В този последен раздел от нашия очерк, както обещахме, ще се вгледаме по-конкретно в начините, по които през последните десетилетия Русия се опитва да реинтегрира пост-имперското си пространство. В тази връзка ще се опитаме да очертаем и реалния облик на онова, което днешните руски идеолози ни препоръчват като (алтернативен на Европейския) „Евразийски съюз”.
Ще започнем с държавите, които, както исторически така и (гео-)политически би трябвало да съставляват „ядрото” на този „съюз” (или, да го кажем така – „евразийските” аналози на Франция, Германия, Бенилюкс в ЕС). И тъй, едновременно етноетнични (руско-славянски) и (предимно) етноконфесионални с Русия в пространството на „Евразия” са две страни: Беларус и Украйна. И двете са от най-дълго в състава на вече бившата империя, и двете са с относително най-добри социални и икономически показатели в нея. Поради това Русия от самото начало на реинтеграционните си усилия от 90-те години на ХХ в. се опитва колкото се може по-тясно да ги обвърже със себе си, да превърне територията им, заедно със своята в (по думите на Ал. Дугин) „единно стратегическо пространство”, от което да се разширява „светът-Евразия”.
Към тези две славянски и (предимно) православни страни, ще трябва да добавим тук – по причини, които ще посочим след малко – и обширният Казахстан, който както в периода на късната Петербургска империя, така (особено) в периода на Съветската е бил обект на достатъчно продължителна и достатъчно мощна руска колонизация. В резултат – на грамадната му, макар и полупустинна територия, днес живеят поравно както принадлежащите към номадско-степната цивилизация на дълговековния Туран казахи, така и заселените най-вече в индустриалните му агломерации руси. Мнозина наблюдатели не без основание правят дори аналогия между положението на Казахстан спрямо славянския център на Руско-Съветската империя и това на Турция спрямо Европа. Защото, наистина почти така, както след-Османска (Кемалистка) Турция, оставайки си базово-исторически принадлежаща към ислямската цивилизация, е все пак най-„европеизираната” и асоциирана с Европа страна от този исторически кръг, така и Казахстан, като принадлежи към степно-номадската цивилизация исторически, същевременно е и най-„русифицираната” (съветизираната, индустриализираната) страна от нея.
Да, би следвало да се очаква, че назованите дотук страни като най-русифицирани в бившата империя най-леко и най-естествено биха влезли и в „Евразийския съюз”. Това би следвало да се очаква, защото тъкмо в тези страни реактивният пост-имперски местен национализъм би бил и най-малко дълбок, и най-малко враждебен към бившия имперски център. Или пък, доколкото „Евразия” е все пак пост-империя във всички точки на своето историческо пространство, тя би могла да се изгради по най-оптималния за една пост-империя начин, т. е. като един евразийски аналог на „Британската общност” от независими държави, именно тук, в общността на Русия, Беларус, Украйна и Казахстан. Това, повтарям, би трябвало да се очаква, но въпреки това наблюдаваната действителност е друга (при това в най-последно време толкова „друга”, че най-острият и мащабен досега пост-съветски конфликт кипи в момента тъкмо в страна от „ядрото” на проектирания „Евразийски съюз” – в Украйна). Любителите на теориите за постоянната подривна дейност на „Запада” в Евразия ще видят в това, разбира се резултат от дяволски точно прицелени удари, отдавна търсещи дезинтегрирането на „съюза”. Ние обаче виждаме тук нещо друго. Защото и в трите страни (с отчитане на местните им особености), след 1991 г. Москва действа по идентичен и еднакво уродлив от стратегическа гледна точка начин. Казано кратко – за да ликвидира в зародиш всеки стремеж към автономна национална политика тя инсталира във всички тези страни подкрепяни от нея авторитарни режими.
Началото е поставено в Беларус. Тази страна, с поначало най-слабо съзнание за самостоятелна национална общност и отделна от Великорусия история, след разпадането на СССР едва три години се радва на някакво що-годе либерално-национално управление. От 1994 г. насетне обаче, в нея (по пряко вдъхновение от Москва) започва бързо и много мощно настъпление на консервативни (направо казано – про-съветски) настроени сили, които не просто свалят от власт „местния Елцин”, но през юли на същата тази година поставят на негово място радикалния автократ Д. Лукашенко. Много малко по-късно започва аналогично движение към авторитаризъм и в поведението на поначало „съветския” по закваската си ръководител на „свободен” Казахстан, Нурсултан Назърбаев. Да, след разпадането на СССР Казахстан също обявява, че ще бъде „независима” държава, но съхранява централизма на управлението си по съветски модел. Наистина у Назърбаев типичният авторитаризъм, за който говорим проявява и някои специфични, съзвучни на традициите на този исторически регион, характеристики, които го правят по-органичен в сравнение с режима в Беларус. Назърбаев е оригинална сплав от азиатски патерналистичен монархизъм и също толкова азиатски опортюнизъм. Ако отново направим аналогия между Казахстан и Турция, Назърбаев е близък по идеен фундамент до Кемал Ататюрк. Точно като последния и той бързо „секуларизира” Казахстан от болшевишката квазирелигия, но същевременно пак като последния я замества с прагматична своя идеология (нека отбележим, че за „Евразийски съюз”, разбиран далеч не тъй мистично и глобалистично, Назърбаев заговаря доста преди Путиновите идеолози). Както се вижда – много преди настъпването на „ерата Путин” във всички страни, които по историческа и политическа логика би трябвало да съставят ядрото на една бъдеща реинтеграция на разпадналото се имперско пространство, Москва е инсталирала авторитарни режими. Именно чрез техните автократи тя очевидно намира за най-лесно да държи и народите им в „съюз” със себе си. Във всеки случай, едва след като се осигурява с верни автократични губернатори, с местни „путиновци преди Путин”, Русия сама поема по пътя на авторитаризма на своята територия. Но значи същността на създаваната политическа конструкция (която, повтарям, би трябвало да бъде аналогът на „ядрото” на Европейския съюз) не е някакъв съюз на истински независими нации, вкоренени в лоното на едно по-дълбоко и предварящо общество, което те съставляват исторически, а чисто и просто съюз на автократични персони, на автократи, много повече наподобяващ на „Свещения съюз” на старите европейски монархии от началото на XIX век, сключен след победата над Наполеон, за да възвърне ancien régime.
„Слабото звено” в този автократичен, про-руски алианс, който трябва да представлява ядрото на пост-империята е, разбира се, Украйна. Ние вече показахме, че още от влизането си в състава на империята, в средата на XVII век, тази страна е белязана от дълбок вътрешен разлом – само потиснат, но оказва се, далеч не ликвидиран в периода на комунистическия тоталитаризъм. Ето защо, след разпадането на СССР, в Украйна тутакси се появяват две дълбоко антагонистични и неподлежащи на примирение тенденции в политиката й – едната, към самостоятелно национално развитие, което да доведе до прекратяване на дълбоко травматичното, най-вече за западните украинци (част от тях същински етнически поляци) положение да бъдат откъснати от „Европа” и другата – към съхраняването на всяка цена на интегритета с Русия. Казано накратко: ако за населяващите западната част на Украйна, след падането на руските имперски катинари, страната им, в съгласие с името си трябва да бъде по-скоро „окрайнина” на Европа, да се върне (заедно с руснаците в собствените си краища) към Полско-Литовските си корени, то за населяващите източната й част – „окраинните” руснаци (у-краинците) трябва да продължат здраво да се държат о „централните” и да не се „пускат” от тях, за да не „изпаднат” от краищата на матушка-Русь. Но ето, поради този отново оголил се традиционен исторически „разлом” в Украйна, опитите да се установи и тук местен про-руски авторитаризъм се оказват много по-трудно осъществими. Нито историко-цивилизационната традиция (налице в полуазиатския Казахстан), нито чувството за етническа еднородност с великорусите (налице в Беларус) позволяват в Украйна лесното установяване на авторитарен режим с афинитет към бившата метрополия. Ето защо историята на Украйна от последните 23 години е история на борбите за авторитаризъм срещу борбите за демокрация, които тук имат неповторимата специфика и на междунационални борби. Започва се от ожесточената битка на умерения пост-съветски първи украински президент Леонид Кравчук да получи втори мандат срещу избрания от руския изток Леонид Кучма (откровен кандидат само на руското малцинство, той започва да учи украински език по време на самата кандидат-президентска надпревара), за да се стигне до първото почти пълно разделение на украинското население (13-те западни провинции почти 90% гласуват за Кравчук, докато 13-те източни – 100% за Кучма). Така Кучма печели с минимална преднина от 2% и започват годините на все по-засилващи се и откровени опити за връщане на Украйна към Русия, които пък по неизбежност се съпровождат и с увеличаване на авторитаризма на управлението. За разлика от Беларус обаче това увеличаване на авторитаризма води не до задушаване на демокрацията, а до нейната радикализация – до взрива на т. нар. „оранжева” революция от 2003 г. Тя има успех, защото е антиавторитарна, но доколкото пък е (предимно) Киевска, руският изток много скоро се резервира към нея. Изглежда режимът на Путин тъкмо поради тази причина започва борба за разложение на „оранжевите” (включила дори откровено криминални действия на руските тайни служби като опитът да бъде отровен президентът Юшченко). В последна сметка се стига до реванша на про-руската „Партия на регионите” и страната още веднъж се връща към авторитарно управление. Би могло да се каже, че до миналата година нещата в Украйна изглеждаха сякаш битката за установяването на авторитаризъм и тук е окончателно спечелена. Русия, Беларус, Украйна и Казахстан започнаха да свирят стройно в „оркестъра”, дирижиран от Путин – в „свещения съюз” на автократите му. Неслучайно за един вече по-голям, обхващащ цялото пост-имперско пространство „Евразийски съюз” се заговори най-интензивно именно в края на „епохата Янукович” в Украйна. Докато не избухна революцията на „Майдана” и последвалата я открита руска инвазия, които ясно показаха, че „съюз” не се строи на твърди основи чрез персонални автократични режими. Украйна безвъзвратно отпадна от бъдещия „Евразийски съюз” след извървяването на парадоксалната динамика на все по-радикализиращ се авторитаризъм и в отговор на това, на все по-радикализираща се демокрация.
Но в нашите цели не влиза тук анализът на тези, все още разиграващи се пред очите ни събития. Ние продължаваме да разглеждаме само методите на строителството на така щедро представяния ни като „аналогичен” на Европейския, „Евразийски” съюз и неговия политически облик. И ако от една страна ние вече идентифицирахме този облик като един – в най-вътрешното си ядро – съюз на авторитаризми, съюз, аналогичен не на Европейския от края на ХХ в., а на „Свещения съюз” на кралете и императорите от началото на 19-ти в., то от друга страна ние го виждаме също и като принудителен алианс за потискане на определени страни.
Защото, ако в Беларус, Казахстан и Украйна Русия реши да установява авторитарни режими, то в друга група страни: Грузия, Молдова, Азербайджан и Армения – тя чисто и просто откровено започна да разпалва междуетнически и междунационални конфликти, които да не позволяват на тези държави да заживеят самостоятелен политически живот. Известно е, че веднага след края на СССР в Грузия реактивният национализъм на освободилата се древна държава избухна в най-радикална форма и това доведе до вътрешна братоубийствена борба. И ето, точно тогава, в бунта срещу радикала Гамсахурдия, Русия видя шанс да инсталира поредния автократ-умиротворител в лицето този път на последния съветски външен министър Едуард Шеварднадзе. Оригиналното в този случай – което имаше далечни последици – бе това, че за да се застрахова срещу всякакъв опит за бъдещо независимо поведение на своя поставленик, Москва подбуди един от постоянно тлеещите в Кавказ междуетнически сепаратизми – този на абхазците в Грузия. След като въвлече Шеварднадзе във война с тях, Москва се яви като техен защитник и принуди, в 1994 г. президента да капитулира, приемайки на територията му да се разположат руски войски-„умиротворители”. Упорстващата в независимостта си Грузия обаче се вдигна отново на бунт и принуди Шеварднадзе, признал през 1994 г. – подобно на последния грузински монарх – че „няма голям избор”, да се оттегли, заменяйки го с проевропейски ориентирания Саакашвили. Оттогава и до днес Грузия е в непрестанната обсада на предизвиквани от Москва сепаратистки движения, а през 2012 г. страната направо бе атакувана от руската армия, когато направи опит радикално да се справи с тях.
В Молдова същата ситуация бе очертана още по-отдавна и още по-ясно. Там естествените настроения за възсъединяване с Румъния след края на СССР бяха пресечени още в зародиш от сепаратистко движение на самото руско малцинство в източната част. С помощта на 14-та руска армия (без специална „благословия” от Москва) тази територия направо бе откъсната от Молдова и провъзгласена за „Приднестровска република”, което нанесе непоправими щети на стопанството на Молдова и го привърза със здрави вериги към „Евразия”. От трета страна, започналият през 90-те години опасно да тендира към политическо коопериране с Турция Азербейджан, бе вкаран в стар поместен конфликт с Армения, в който Москва ловко сменяше подкрепата си ту за едната, ту за другата страна, като в края на краищата постигна свалянето на „националистичния” азербайджански президент Елчибей и заменянето му с бившия съветски местен велможа Гейдар Алиев.
Пак накратко: ние виждаме, че в допълнение към „съюза на автократите” (Беларус, Казахстан и до миналата година – Украйна) „Евразийският съюз” осигурява своята „близка периферия”, задържайки в орбитата си цяла поредица страни (Грузия, Молдова, Азербайджан, Армения), на които просто не позволява да поведат самостоятелна политика, подбуждайки сепаратистки движения в тях и в съседство с тях.
Най-накрая, в най-отдалечените бивши централно-азиатски „републики” Москва още от 90-те години на 20-ти век, по-скоро от страх пред ислямски „ренесанс”, приема тактиката да поддържа откровено насилнически тирании, които са дотолкова непопулярни сред населението им, та да разчитат за оставането си на власт единствено на руско военно присъствие. Показателен в това отношение е примерът с Таджикистан. Бидейки граничеща с Афганистан земя, бившата Таджикска ССР действително можеше през 1991 г. да се превърне (след безславното изтегляне на руските войски от съседния Афганистан) в територия, която афганските муджахидини просто да присъединят към властта си. За да противодейства на това Москва направи най-глупавото, като съхрани със сила бившето комунистическо управление на Таджикистан и не позволи както на ислямистката, така обаче и на секуларната национална опозиция да заеме мястото му. Това само ожесточи и радикализира таджикската опозиция. Над секуларните националисти възобладаха ислямистките, получаващи (включително военна) помощ от съседните Пакистан и Афганистан. През 1992 г. тъкмо тази ислямистка опозиция прогони комунистите от Душанбе. В отговора си Русия не можа да измисли нищо друго освен, заедно с марионетъчното правителство на Узбекистан (и с подкрепата на автократите на Казахстан и Киргизия) да вкара 25-хилядна своя армия в размирния район. На нейните щикове про-руският режим бе възстановен като абсолютно тирански – извърши масови убийства и до днес се крепи само защото в страната е пълно с руски войници, които го охраняват от собствения му народ. Нека накрай, към тази галерия от тирани-евразийци да добавим и особения оригинал Туркмен-баши, диктаторът на Туркменистан, съединил в невероятна сплав култа към собствената си личност с един „реформиран” от него самия ислям и при когото аналогиите с Муамар Кадафи се налагат недвусмислено.
И тъй, какво представлява „Евразийският съюз”? Едно ядро от държави-близнаци на авторитарната Путинова Русия – „свещен съюз” на автократите (Путин, Лукашенко, Назърбаев и довчера – Янукович); една близка периферия от съзнателно дестабилизирани „упорстващи” страни, всеки опит на които да поведат самостоятелна политика, включително за излизане от „евразийското пространство” се наказва с открита инвазия от Москва (1994 г. в Молдова, 1994 и 2012 г. в Грузия, 1997 г. в Азербейджан). Накрай – по-далечна, азиатска периферия, която след края на СССР се управлява дори по много по-азиатски, в сравнение с епохата на комунизма начин. Направо трябва да кажем, че Туркменистан, Узбекистан, Киргизия и Таджикистан са в положение изключително наподобяващо на положението, в което се намираха редица латиноамерикански държави до средата на миналия век, когато САЩ поддържаха в тях за своя сигурност абсолютно отчуждени от народите им диктатури (един от най-лошите начини да се поддържа квази-империална общност). А доколкото, за разлика от САЩ, които бяха единствена доминираща сила в Латинска Америка, Русия далеч не е такава в Централна Азия, то тази й политика на поддържане на диктатори, с необходимост я тласка към нуждата да се договаря с другите доминиращи сили в региона – Турция и Иран. Нуждата от такива обезопасяващи съюзи (Дугин говори дори за ос Москва-Истанбул-Техеран) допълнително „азиатизира” проектирания „Евразийски съюз”.
Нека кажем следователно, че тази чудовищна сплав между автократския алианс в центъра и латиноамериканизация на периферията не само няма нищо общо с генезиса и характера на ЕС, но вместо да гради евразийския „съюз” натрупва все повече авторитаризъм във върховете и все повече кървави революционни енергии в подмолите на съставляващите го страни. Само десетина години след прокламирането на проекта, практиките по реализирането му вече доведоха до пълното изгубване на Украйна, до вероятно предстоящото пълно изгубване на Грузия и Молдова, както и до перспективата за анти-авторитарни и анти-тиранични революции в практически цялото пространство на „света-Евразия”. При това положение да се говори за политическа „ана-логичност” на Евразийския с Европейския съюз или пък първият да се противопоставя на втория като някакъв „съюз на Православието” срещу „съюза на католицизма и протестанството”, като съюз на „консервативните ценности” срещу „съюза на моралния релативизъм” е или съзнателна лъжа, или свидетелство за политическо и историческо аналфабетство (дори когато го вършат люде, солидно начетени в действително високо стойностната руска религиозна философия и литература).
