърбите, българите и молдо-влахите принадлежат исторически на една единоверна, но отделна от русите общност: тази на балканските православни народи, така и грузинците до 1801 г. са органична част от една друга (религиозно-конфликтна, но социално и битово еднородна) кавказка общност от народи, част от които – като самите грузинци и осетинците са православни, а друга част като ингушите, чеченците и азерите са мюсюлмани. С цялата тази, векове наред съжителствала и конфликтувала в себе си общност Русия, повтарям, има чак до края на 18-ти в. не по-тесни политически връзки, отколкото с разположената на изток от Черно море балканска общност от народи. И ето: все по-разширяващите фронта на войната помежду си Русия и Турция започват критично да се приближават до тези две християнски общности и да ги поставят между чука и наковалнята си. Два случая ни интересуват тук по-пряко. При единия – за да си осигури непосредствен плацдарм към Балканите – Русия просто окупира част от Молдовското княжество и го присъединява към земите си около устието на Днестър. Така днешна Молдова става част от Руската империя. При другият – от другата страна на Черно море – Грузинското княжество, току що обединено от Георгий ХІІІ, само пожелава да бъде включено в нея, за да се запази от аналогична окупация на турците. Както Молдова, така и Грузия обаче влизат в Руската империя, запазвайки съзнанието, че са народи, принадлежащи на различни от Русия исторически общности. Характерно е, че последният грузински монарх, споменатият Георгий ХІІІ, който и предава страната си на империята, настоява, при предаването й, Петербург да продължи да признава титлата му в имението на север, където ще доживее дните си. На последния владетел на една тъй малка страна, никой тогава не обръща внимание. Макар по същия начин да не обръщат внимание на Молдова, тя също не престава да се изживява като откъсната от традиционната си балканска (румънска) нация.
И всичките тези народи – украинците, грузинците, молдовците – са само едноверното с Русия ядро на нейната империя. Не можем да не видим колко по-проблемна, нехомогенна и исторически „млада” следователно е дори общността от народите, съставляващи това ядро на „света-Евразия”. В него, в самото него има традиционни „пукнатини”, някъде преминаващи през самите национални общности (както е с украинците), някъде между тях и доминантната руска общност (както е с грузинците и молдовците). Като добавим към това и вече казаното за частичната интегрираност комай единствено на местните елити на средноазиатската мюсюлманска „периферия”, ние още веднъж достигаме до твърдението, че общността на съставляващите препоръчваното ни като алтернативно на Европа „Евразийско” историческо пространство е съвършено различна от общността на съставляващите европейското. Тя, повтарям, е общност преди всичко по подвластност на всичките тях на една – руската – нация-господар и в никакъв случай не предхожда „евразийските нации”, тъй че да можем да кажем, че тези последните са се родили и развили в някакво съществуващо, резистиращо аналогично на европейското – „евразийско” цивилизационно лоно. Няма – през вековете на съществуването на Руската империя – никаква обща, „евразийска” история, „евразийска” култура, „евразийска” цивилизация. И трябва изглежда да се признае, че първият опит за едно същинско интегриране и на народите, съставляващи руската „Евразия”, за превръщането им „в едно-единствено общество със звена или ядра на по-голяма гъстота” и с „общи, колективни норми със силата на закон – общност на убежденията и общност на ценностната система”, правят тук едва присвоилите империята болшевики. Именно те правят агресивното усилие да осъществят спойка, която да бъде над (или извън) религиозните, социалните, цивилизационните различия на съставляващите я народи. Разбира се, тази спойка е така изключително идеологическа, социално-инженерна, т. е. външно наложена, че създаденият в резултат на нея единен „съветски народ” е напълно изкуствена „форма без материя”. Може би тъкмо надеждата, че тази изкуствена спойка, неминуемо и не след дълго ще бъде просмукана отвътре от по-дълбоки и по-органични сили, които ще я заменят (но вече синтезирали се под металната ризница на болшевизма), е подхранвала утопиите на старите евразийци.
Дали обаче, след повече от седемдесет години тотално „изваряване” на евразийските народи в комунистическата реторта, това по-дълбоко общество е налице в пост-имперското пространство на бившия Съветски съюз?
Трябва да се вгледаме по-отблизо и в това.
