Какъв ще е обликът на ЕС след излизането на британците? За болката от раздялата и чувството на облекчение, за вярата в новото партньорство и песимизма на еврофобията – Ив Бертонсини, Николай Михайлов, Владимир Шопов.
„Брекзит: нов залог за Европейския съюз?“ – поредният дебат от поредицата „Нашата Европа: каква Европа искаме ние?“ се проведе в края на септември във Френския институт в България. За облика на Европейския съюз след излизането на Великобритания, за оптимизма, свързан с идеята за ново партньорство, и песимизма, подранващ евроскептицизма и еврофобията, за атонията, обзела проекта за Европа след Брекзит, говориха Ив Бертонсини (председател на Европейско движение – Франция и бивш директор на Института „Жак Делор“), Владимир Шопов (бивш съветник на министъра на външните работи и преподавател в Нов български университет) и Николай Михайлов (психиатър и политик, депутат в 40-то Народно събрание). Модератор на дебата бе Ирина Недева.
Ирина Недева: Как бихте описали емоцията си по темата Брекзит? Европейски съюз без Великобритания – преди референдума този въпрос изглеждаше невъзможен, подобни прогнози бяха по-скоро изключение, очаквахме друго. Нека започнем с тази емоция.
Ив Бертонсини: Когато след Брекзит трябваше да говоря по френски и европейски медии, ми бе изключително трудно да изразя позициите и емоциите си. Всеки път ме питаха: „Какви са вашите чувства?“. Всъщност чувствата ми бяха смесени. На първо място, чувство на тъга, тъй като това е една пропусната възможност. От друга страна – чувство на облекчение. В крайна сметка ако британците не са се чувствали добре в Европейския съюз и поради това са решили да го напуснат, може би така е по-добре. Така че чувствата ми са смесени – чувство на тъга и чувство на облекчение.
Владимир Шопов: Няма как да кажа, че не изпитах разочарование, най-малкото, защото съм британски възпитаник. В интерес на истината при разговорите и посещенията ми в Англия през последните години имах едно все по-задълбочаващо се притеснение, че Брекзит може да се окаже пресечна точка на някои процеси, които в крайна сметка ще доведат до излизането на страната от ЕС. Все пак моят личен процент за вероятността от негативен резултат беше от порядъка на 35-40%, като това занижаване се дължеше на прословутия здрав разум, за който се твърди, че е изобретен в Англия. Самият факт, че той беше в крайна сметка взривен при този вот е един от поводите, които наистина налагат да помислим в по-голяма дълбочина за смисъла на случилото се.
Николай Михайлов: Живея от известно време с впечатлението, че ЕС става скучен и е добре, че има изненади от такъв тип. Този ЕС заживя с убеждението за постигната цел, вярно през пререкания и кризи, но идеологията беше непокътната. Брекзит е удар срещу идеологическата непогрешимост на ЕС, а също така удар срещу нормативния оптимизъм, срещу това бодро настроение, което владее, не знам по каква причина, много хора. Това прилича твърде много на преживяното от нас през периода на българския комунизъм, защото българският комунизъм имаше нормативна реч и нормативна идеология, имаше едно особено изискуемо настроение, нещо като дължима бодрост.
Ирина Недева: Тъй като въпросът беше за емоцията – да разбирам ли, че вие се зарадвахте на този освежаващ шамар?
Николай Михайлов: Това вероятно би обслужило идеята за драматургия на разговора, но няма да кажа това. По-скоро ще кажа, че тук няма емоции, има интерес да разбера какво се е случило. Това, което се е случило, със сигурност не е внезапен амок на най-старата демократична нация в Европа, тази, която има древен парламент и е изобретила върховенството на закона, за да го преподаде като образец. Това е реакция от дълбочина и тя трябва да бъде изследвана.
Ив Бертонсини: Относно Брекзит трябва да кажа най-напред, че става дума за един демократичен избор. Вече го казах в България – Европейският съюз не е Съветски съюз, от него може да се излезе, той не е затвор за народите, така че аналогията с българския комунистически период приключва дотук. ЕС не е затвор, от него можем да си тръгнем. Трудно е – на британците им трябваха девет месеца, за да изпратят писмото и да поискат развода, тъй като става дума за развод. Позициите им в преговорния процес не са много ясни, преговорите текат и в момента и единственото нещо, което е сигурно, е, че датата на излизането е 30.03.2019 г. След тази дата Великобритания вече няма да е страна членка на ЕС.
Ние обаче ще трябва да решим много проблеми, тъй като след развода ще трябва да създадем едно ново партньорство, предстои ни преходен период. Много ни говориха за ефекта на доминото, вярвам като вас, докторе, че събитието Брекзит се нуждае от анализ в дълбочина. Бих казал обаче, че то отразява една британска специфика. Да, Великобритания има множество особености – парламентаризма, славното имперско минало, изобщо списъкът е дълъг. Когато Икономист използва образа на доминото, питайки коя ще е следващата страна, която ще напусне съюза, изпитах емоция, казах си – това е глупост, те отричат британското изключение, няма да има ефект на доминото. И това е, което виждаме днес – няма ефект на доминото, точно обратното.
Всъщност какво е Брекзит? Ефектът на казиното ми се струва по-подходящ. Нали знаете, в казиното ви казват – елате, ще спечелите нещо. Това ви казват и привържениците на Брекзит. Всички знаем обаче, че когато ходим в казиното, имаме шанс да спечелим, но много често и губим. Ето това се случва сега с Брекзит. Другите европейски народи си дават сметка, че е много трудно да се напусне ЕС, макар да съществува такава възможност. В известен смисъл те си казаха – добре, щом е възможно, да внимаваме, много да внимаваме. По някакъв начин европейските народи, това се вижда от проучванията на общественото мнение, и, разбира се, националните власти решиха, че ще критикуват това, което се случва днес, но същевременно ще продължават да искат да бъдат страни членки на ЕС. И това усещане ще се засили. Ефрофобията е такава омраза към ЕС, че да искаш да го напуснеш. Ние видяхме това в британските таблоиди, където от сутрин до вечер се сипеше тази омраза. Нищо не ни пречи да критикуваме ЕС, без да искаме да го напускаме. Евроскептиците днес са на високи нива, но уточнявам – има разлика между холандските, френските, гръцките евроскептици, те не са едни и същи. Еврофобията претърпя тежка загуба във Фрация по време на президентските избори, защото предложението да се излезе от еврозоната например не срещна одобрение сред населението във Франция.
И така, можем да критикуваме ЕС, той има много недостатъци, можем да го трансформираме, преобразяваме, както казва френският президент, но не е необходимо да го напускаме. Какво представлява Брекзит? Болезнена ампутация, една планирана операция, която бе болезнена дори за самия ЕС. Както при всеки развод, цената ще е болезнена както за британците, така и за европейците. Но за мен нещата са ясни – в един момент тази част от ЕС ще бъде отрязана.
Останалото, което прави впечатление в състоянието на ЕС днес, но това го виждахме и преди Брекзит, е кризата, която аз наричам криза на съсобствениците. Какво означава това? Всички живеем в една сграда – 27-те членки, само че не сме съгласни с начина, по който трябва да се управлява сградата. Вчера не бяхме съгласни относно управлението на еврозоната, не бяхме съгласни относно управлението на миграционната криза, породи се огромно напрежение, така че се наложи да поремонтираме сградата, да създадем нова Агенция за гранична и брегова охрана и пр. Много неща се направиха, за да се поправи и ремонтира къщата, да се спрат течовете от покрива във връзка с единния пазар, социалната сфера, командированите работници и пр. Знаете, нашият президент имаше доста остри изказвания във връзка с полските работници, прекалено остри може би. Утре тази криза на съсобствениците може да бъде свързана с бюджета, с кохезионните фондове на ЕС. Да, това е криза на съсобствеността, която е нещо сериозно, и макар че оставаме в сградата и продължаваме да съжителстваме и Брекзит като ампутация на една част от целия организъм може да не предизвика ефекта на доминото, все пак ще се наложи известно преосмисляне. Нека погледнем тогава през прозорците на нашия общ дом. Така ще се развие един по-общ рефлекс, защото това, което е около нас, крие опасности. Нека погледнем Русия, Украйна, Крим, Сирия, Ирак – може и по-надалеч да стигнем – Либия, ислямисткия фундаментализъм, навсякъде никнат опасности. В сегашния контекст чичо Сам, пардон чичо Доналд Тръмп, вече не е надежден партньор, не знам дори дали можем да го уважаваме, но във всеки случай той не е надежден съюзник. Така се поражда една динамика, която подтиква към единение. Ангела Меркел е права, когато казва, че ние трябва сами да поемем съдбата си в собствените си ръце, тъй като около нас всичко е белязано от нестабилност, а нашите американски закрилници се отдалечават от нас. Ами да се захванем с общите теми като колективната сигурност и пр., които президентът Макрон разгледа в речта си в Сорбоната – да помислим за нарастването на мощта на Китай, за африканския континент и т.н. Ако съсобствениците спрат да се карат помежду си и погледнат малко повече през прозорците на общия си дом, може би ще се появи една нова конфигурация, която ще ги тласне към повече единство.
Тази нова конфигурация, която и Брекзит поражда, засяга и следното – Брекзит е лоша новина, защото ще изведе извън ЕС един от постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. Не е сигурно, че в преговорите по-нататък британците няма да се опитат да ни поразделят. Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, тя вече се опитва да ни раздели. САЩ на чичо Тръмп в момента също май се опитват да ни поразделят. Г-н Тръмп отива във Варшава и казва: „Истинската Европа, това е Полша“. Чували сме го вече това разделение – Стара Европа и Нова Европа. Остава Китай. Честно казано, ако разчитаме само на Китай в Съвета за сигурност, за да ни насърчава и успокоява, нещата не са много успокоителни. Остава и Франция, тя има визия за ЕС, но френският президент тласка към едно преустройство на ЕС, така че тече динамика на фрагментация, която не непременно е свързана с Брекзит, но би могла, за съжаление, да се разгърне в бъдеще.
Ще завърша все пак с една положителна констатация – препращам към речта на президента Макрон в Атина, където той се обърна към европейските граждани. Той каза нещо съвсем просто – преди всичко ние сме европейци. Ако погледнем Китай, Нигерия, Бразилия, или се опитаме да погледнем Европа откъм Бразилия, Нигерия и пр., ще видим, че няма много разлика между един българин, един датчанин или един французин, ние имаме нашия модел на развитие, социална закрила, опазване на околната среда, имаме своите принципи, имаме своя история, наследство, култура, ние сме единни в многообразието, но сме единни. Разбира се, има политическа работа, която трябва да бъде свършена, конкретни действия, за да защитим нашите интереси и ценности. Мисля, че тази динамика на фрагментация, не на разпадане, а на фрагментация, би могла все пак да бъде преборена през следващите години. Това е едновременно пожелание, което формулирам, но и отчасти прогноза, която бих искал да споделя с вас.
Николай Михайлов: Мисля, че Брекзит е преди всичко криза на идентитета на ЕС. Този идентитет не е бизнес проект, европейската идея не е икономически съюз, ЕС е преди всичко ценностен съюз, това е опит да се отмени кървавата европейска история, защото през последните 1000 години Европа е имала едно основно занимание, а именно заниманието на взаимното изтребление. Втората световна война е кулминация на този исторически процес. Това е извън всяко съмнение така. Бащите основатели на ЕС имат благородната идея на това да се сложи край. Това е наистина благородството на европейската идеология, нейният уникален шанс, защото европейската идея е идея за свобода, солидарност, творчество, вариант на единство в многообразието и т.н. Когато тя се самоизразява през ценности, тя звучи утопично извън всяко съмнение.
Тъй като това е и вяра – тази дума много често се споменава – тази вяра има тенденция да се догматизира и да изобрети даже нормативен език, отново се връщам към това. Тя става толерантно нетолерантна, защото Европа има много дълъг стаж в умението да хармонизира и уравновесява противоречиви интереси и да стилизира противоречия. Но във всички случаи тя се обезопасява с един език, който напомня в някаква степен на езика на Оруел, наречен „ню спийк“ (англ. newspeak). Думи като еврофобия, популизъм, та даже трансфобия, и това го има, означават отдалечена интуиция за това каква е посоката. А посоката е опасна. През езика има едно обезопасяване на идеологическата зона, за да бъде тя интактна и да не бъде застрашавана. Това е нещо, което се усеща от чувствителните хора, живели при комунистическия режим. Неотдавна полският философ Ришард Легутко, който сега е и член на Европейския парламент, написа книгата „Демонът на демокрацията“, посветена тъкмо на типологичните сходства на идеологическата коректност, която напомня на теологическа коректност, доколкото става дума за вяра, и за този режим на деликатна цензура и автоцензура.
Брекзит е в този смисъл шок в сферата на езика с много реални следствия, които ще бъдат проследявани дълго и ще бъдат носени болезнено, както от Европа, така и от англичаните, вероятно повече от тях на първия етап. Но Англия припомня себе си чрез този акт на отделяне. Някои казват, че е по-изненадващо това колко дълго време тя прекара в ЕС. Това е страна, която има друга история, друго самочувствие и друга, консервативна интуиция за това какво представлява английският феномен. Вероятно когато става дума за Брекзит, не е много добре да слушаш само Фараж. По-добре е да чуеш Роджър Скрътън, консервативния философ и световен авторитет, или удивителния, буквално иконологичен английски политик Джейкъб Рйис Мог – това е човек, който изрази с изключителна точност и красноречие скритите мотиви на отказа на Англия да забрави себе си и неизбежността да си припомни, че няма нищо друго освен себе си и освен собствената си феноменална политическа традиция, която е отчуждена в рамките на европейския ред, това е неговото убеждение. 60%, дори повече от 60%, казва той, от законодателните инициативи в сферата на английската законодателна практика произтичат от Брюксел, от Европейската комисия. Тази страна, която, отново повтарям, живее чрез идеята за върховенство на закона! А Европейската комисия не е избирана, а е назначавана, казва същият този човек.
Нека направя това уточнение, че моята компетентност по тази проблематика е ограничена, аз си давам сметка за това, по тази причина се постарах да видя някои ключови фигури, които могат, и то по всеобщо убеждение, да изразят феномена Брекзит в пълнота и по начин, който не работи със събитието обезценяващо, какъвто е нормативният европейски подход в момента. Той е, първо, емоция на голямо съжаление, нещо като раздираме си ризата и започваме да плачем със сухи сълзи пред хората, а у дома с истински сълзи. Това не е докрай убедително, защото в последна сметка най-важното е да се схване какъв е мотивът на Англия да реагира по този начин на свой риск. Тя какво казва? Същият този Роджър Скрътън в един момент разбира, че няма нищо освен собствения си идентитет, който в никакъв случай не може да замени за идеологическия идентитет, за идентитета в проекция на ЕС, защото ЕС няма идентитет, ЕС има идеология. Идентитетът е споделена практика, солидарност в действие, много дълъг опит на близост, стремеж да бъдеш заедно в кризи и изпитания. ЕС няма такава история за себе си, неговият идентитет функционира великолепно, когато е произнасян от амвон, тъй да се каже, но когато се явят противоречията и кризите, солидарността си отива и тогава тя е солидарност на подчинение на доминиращите европейски страни. Това изглежда безспорно, а особено доминираща, с изключение на Франция, нека бъда тактичен, е и Германия, даже най-вече Германия. При това положение гърците не са готови да направят кой знае какво за белгийците, ирландците за италианците и пр. Защо? Защото няма практикуван идентитет, няма произход, няма корен. Националният идентитет има история, наследство, произход, памет и култура, система от обичаи, това е много дълга и скъпа история, това са даже пейзажи на родната страна. Същият този Роджър Скрътън говори за безподобната английската провинция, за това, че – като ще говорим за емоции, нека спомена и това – ако ще загубиш английския пейзаж, защото си член на ЕС, и заедно с този пейзаж цялата система на английската политическа и юридическа традиция, тогава е по-добре да излезеш на свой риск, без да се съсредоточаваш твърде много върху икономическите рискове, защото Европейският съюз не е бизнес проект.
Ирина Недева: Ако това е така, резултатът на референдума нямаше да бъде толкова близък. Излиза, че във Великобритания все пак почти половината от гласувалите не залагат на английския пейзаж.
Николай Михайлов: Всяка страна в ЕС е разделена, без всякакво изключение. Въпросът е, че има тенденция на вътрешно напрежение срещу идеологическата норма и по тази причина Ангела Меркел има благоразумието, защото тя е благоразумен политик, да каже – тази дясна партия, която за нас е одиозна и върху която са полепнали такива обезценяващи думи като нацистка, все пак представлява хора, които поставят реални проблеми, които ние не сме решили и които ще трябва да решим в този мандат. Това означава, че тази дясна партия върви към мейнстрийм, тя върви към това да се легализира, защото проблематиката ѝ е проблематика от реалността, а не от нацистката фикция.
Владимир Шопов: Първото нещо, което се промени радикално през последните петнадесетина години, е това, че нашият глобален свят се превърна от академичен в ежедневен факт. До голяма степен това се случи поради поредицата от кризи, които ние обикновено изброяваме автоматично и хронологически, когато се опитваме да чертаем тъмните картини пред бъдещето на Европа. Но според мен по-широкият ефект от тази поредица от кризи е свързан тъкмо с навлизането на тези рискове на глобалния свят от академичното в ежедневното, което пък има за свое следствие формирането на индивидуална перспектива към глобализацията и към процесите в света. Струва ми се, че от социално-психологическа гледна точка това е в някакъв смисъл ново, доколкото в този процес на индивидуална перспектива има нарастваща склонност на хората индивидуално да интерпретират не просто света около себе си, а вече целия свят. В този контекст се разполага ЕС, който се възприема в някаква степен като субект, който глобализира, който има активен принос към дневния ред на глобализацията. Това поставя ЕС в една различна ситуация.
Но този процес сам по себе си извън съмнение съвпада с поредица от размествания, които имат доста дълбинен характер, които са икономически, социални, културни. Те в някакъв смисъл са драматична промяна на съвременните икономики, трескаво търсене на нови икономически модели, видимо нарастваща асиметрия на способностите на индивидите вътре в обществата, което по един или друг начин се траснформира и в нарастващо неравенство, ускорена индивидуализация, разхлабване на националната солидарност, въпросителни относно ценностната и културна съвместимост, която трябва да постигнем в един свят с изключително мощни имиграционни вълни. Тоест това е един свят с изключително сложна палитра от промени, които съвпадат с този процес на нарастваща, дори истерична индивидуална интерпретация на всичко, което се случва, и неизбежното проектиране на сегашната нестабилност в бъдеще време.
Какво следва за ЕС, ако приемем, че тези процеси са факт, как това трансформира самия ЕС? Ще обърна внимание само на някои от тези последствия. Първо, необратимото превръщане на съюза в елемент от националната политика. ЕС в последното десетилетие и половина буквално влетя в ежедневната политическа реторика, той е вече неотменим елемент от вътрешнополитически стратегии и битки. Това го изважда от комфортното място, в което се намираше, от полето на високата дипломация. С необратимата национализация на съюза този лукс изчезна по простата причина, че ЕС се бори, договаря и предоговаря ежедневно.
Другото нещо, което според мен е пряка последица от тези промени, е краят на епохата на неговата самоочевидност, доколкото ЕС е изправен в ситуация, в която трябва постоянно да се бори за своята легитимност. Например в пика на кризата с еврозоната имаше съвсем отчетлив процес на допускане, осмисляне и оценяване на възможността от разпад. Крайният процес от това осмисляне приключи с едно препотвърждаване на европейския интеграционен процес. Можем да коментираме как той ще изглежда оттук нататък и с достигане на едно същинско, в някакъв смисъл ново, усещане за обща съдба. Аз наистина съм убеден, че в една голяма част от политическите елити в резултат на тези кризи възникна едно усещане за обща съдба. Откъде дойде това усещане за обща съдба? Според мен критиците на ЕС избързаха с неговия фалшив залез.
Конкретно за Брекзит ще кажа три неща. Според мен наистина в това, което се случи, има уникалност на комбинация от фактори. Стана вече дума за политическата, емоционална и интелектуална дистанция на Великобритания от ЕС или поне от последните етапи на европейския проект. Остров на идентичност. Нека обаче не подценяваме и поредицата от политически грешки, започвайки може би с най-голямата политическа грешка на Тони Блеър през 2004 г. с неизползването на реалните управленски инструменти, с които той разполагаше, за да управлява процеса на емиграция, а не просто да го отприщи. Можем да продължим с неразрешимите европейски спорове в ключова политическа партия, която на практика година и половина не е в състояние да постигне покой вътре в себе си по отношение на това какво точно мисли за Европа. И не на последно място, британците след 2007 г. поради неравномерното им включване в европейския процес – например неучастието им в еврозоната – наистина разполагаха с част от класическия интструментариум на националната държава, за да реагират бързо на глобалната криза. Тогава, когато страните от ЕС трябваше да влизат в дълги разговори как точно да променят институционалната архитектура, Великобритания в рамките на няколко дни просто реши и национализира банки и овладя криза.
Според мен от Брекзит няма да произтече еднозначен алтернативен модел на развитие. Процесът е прекалено хаотичен, има много сериозни политически и концептуални недостатъци на начина, по който въобще се мисли и се конструира бъдещата страна. Има, разбира се, пълзяща нарастваща цена на напускането от съюза, има и много сериозно ограничени възможности на точно тези елементи на бъдещата глобална Британия, за които все повече хора започват да си дават сметка. Да, това улеснява разговора за бъдещето на Европа, но не бих казал, че предпоставя неговия краен резултат. Аз по-скоро виждам един ЕС, който прави три неща едновременно и ми се струва, че това е въщност и моделът на бъдещия ЕС – прави повече там, където има съгласие и неизбежност, прави по-малко там, където очевидно е делегитимиран, например откази от свръхрегулации, намаляване на законодателната амбиция, това е очевидно от години, и в същото време се опитва да прави нещата по-добре, тоест с по-малко бюрокрация. Едновременната комбинация от тези три неща е нещо, което върви в момента като процес, и аз така си представям ЕС.
Николай Михайлов: Мисля, че европейската национална почва е по своеброзен начин пробудена, тя започва да говори политически и говори гневно. Това е елемент от делегитимацията на брюкселския политически елит. Изглежда, че това не може да бъде оспорвано, такова напрежение между, най-общо казано, електоратите и, най-общо казано, тази Комисия, която е назначена, а не избрана, има. Има и нещо друго, има интуиция за това, че европейското единство изглежда убедително и неизбежно, в същото време то търси собствената си форма и налучква преходни конструкции, които се клатят. Струва ми се, ча тази последна реч на Юнкер за състоянието на съюза беше така плащещо патетично произнесена в пълен дисонанс с реалността, която намираме за реалност от проблеми. Аз имам усещането, че проблематизацията на европейския статус е освобождаващо събитие, това е много, много добро според мен. Само че ще повторя отново, всеки път, когато се появи в някакво изказване съмнение, то бива пресрещано наистина под тревожността на политическата коректност. Защо? Защото тази неустойчивост иска, нуждае се от консолидация на речта. Трябва да има монолитен дискурс, във всеки случай под знака на оптимизма. Може да има разноезичие, да се спори, но в никакъв случай не трябва да има упадък на светлата вяра, че това в последна сметка ще бъде една осъществена утопия на вечен мир. Идеята за това, че и тази утопия може да се превърне в дистопия, е предположение на еврофобия, само че моля ви, отново обезценяващата реч няма да свърши работа, ще трябва да се мисли върху проблематиката. Когато Юнкер произнесе собствената си реч, той говори за федерализация. Неговият плам, описан патетично, е някакъв екстремум на един от вариантите, произнесен от него като перспектива.
И още нещо накрая – холандският премиер Марк Рюте каза следното, което ме окуражи да дойда – Г-н Юнкер след тази реч трябва да отиде на лекар, защото човек, който има видения, а той има видения, ще трябва да се преглежда. Това е страна със силен глас в ЕС. Дайте си сметка за равнището на реалната солидарност и на реалното единство по такъв фундаментален въпрос като федерализацията и предложенията на председателя на ЕК, което означава, че ЕС е в ставане, което означава, че търси собствената си форма, а не я е намерил, че да я приветстваме с една почти екзалтация.
И накрая нека кажа, че според мен, защото имам право да кажа субективното си усещане, България извън ЕС ще бъде изпусната на цимента, тя ще преживее нещо като трагедия, оставена сама на себе си. Перспектива извън ЕС, за добро или за лошо, България няма. Следователно един консолидиран, вътрешно уравновесен, силен ЕС между Америка и Русия, блок на ценности и на реална политика, с проспериращо население, е идеал. Още повече, че българският възрожденски идеал е свързан с Европа и бягството ни от комунистическия свят беше свързано с тази уникална културна територия. Не става дума за това да бъдем еврофоби, а става дума за това да не заприличаме в определен момент на хора, които се придържат стриктно към нормативната реч и се страхуват от проблематика. Страхът е много голям враг на европейския процес, има проблем в табуирането на реалност, в скриването ѝ, защото, тъй да се каже, уязвява надеждата. А песимизмът шества из Европа като призрак. Иван Кръстев съобщава английско социологическо изследване, според което 60% от англичаните, германците и французите очакват голяма война, а над 80% очакват голям терористичен акт. Това означава, че европейското население не е бодро, европейското население е тревожно. Няма нищо лошо в надеждата, но тя не трябва да бъде голословна и инфантилна.
