Днес в София може да се качите на трамвай или тролей и да платите за пътуването си безконтактно с банкова карта. България използва еврото, принадлежи напълно към Шенгенското пространство и през последните години придоби безпрецедентна културна видимост. Въпреки това много българи все още се шегуват, че най-важният административен документ не е личната карта, а концепцията „имам човек“.
Това противоречие улавя атмосферата в днешна България по-добре от който и да било икономически показател. Страната рядко е изглеждала по-европейска, отколкото днес. Пълноправното членство в Шенген, приемането на еврото, международният успех на „Времеубежище“ на Георги Господинов и наследството от годината, в която Пловдив беше Европейска столица на културата, сочат в една и съща посока: България е изминала голяма част от пътуването, започнало с падането на комунизма.
И все пак опитът на много граждани разказва различна история. България се приближи до институционалното ядро на Европа по-бързо, отколкото успя да трансформира всекидневното функциониране на собствената си държава. Формалната интеграция напредна бързо – за разлика от по-бавната еволюция на общественото доверие в институциите, политическата отговорност и административната предсказуемост.
Това е европейският парадокс на България.
Историята на България не е история на провал, а на асиметрия. Страната е постигнала много от целите на своята посткомунистическа интеграция, но някои от вътрешните реформи, които би трябвало да съпътстват този процес, остават незавършени. България стана по-европейска в правен и институционален план, но невинаги по-предсказуема, прозрачна или отговорна в ежедневния живот.
Съществува културен код за тази действителност. Българите често се позовават на т.нар. „байганьовски“ манталитет. Опортюнистичено настроен, адаптивен и циничен, Бай Ганьо оцелява, като лавира в системите, вместо да ги реформира. Повече от век след създаването на неговия образ много българи продължават да го споменават, когато обсъждат политиката, администрацията и обществения живот.
Друг един израз улавя същото явление дори още по-директно: „имам човек“. Популяризиран от рапъра и политик Ицо Хазарта (Христо Петров), този израз се отнася до неформалните мрежи, които често посредничат за осигуряването на достъп до възможности, услуги и влияние. Имаш нужда от бърза обработка на някакъв документ? От препоръка? От услуга? „Имам човек.“ Това е шега, но вкоренена в социална реалност, която много българи мигновено разпознават.
Именно тук европейският проект се сблъсква със своите граници. Присъединяването към Европейския съюз (ЕС) никога не е било мислено единствено като геополитическо постижение. Предполагаше се, че то също така ще трансформира отношенията между гражданите и държавата чрез по-силни институции, безпристрастна администрация и върховенство на закона. Въпреки че България постигна значителен напредък, много граждани все още усещат, че съществува пропаст между формалните правила и всекидневната практика.
Политическата нестабилност засили тези притеснения. От 2021 г. насам България премина през поредица от избори, служебни правителства и крехки коалиции. Корупцията остава една от основните призми за интерпретация на обществения живот. Дебатите около политика Делян Пеевски, когото критиците отдавна свързват с олигархичното влияние и превземане на държавата, продължават да оформят дискусиите за властта и отчетността. По-скорошни спорни казуси, включително случаят с варненския кмет Благомир Коцев, който имаше и политически заряд, допълнително разпалват скептицизма на обществото по отношение на институционалния неутралитет.
Това недоверие не влияе само на политиката. То оформя представата на гражданите за съдилищата, прокурорите, органите на местната власт, обществените поръчки и използването на европейските фондове. Строят се пътища, реновират се обществени сгради и се стартират нови програми, но въпреки това много българи продължават да се питат дали институциите функционират справедливо и прозрачно.
Натискът върху инакомислещите задълбочава това предизвикателство. България все още разполага със смели журналисти, граждански активисти и независими експерти. При все това разследващата журналистика често е уязвима от икономически натиск, заплахи и правен тормоз. Когато осветляването на корупция носи лични или професионални рискове, демократичната отчетност неизбежно страда.
Същевременно България не е в стагнация. Мрежата на градския транспорт в София е пример за различна реалност. Модерните трамваи и тролейбуси, системите за безконтактно плащане и разширяването на градската инфраструктура показват, че обществените услуги могат да се подобряват. Проблемът не е в липсата на капацитет, а в неравното разпределяне на плодовете на успеха.
Това неравенство е видно и в икономиката. Интегрирането на България към европейските пазари доведе до привличане на инвестиции, растеж и избор за потребителите. При все това обаче много сектори остават силно зависими от чужди капитали и решения, които се вземат извън страната. Много граждани се докосват до Европа не само посредством институциите, а също през банки с чуждестранна собственост, вериги супермаркети, работодатели и трудови пазари.
Регионалната свързаност е друг пример за нереализиран потенциал. Географията на България би трябвало да е една от най-силните ѝ страни. Разположена между страните от ЕС, Западните Балкани, Турция и Черно море, страната е в идеална позиция да служи като регионален мост. Въпреки това инфраструктурата често не съответства на това стратегическо местоположение. Пътищата, железопътните линии, полетите и граничните пунктове не са просто технически въпроси. Те оформят икономическите възможности, културния обмен и политическите взаимоотношения. Проекти като жп участъка от Коридор №8 са важни не само защото създават условия за търговия, а и защото определят дали България може да превърне географията си в инструмент за влияние.
Русия се явява допълнителен усложняващ фактор. За разлика от Полша или балтийските страни, нагласите на българите към Русия не могат да бъдат разбрани единствено през призмата на съвременната геополитика. Руско-турската война от 1877–1878 г. запазва централното си място в българския национален наратив. Битките при Шипка и Плевен, както и паметниците на руски войници и личности като ген. Скобелев, продължават да заемат важно място в обществената памет. Тази историческа благодарност не се трансформира непременно в подкрепа за Кремъл. Тя обаче помага да си обясним защо дебатите относно Русия продължават да са емоционално и политически по-сложни, отколкото на други места по източния фланг на НАТО. Връзката на България с Русия е оформена не само от настоящите съображения за сигурност, а и от историческата памет.
Друго предизвикателство пред България е демографската ѝ траектория. Населението на страната е намаляло от близо 9 млн. души към края на комунистическия период до около 6,4 млн. души днес. Ниската раждаемост, застаряването и високите нива на емиграция преобразиха социалния пейзаж в страната.
Много семейства за първи път преживяха европейската интеграция през заминаването. Ученици заминаха да следват в университети в чужбина. Професионалисти изградиха кариера другаде. Сезонни работници се присъединиха към познатите „бригади“, които виждаме в Западна Европа или САЩ, печелейки в чужбина онова, което са се затруднявали да припечелят у дома. Тези движения разшириха възможностите, но също така нормализираха отсъствието.
Тази миграция отчасти се корени в турбулентния преход през 90-те години. Хиперинфлацията, банковите кризи и унищожаването на личните спестявания за една нощ оставиха трайна следа в колективното съзнание. За много българи недоверието към институциите не е просто политическо, а също историческо и дълбоко лично.
Днес управляващите си дават сметка за демографското предизвикателство и в тази връзка бе стартирана инициатива за насърчаване на българите в чужбина да се завърнат в родината. Само че връщането на българите в страната изисква нещо повече от стимули. Много емигранти са напуснали страната не заради заплати, а в търсене на предсказуемост, меритокрация и доверие в публичните институции. Въпросът е дали България може да предложи тези условия днес.
Нищо от казаното дотук не трябва да засенчва постиженията на страната. България е по-богата, по-отворена и по-сигурна, отколкото беше преди присъединяването си към ЕС. Градовете ѝ се променят. Културното ѝ влияние нараства. Гражданското ѝ общество остава активно. Демократичната история на страната не е завършена, но не е и безнадеждна.
За ЕС България предлага важен урок. Интеграцията може да стабилизира една страна в геополитически план, но сама по себе си не може да създаде доверие. Членството, финансирането и формалното съобразяване с правилата са от значение, но те не водят автоматично до институции, в които гражданите вярват.
За лидерите на България предизвикателството е различно. Страната вече няма нужда да доказва, че принадлежи към Европа; този въпрос до голяма степен е решен. Сега задачата е европейската интеграция да придобие смисъл у дома посредством силни институции, по-предсказуемо управление и по-високо обществено доверие.
Бъдещето на България ще се определя не толкова от границите, които страната е преминала, колкото от държавата, която все още се опитва да изгради.
Със съкращения
Матийо Льомоан е специалист в областта на върховенството на закона и изборите. Работил е в страни от Източна Европа, Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, сътрудничейки на международни организации като Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа, Американската агенция за международно развитие и Програмата на ООН за развитие. Текстът му за предизвикателствата пред България е публикуван в New Eastern Europe.
Превод от английски Даниел Пенев
