След разпадането на Съветския съюз, наследил като обхват за своя безпрецедентен тоталитарен експеримент народите на старата Руска империя, пространството на „Евразия” е, както видяхме, типично пост-имперско пространство. Пространство не на една дълго време „работила” в него обща култура и цивилизация, не на едно общество на съставящите го нации, готово за политико-правно договаряне помежду им, а пространство на дълго време „работила” в него национална и идеологическа доминация. Но в този смисъл „Евразия” днес би следвало да се съпоставя много повече с пространството на трансконтиненталните Британска и Френска океанични империи след тяхното окончателно разпускане, отколкото с това на обединена Европа. Защото и там – след продължителната политическа доминация на Британия и Франция в техните владения – отделянето на империалната сила прави един „съюз” между тази сила и бившите й владения, неизбежен, но само като естествено продължаваща преференциална обвързаност на стопанството и търговията им. Нима някой би се одързостил да равнопостави този „съюз” между метрополия и бивши колонии със съюза, осъществен след Втората световна война между самите европейски страни? Да, последният е стопанска и търговска симбиоза, общ пазар, но той далеч, далеч не е просто и само това. Европейският съюз е, пак ще припомня думите на Ортега-и-Гасет „многовековно общество”, което неговите народи съставляват помежду си, при това дотам, че в това единно общество на Европа, отделните му нации са чисто и просто „ядра на по-голяма гъстота”: ядра на германски европейци тук, на френски европейци там, на английски европейци; т. е. етнически национални ядра на съществуващата заедно с тях (и преди тях) европейска молекула, вътре в която по органичен начин и от много векове протича техния живот. Казано накратко: тези нации не са станали „съюз”, защото са решили и са се договорили за общ стопански живот и общ пазар, но са се договорили за общ стопански живот и общ пазар, защото далеч преди това са общество.
Разбира се, че не са такова общество Британия (или Франция) с народите на техните бивши владения. След разпадането на споменатите империи поради това, метрополиите и „колониите” им могат да продължат да живеят в някаква съюзеност, било инерционно (защото обществата им са „нагласени” от дълго време за живот в заедност), било дори чрез съзнателно взето решение за бъдещо поддържане и регулиране на тази „инерция”. Би могло даже да се отиде и още по-нататък – както става с образуваната на основите на Британската империя, „Британска общност”, в която страните й договарят редица общи политики, включително общи политики на глобалната международна сцена. Но даже в този случай различието между общността, която съставят тези страни помежду си и с бившия си империален център и онази, която съставят европейските държави, е очевидно.
И тъй, ние твърдим, че след разпадането на Съветския съюз, пространството на съставлявалите го нации и народности – ако се освободим от мистификациите, че то е някаква „духовно-политическа реалия”, някаква „изконно” единна и противопоставена на Европа „Евразия”, някакъв митически геополитически „Бегемот”, антагонистичен на геополитическия „Левиатан” – представлява едно пост-имперско пространство, пространство на разпадналата се империя на една нация – руската, в резултат на което на него са започнали (или възобновили) своя самостоятелен политически живот нейните довчерашни владения. Но ето защо за един евентуален „съюз” на тези нови (стари) национални държави с Руската – ние, ако останем реалисти, а не фантасти като евразийците – би трябвало да мислим по базисна аналогия със „съюзите”, които други бивши империални сили са създали или поддържат със своите предишни владения. Би трябвало, казвам, да го мислим по този начин (и тук да търсим уникалността на руската пост-империя), защото и историческата ситуация, която предхожда днес евентуалния „Евразийски съюз”, е базисно аналогична с тази на Британската или Френската мултинационални и мултицивилизационни империи (в предишната част, мисля, достатъчно обосновахме това).
„Евразийският съюз” към днешна дата (т. е. след четиривековна руска империална власт над народите, които се предвижда да го съставят и след седемдесетгодишен тоталитарен експеримент, проведен върху тях) може да бъде съюз не на народи, които са общество, договарящо се вътре в себе си, а съюз на народи с доскоро съобщавалата ги помежду им и със себе си тяхна метрополия. И в този смисъл съюз не по-дълбоко вкоренен в историческата почва отколкото всеки друг съюз на бивши владения с бившата им метрополия. В най-добрия случай (за да припомня отново най-добрия случай от този вид) съюз от типа на познатата ни „Британска общност” от независими национални държави.
Дори това обаче е само нещо от най-първия план, само нещо тъй да се каже от типологичната повърхност на реалията „бивш СССР”. Защото ако прословутата „Евразия” на територията, на която се предвижда изграждането на „алтернативния” съюз, е всъщност пост-имперското пространство на Русия, то е – също – и вече за разлика както от споменаваното Британско или Френско пост-имперско пространство, едно наистина уникално, несравнимо с тях пост-имперско пространство. И точно тази му уникалност усложнява още повече нещата с въпросния „съюз”.
Там е работата – пише небезизвестният Збигнев Бжежински – че „за разлика както от Британската, така и от Френската империя, където океаните ясно очертават границата между метрополията и нейните колониални владения, Руската империя винаги е представлявала земна маса без строги исторически и географски граници. Разгръщащата се в продължение на стотици години експанзия на тази империя (върху въпросната компактна земна маса – б. м.) както и индустриалната революция, финансирана от комунистическия режим, довежда (днес, след разпадането й – б. м.) до установяването на огромни руски поселения на неруски земи” (вж. Збигнев Бжежински, „Извън контрол”, С. 1992 г., стр. 160) и до една съответстващо му, масово проникване на не-руси в територията собствено на Русия. С две думи, за разлика от Британия или Франция, където поради естествената географска отделеност на тези метрополии от владенията им, след края на империите империалната нация престава физически да присъства в тях, в разпадналата се Руска (Съветска) империя ситуацията е съвсем различна. Защото там при ясно различим империален народ (руския), при ясно различима империална държава (Русия) от една страна и ясно различими нейни владения от друга, няма ясно различими пространства, в които метрополията и владенията й да са ситуирани. Нещо повече, през цялата си имперска история Русия е извършвала същинска колонизация, т. е. извършвала е продължително, масово и постоянно заселване на завладени от нея територии, без те – с изключение може би само на Сибир – да са били необитаеми. Напротив, те са били напълно (при това отдавна) населени със свои народи, имащи своя история и даже своя специфична култура. Доколкото пък стопанската й симбиоза с тези „колонии” (естествена за всяка империя) се е разгръщала на „земна маса без строги исторически и географски граници”, особено през съветското време народите на колонизираните от нея страни са започнали да „работят” за нея не – както при Британската и Френската империи – оставайки в своите земи, но, пръскайки се в цялото (неразчленено) пространство на Империята. Те, нека се изразим така, са били колонизирани в него, а не тъкмо в страните си.
Всичко това – вижда се веднага – създава несравними с тези на „разпуснатата” Британска (или Френска) империя проблеми в Руското (Съветското) пост-имперско пространство. Както изчислява Збигнев Бжежински, веднага след края на СССР „повече от двадесет и пет милиона руснаци живеят извън традиционните си етнически територии (ще добавим и извън държавата на своя народ, извън националната си държава – б. м.)”. „Наложеното пък от комунистите преселение, наред с индустриализацията води също дотам четиридесет милиона неруснаци да се окажат извън националните граници на своята родина” (и не само в бившата „метрополия”, а и из всичките й бивши владения). Да, адептите на евразийството могат, ако желаят, да видят в тази уникалност на руско-съветското пост-имперско пространство основания за твърдението си, че в него, най-малкото потенциално, е налично и едно точно толкова уникално пост-имперско – „евразийско” интернационално общество, каквото никога не е било налично в разделените от огромни водни площи империи на Британия или Франция.
По-трезвите и по-сурови наблюдатели, като цитирания Збигнев Бжежински обаче предпочитат да предупреждават, че „това етническо размесване (в образувалия се вакуум от изчезването на общата държава, в която то е било удържано – б. м.) поражда интензивни напрежения, противоречия и евентуални кървави сблъсъци”. Основен фактор за тези напрежения са новите национализми – естествено явление за всяка разпаднала се империя, в която същинско „общество” империалният и покорените народи не са съставили. Ние виждаме как те буквално израстват като гъби тутакси след разпадането на СССР по времето на Елцин, като с това по най-красноречив начин свидетелстват, че „Евразия” не е никаква „духовно-политическа реалност”, „государство-мир” и т. н., не е никакво „многовековно общество”, което заедно с (ако не и преди) съставляващите го народи има „своя собствена история”. Напротив, национализмите в пост-имперското пространство на пост-СССР свидетелстват, че народите в него през цялото време на своята съ-общеност са се преживявали като общества, чиято своя, отделна история е била прекъсната, подчинена на чужда история.
Но в постимперското пространство на Русия-СССР дори породилите се реактивни национализми на „отпустнатите” народи не са най-важното и най-уникалното. Ако бе така пост-СССР нямаше базисно да се различава от Британската или Френската „колониални” империи, където веднага след тяхното разпадане национализмите също така бързо се раждат, но и скоро след това и сравнително леко се „прагматизират” тъй че не препятстват, при наличието си, регенерирането на връзките с бившите метрополии. В постсъветското имперско пространство поради вече описаната му уникална структура на „огромна земна маса без строги исторически и географски граници”, постимперските национализми не просто много по-отблизо и по-непсредствено засягат бившата метрополия, но и до неотделимост се преплитат с междуетническите конфликти. За разлика от индийските, египетските, индокитайските „националисти”, които вече нямат на територията на своите страни представители на господствалата върху тях нация, както грузинските, така също и молдовските, и особено украинските и средноазиатските (нови) националисти имат такива – често значителни руски малцинства – вътре в собствените си вече независими държави, като Русия въобще не би могла да „изтегли” от там тези вече поколения наред живеещи свои сънародници. Така – освен че дразни много по-остро и много по-дълбоко пост-империалните национализми – Русия е и много по-уязвима в отношенията си с тях. Защото всеки по-агресивен демарш на тези последните към останалите извън националната си територия „колонисти” не може да не принуждава бившата метрополия и към по-остри ответни реакции в тяхна защита. Но и обратно: доколкото, за разлика от европейските колониални империи, в метрополиите на които остават само по-големи или по-малки групи от имигранти от колониите, Русия се оказва буквално претъпкана с цели компактни малцинства от народите на бившите си владения. Което означава, че постимперските „национализми” живеят и кипят както в земите на новоосвободените си „отечества”, така и в сърцето на самата бивша метрополия. Третото и още по-опасно преплитане се състои в това, че „спрегнатостта” на националните противоречия между бившите подвластни и бившите господари с междуетническите им противоречия, на много места в „Евразия” е неотделимо и от междурелигиозни (междуцивилизационни) противоречия между тях. Така, в повечето средноазиатски (нови) държави местните националисти са агресивни не просто към бившата империална метрополия, не просто към нейните етнически (руски) малцинства на своята територия, но и към тях като ино-религиозни (християнски) малцинства. Всичко това прави ситуацията в пост-империята на Русия много по-различна от ситуацията на всяка друга пост-империя на Новото време. Ето защо, изглежда много по-оправдани от оптимистично-месианските визии за пространството на „Евразия” като пространство, готово за един (при това аналогичен на Европейския) съюз, са вижданията за него на такива наблюдатели като неколкократно цитирания Збигнев Бжежински и Самюъл Хънтингтън, първият от които го определя като един от най-взривоопасните региони на света през XXI в., а вторият го отнася към пространството на най-интензивния възможен „сблъсък на цивилизациите”.
Изхождайки тъкмо от тази трезва преценка за състоянието на евразийското пространство, Збигнев Бжежински още в началото на „ерата Елцин” предвижда две (и както казва – еднакво опасни за Русия) възможни ориентации на нейната бъдеща политика. Едната – тази на пълен отказ от имперска реставрация „би означавала обаче политика на изключително безразличие към съдбата на милиони руснаци, живеещи вече извън границите на действителната си етническа родина”. „Далеч не е сигурно, че руският национализъм може да прояви подобна въздържаност, след като самият той припламва с нови страсти, вследствие рухването на съветския комунизъм”. Но нещо повече – продължава авторът – „не бива да се пренебрегва вероятността една демократична Русия, отказала се от имперски амбиции сама да се окаже в процес на фрагментиране” и посочва поне няколко посоки на задълбочаване на сепаративните тенденции вътре в самата бивша имперска метрополия (напр. сибирския Далечен изток да се ориентира към икономическото чудо в Япония, Корея и Китай – вж. Збигнев Бжежински, „Извън контрол”, С. 1992 г., стр. 163). Другата възможност (която, всъщност, вече обилно виждаме потвърдена) е възприемането на политика за „някакво възстановяване на империята – може би в нов облик и в не толкова насилнически вариант” (пак там, стр. 164). Обръщам внимание, току що цитираното е написано то Бжежински през 1991 г. Днес ние вече знаем „новия облик” под който се прави опит за реинтегриране на пост-имперското пространство, за възсъздаването на империята. Той се нарича именно „проектът Евразийски съюз” и мнозина най-вероятно биха го оценили днес като неизбежност, предвид вече изредените от нас по-горе уникални и практически неразрешими проблеми на Руско-Съветската пост-империя. Само че Зб. Бжежински предупреждава, че поемането и по този път е точно толкова опасно и трагично, колкото и онова на пълен отказ от имперска реставрация. Заслужава си предупрежденията (и предвижданията) на големия американски политолог да бъдат припомнени днес, когато двадесет и три години по-късно те напълно се оправдаха и почти напълно се сбъднаха: „Една такава политика, пише Бжежински, вероятно ще породи сериозни конфликти… главното съображение тук е, че всеки опит от страна на Русия да се реставрира империята, осъществен под емоционално примамливия лозунг: „Да защитим милионите руснаци извън Русия”, вероятно ще се натъкне на сериозната съпротива на междувременно събудените национализми, познали вкуса на независимостта… Така политиката на имперско възраждане не само би превърнала Русия отново в автократична държава, но би осъдила руския народ на продължителен и разрастващ се потенциално дори безкраен конфликт” (пак там, стр. 164-165, курс. мой). След което изрежда най-вероятните „дестинации” на този разрастващ се „потенциално безкраен конфликт”: „Ако социално-икономическите трудности на току-що извоювалата независимостта си Украйна се задълбочат, внушителното руско малцинство от около 10 милиона души, съсредоточено главно в ключовите индустриални райони на Харков и Донецк може открито да изяви своето недоволство. Това може да съблазни Кремъл да упражни натиск върху Украйна… В така описаната ситуация предпоставките за сериозен конфликт са налице” (пак там, стр. 161-162). Както се вижда тук единственото, което се разминава днес с предвижданията на автора е, че не „внушителното руско малцинство”, а още по-внушителното украинско мнозинство, което Москва до крайност раздразни с поддържането на непопулярни и олигархични проруски правителства „открито изяви своето недоволство” и с това „съблазни Кремъл да окаже натиск”, разпалил – само потенциално наличния през 1991 г. „сериозен конфликт”.
По-нататък: „В новоеманципиралите се мюсюлмански държави на централна Азия също съществува значителен потенциал за насилие от нарастващите конфликти с руските заселници, които в този район имат по-добра работа и по-добри жилища. Все по-явните и възможно даже насилнически опити да бъдат те изхвърлени оттам са неизбежни. На това вероятно ще се противопостави Москва и в даден момент руската армия може да се намеси, както преди това в Молдова” (пак там, стр. 162). И тук разликата от предвижданото е само в това, че – поне до този момент – вместо с руската армия (с изключение на Таджикистан) – Москва се намесва в този регион с тайните си служби като поддържа чрез тях местни диктатори от рода на одиозния Туркмен-баши.
Въобще, заслужава си в следващата и последна част на този обзор да се спрем по-подробно на начините, по които Русия през последните десетилетия осъществява своята политика на възстановяване на империята в „нов облик” и която всъщност се крие под евфемизма за изграждането на „Евразийски съюз”. Да видим също как тази политика вместо да създава този „съюз” тласка Русия единствено към все по-задълбочаващо се политическо „инженерство” в Евразия и така я обрича на съдбата да губи безвъзвратно (в полза всъщност на ЕС) различни съставляващи на бившата си империя.
