Дито Цинцадзе за завръщането на силното грузинско кино

Защо всички в Източна Европа подражават на румънските режисьори; защо младите правят безопасни филми… С грузинския режисьор Дито Цинцадзе, който беше председател на международното жури на 20-ия София Филм Фест, разговаря Виолета Цветкова.

Грузинският режисьор Дито Цинцадзе, който от близо 20 години живее и работи в Германия, беше в България по покана на 20-ия София Филм Фест. През изминалата седмица той председателстваше международното жури в конкурса за първи и втори игрални филми.

Цинцадзе е роден през 1957 г. в Тбилиси. Завършва Театралния и филмов институт в родния си град, няколко години работи като асистент-режисьор, а през 1990 г. започва да снима късометражни и телевизионни филми в Production Company Schvidkatska. През 90-те години работи за италиански продуцентски компании, а филмът му „На границата” (1993) е отличен със Сребърен леопард от фестивала в Локарно.

През 1997 г. Дито Цинцадзе печели стипендия в Германия и заедно със семейството си се премества да живее в Берлин. Там снима „Нещастни убийци” (Голямата награда в Котбус през 2000 г. и две награди –  Сребърен Александър в Солун) и „Страх и изстрел” (Златна раковина от Сан Себастиан), а „Медиатор” (2008) е грузинското предложение за номинация за Оскар за най-добър неанглоезичен филм. През 2012 г. с „Инвазия” печели Специалната награда на журито на фестивала в Монреал. А на 20-ия София Филм Фест той представи най-новия си филм – „Бог на щастието” (2015).

Малко преди официалното обявяване на наградите на фестивала Дито Цинцадзе даде специално интервю за Портал Култура.

На първата си пресконференция в София казахте, че като председател на международното жури на СФФ за вас най-важният критерий при оценяването на филмите в конкурса ще бъдат рискът и желанието на младите режисьори да търсят нещо ново в реализацията на първите си филми. След като вече гледахте заглавията от игралния конкурс, какъв е коментарът ви, г-н Цинцадзе? Оправдаха ли се очакванията ви?

Не бих казал, че всички филми оправдаха очакванията ми в споменатия контекст. Но има млади творци, които работят в тази посока. Тоест рискували са да стигнат по-далеч. Вижда се, че са се старали.

Можете ли да очертаете някои тенденции в днешното младо кино?

Да, бих казал, че положението е проблематично, защото европейското авторско кино някак си се затвори в един кръг и режисьорите започнаха да си приличат. Румънски, български, унгарски, полски… мнозинството от тях разказват едни и същи неща. Да, разбирам, това са темите от реалността, но за мен е по-важно как са разказани те. Ето точно там в повечето случаи филмите си приличат като визия, като ритъм и т.н. Според мен почти всички следват примера на румънското кино. Румънските режисьори дръпнаха напред и почти всички в Източна Европа сега им подражават. Впрочем, това важи и за младите грузински режисьори.

Според вас от какво повече се интересуват младите кинематографисти днес – от миналото, от локални сюжети или от актуалните теми на глобалното общество?

Твърде много залагат на социалната драма. Да, социалната драма е достатъчно интересна, но не бива т.нар. арт хаус кино непрекъснато да прави социални драми. Невъзможно е! Трябва да има и някаква разновидност. Абсурдни трагикомедии, да речем. И това младите трябва да го правят, аз вече съм стар. Стар съм да започна да снимам нещо, което е ново за мен. Те трябва да се стремят към това, аз вече съм се старал на младини, направил съм това, което съм могъл. Сега те трябва да разговорят по-свободно за нещата, за които не разговарят. А те са се затворили в един кръг.

Да, разбира се, че има световни проблеми, но има и други проблеми. Не бива да се ограничават в едни и същи теми. Да не говорим, че същите тези теми могат да бъдат разказани по нов, различен начин, от различна гледна точка. Не може да се дълбае само а ла Достоевски. Нямам нищо против Достоевски, напротив – много го обичам, но не може всички истории да бъдат разказани „като Достоевски”. Ами има и Чехов! Чехов, който съвсем не е по-малък от Достоевски. У Чехов има хумор, има ирония, има самоирония…

Искате да кажете, че във филмите, които видяхте, не открихте достатъчно чувство за хумор?

Точно така – повечето млади режисьори днес нямат чувство за хумор. И това е основният им проблем. Дори най-добрите филми са все сериозни. А трябва да има малко лудост в тях. Та тези млади хора дори трябва да са малко хулигани! Е, не на улицата, разбира се, а в своите филми.

А достатъчно свободни ли са те според вас?

Относително е. Повечето не са.

Добре, защо е така – днес всеки има свободата да снима каквото и както пожелае?

Не са свободни, защото се страхуват. Боят се от и за самите себе си. Боят се да загубят. Започват да играят на сигурно, правят безопасни филми – и като тематика, и като начин на снимане… Страхуват се да рискуват. А трябва.

А имат ли добро самочувствие? То също е необходимо…

Според мен те са доволни от себе си. Вярват, че постъпват правилно. Макар че това е само моята гледна точка. Знаете ли, в момента се подготвям да събера за втори път в Грузия група от млади хора, студенти по кинорежисура, и ви обещавам,че след две години от моя институт ще излязат 15 луди момчета и момичета. В най-добрия смисъл на думата „луди”. Защото най-важното в киното е как разказваш. Можеш да вземеш сюжета на Шекспировия „Хамлет” и да го разкажеш по 200 различни начина. Изобщо не се шегувам…

Да не говорим за комедията, за рокмузиката – никой не иска да рискува с тях. Младите режисьори все ги тегли към социалната драма – самотни майки, деца без родители и т.н. Добре, нямам нищо против, но да намерят формата, да не се страхуват да направят крачката, която не познават, да не се стремят да контролират всичко. Няма нужда всичко да е под контрола им. Просто трябва да се върви напред. Защото когато си готов да скочиш на големия връх, тогава грешките са позволени… Някои няма да се съгласят с мен, но аз знам, че всичко голямо е интересно. Затова е важно всеки път да скочиш по-високо от предишния. Да, някои ще си счупят врата, други – не, но трябва да се скача.

Най-важните думи, които ще кажете на тези 15 млади хора, които тръгват с вас?

Правенето на кино може да бъде вълшебно пътешествие! Знам го от собствен опит. Впрочем, гледали ли сте мой филм?

Да, поздравления за „Бог на щастието”, който представихте на София Филм Фест. Доколко главният герой – неуспял грузински режисьор имигрант в Германия – прилича на вас?

О, прилича, прилича (смее се)… Разбира се, че прилича! Имал съм моменти, в които ми се е искало да зарежа всичко и да се прибера вкъщи, да започна отначало. Аз обаче продадох всичко мое в Грузия и си отразях пътя за връщане. Преди 20 години просто исках да избягам. После имаше моменти, в които исках да бягам обратно, но нямаше къде. Така че останах в Берлин и това ми помогна. Знаете ли, аз не знам немски, говоря много лошо езика, но направих вече шест филма в Германия.

Героят ви в най-новия от тях съжителства под един покрив с тъмнокож емигрант от Африка, а скоро при тях от Канада пристига и дъщерята на грузинеца, която той не е виждал повече от 15 години – доколко е истината всичко това?

Е, не съм чак такъв лузър като героя от „Бог на щастието” (смее се). Поне така си мисля. Но имах период на отчаяние, защото напуснах Грузия, когато съвсем вече не бях момче. Бях на 40, бях преминал през войни, през каквото ли още не. Преживях Гражданската война, беше време, когато всеки ден пред очите ми на улицата убиваха по 8-10 човека. Бях там, когато нагло откраднаха 20% от територията на моята родина – Осетия и Абхазия, просто нагло посегнаха и ги откраднаха. Какво да правиш? Да воюваш с руснаците ли? Как?! Много е сложно за обяснение. Цялото ми детство е минало по тези земи…

Сега там времената са други – връщате ли се понякога в Грузия?

Да, старая се да го правя по-често, защото там са мама, брат ми, сестрите ми… Знаете ли, имам две дъщери, трима внуци, огромно количество много близки приятели, които безумно обичам, и много странна съдба. Не станах германец, но се изгубих като грузинец. Аз изобщо не съм грузинец! Но не съм и германец.

Какъв сте тогава?

Европеец. Сам между всички. И тази позиция съвсем не е трагична. Може да ви се стори такава, ако погледнете на нея трагично. Но ако я погледнете с ирония, това е доста добра позиция, тъй като мога да разказвам за всичко във филмите си и никой да не се чувства обиден. Вземете „Бог на щастието” – има неща, за които немците би трябвало да са обидени, но не са. Защото аз поря между реалността и нереалността и те не разбират кой съм. Да, познават ме, но се стараят да не ми обръщат внимание (смее се). Както и грузинците.

Важно е да се смеем, така ли?

Точно така – важно е да се смеем на всичко, въпреки всички трагични ситуации в живота. Ако имаме силата… Знаете ли, в това се състои грузинската психология – минали сме през толкова беди и ако нямахме  умението да се усмихваме и да се смеем на самите себе си, нямаше да оцелеем.

А какво ще кажете за лъжата? Може ли да има щастие без лъжа – героят ви в „Бог на щастието” фабрикува гигантска лъжа, че е богат и преуспял…  

Всички лъжат! Но спомнете си как завършва филмът. Не остава и капчица лъжа. Остава единствено голата истина. Ако си спомните предпоследния кадър…

…когато тримата обикалят в кръг и африканецът пее ритуалната си песен?

Не, след това – всички седят на масата в кафенето. Помолих ги никой да не мърда. Всичко е свършило, изглежда като стоп кадър. Изведнъж покрай тях преминава някой и… те се размърдват. Сякаш започват от нулата. Защото всички там са лузъри. Нямат нищо. Единственото, което притежават, е истината. И вече не е нужно да лъжат никого за каквото и да било – всеки знае всичко за всеки, така че дайте да започнем отначало.

Точно в тази позиция – когато започваш от нулата, е надеждата. Да, само надежда, защото един Бог знае какво ще ти донесе бъдещето. Но поне можеш да се надяваш на добро. Ето, това е нещо много човешко, това е моята гледна точка към тази емигрантска история.

На 20-ия СФФ гледах и един грузински документален филм – „Когато земята олекне”. Героите са тийнейджъри, които нищо друго не правят, освен да препускат на скейтборд по улиците на Тбилиси – казват, че живеят така, за да не ги „засмуче абсурдът”…

Разказаха ми за този филм, но не съм го гледал… Знаете ли, аз обичам абсурда. Даже предпочитам да ме засмуче. Защото много обичам Кафка. Обичам и магическия реализъм на Кортасар. За мен абсурдът е висша степен на интелигентност. Ако имаш способността да видиш абсурдността на ситуацията и да се посмееш, значи си много умен човек. Според мен (смее се). Колкото до момчетата от този филм – не знам. Зависи… Това е тяхната позиция спрямо абсурдната действителност, не искат да ги засмуче. А аз обратно – предпочитам да съм част от абсурда. Няма къде да се скриеш, защото светът сам по себе си е абсурден.

А как мислите – документалното или игралното кино е по-силно днес? Мнозина залагат на документалистиката, а тазгодишният Берлинале дори присъди Голямата си награда на документален филм за бежанската криза…

Мисля, че игралното кино винаги е било много по-интересно. И ще ви кажа защо: в игралното кино авторът може да създава свят, атмосфера. А за мен това е най-важното – да създадеш микрокосмос. Така, както го правят любимите ми режисьори Касаветис, Дейвид Линч, Чаплин, Фелини, Пазолони, Бресон, Куросава, Алмодовар… Всеки от тях създаде свой свят. Никога няма да сбъркаш Йоселиани с Тарковски, защото те имат собствен свят. А когато някой успее да го направи, за мен това е художник от най-висока класа. Не да разказва една и съща история, а да създава свой свят, разпознаваем. Това означава, че не е чиновник.

Преди казвахме, че киното отразява реалността…

Да, така е. И продължава да я отразява…

Но не ви ли се струва, че все по-често се случва и обратното – реалността отразява киното, всеки ден виждаме млади хора, които излизат навън и стрелят като в зрелищен екшън или трилър…

Интересна гледна точка! Да, светът според мен откачи. И се намираме в доста трагична ситуация, може би пред катастрофа. Не ми ще да мисля за това, защото имам деца, но нищо позитивно не бих могъл да ви кажа. Всичко е прекалено тъжно, щом Доналд Тръмп се смята за реален претендент за президент на САЩ – какво по-абсурдно от това! Или че Путин е президент на Русия и му тропат на вратата, искайки Сталин; дават на Сталин свещ в ръката и той рисува икона – по-голям абсурд от това за мен не съществува! Все едно на Хитлер да му дадат две свещички и да го сложат да седне с евреи на масата за по бира… Това излиза извън всякакви рамки.

Затова си мисля, че само изкуството е способно… Всъщност какво значи способно… Не, никой на нищо не иска да се научи – не мислите ли? Никой никого не би могъл да научи на нищо, ако човек просто не го почувства. Да почувстваш, че някого го боли така, както теб те боли. Или ако убиваш някого, да си помислиш, че това може да е твой близък човек. Или че някой може да убие твой близък така, както ти убиваш… Ако ти постъпваш с някого по някакъв начин и в същия миг си помислиш: „Не бих искал с мен да постъпят така”, това би те спряло. Тоест стигаме до нещо много простичко: човекът трябва да може да мисли. А това означава образование и свобода. Свободата не е някакви побъркани хора да безчинстват – това е глупаво. Свободата е възможност да направиш избор. И когато този избор не е само егоистичен, когато не избирам заради самия мен, а и заради вас, за хората, които не бих искал да излъжа, това означава извисяване…

От години живеете в Германия, която напоследък има сериозен проблем с мигрантите от Близкия Изток и Африка. Как ще коментирате лозунги като „Меркел в Сибир, да дойте Путин!”, които някои германци издигаха?

И продължават да ги издигат. Мислите си, че всички в Германия са здравомислещи хора? Не, там има неофашизъм. Щом нарасна броят на бежанците, се появиха неофашистите. Те взаимно се хранят един друг – има пропорционална зависимост помежду им. Самият аз и семейството ми сме бежанци, имигрант съм. Не е прост животът на имигранта – повярвайте ми…

Германците са изключително политически коректни хора, но точно това убива техните филми. Аз не харесвам съвременното немско кино, защото то е много разчетено, прогнозирано. През цялото време си мислят: не бива да се присмиваме на това, на което не бива да се присмиваме. Непрекъснато цензурират сами себе си. Има добри режисьори, но са сковани и непрекъснато мислят за това. Трябва им малко да проветрят главите си. И да анализират. Но пък заради историческите факти не могат да си го позволят. Аз обаче мога (смее се).

Вижте, аз ги разбирам… сложно е.

Аз също ги разбирам. Но ми се струва, че младото поколение кинорежисьори трябва по малко по-различен начин да се отнасят към действителността. Могат да си позволят поне малко ирония. Не трябва всичко да е прекалено сериозно, то им пречи. Иначе това, което казахте преди малко, за отражението на киното в реалността е точно така и все повече ще се задълбочава. Неофашизмът съществува навсякъде. В Грузия – също. И в Германия, и в Русия, и в България навярно… Това не е черта на една нация – повсеместно е. Просто в Германия го видяхме на улицата. Но те са се научили, че фашизмът не бива да се случва никога повече. А ние – все още не сме. Именно затова мисля, че в Германия няма да се случат опасни неща в тази посока. Да, сигурно броят на неофашистите ще нарасне, но контролът над тях винаги ще го има, защото германците са се поучили от грешките си. Надявам се.

Всички се надяват.

Вижте, германците приеха най-много бежанци – за какво говорим?! Приеха всички, които можеха да приемат. И дори които не можеха… Затова сега имат проблем. Просто не си направиха добре сметката. Но те искаха да помогнат на когото могат и затова сега има недоволни от тази политика. Но нека помислим – какво трябваше да направят? Да оставят тези хора да умрат?! Трябва да помагаш, докато е възможно и когато си в състояние…

Да се върнем пак при киното – какво се случва с това изкуство в родината ви? Ще се възроди ли отново славата на грузинското кино?

Според мен славните времена вече се връщат. Само едно нещо ще пожелая на младите, както и на всички други – според мен те също се оказаха в кръга на тази т.нар. арт хаус мода, наложена от новото румънско кино. Всички се стараят да правят социални драми, дори качествата на изображението им си приличат. Не само на българските, румънските, унгарските и т.н. филми – всички европейски филми вече си приличат. Всички използват един и същи ключ, само защото един е успял по този начин. А не бива. Нужно е нещо ново, нещо различно. Не бива да се копира, не бива да се подражава. А да се търси. Възможно е да си счупиш врата, но си струва да опиташ. Сама така се раждат големите платна.

А пари има ли в Грузия за правене на кино?

Има, но малко. Въпреки това могат да се снимат филми. Сега технологията е такава, че най-новия си филм, който сега довършвам, успях да го заснема за 41 000 евро в Берлин.

Правилно ли ви разбрах – 41 хиляди?

Да, да, точно толкова. С помощта на приятели и т.н., и т.н.

Как ще се казва?

Още си нямаме заглавие, но го завършваме (смее се). Пълнометражен, игрален филм, 75 минути, този път без титри.

Темата?

Срещнах се с грузинска имигрантка. Не прилича обаче на „Бог на щастието”. Доста тежка драма за млада майка, родила тъмнокожо дете. Родителите й в Грузия я отхвърлят заради него… Но нека на издавам повече.

Накрая да ви попитам вярвате ли в мантрата, която си повтаряме от двайсетина години, че Холивуд и блокбастърите убиха европейското кино? Не си ли помогнахме и сами за това?

Ако бяхте ме попитали преди години, щях да кажа „да”. Но сега… Вярно, Холивуд убива киното на по-малките държави, защото сами вижте – те окупираха цялата територия, не оставиха пространство за нещо друго. Но има и „нещо друго”, права сте – помогнахме на Холивуд в тази „окупация”. И знаете ли защо? Пак ще се върнем на парите – Холивуд прави пари, защото всички навсякъде искат да гледат Батман и Супермен…

Но ето, появиха се мексиканци като Иняриту, Куарон и Дел Торо, които правят интересни неща. И тази тяхна нова вълна като че ли променя Холивуд. Също е мейнстрийм, но по друг начин, различен мейнстрийм. Бих казал, интелигентен. Не глупави, а интересни филми правят.

А как мислите, има ли надежда за днешното кино? Все пак основният Оскар тази година спечели социалната драма „Спотлайт”, създадена по журналистическо разследване на действителен случай…

Не съм гледал „Спотлайт”, но познавам много добре неговия режисьор Том Макарти. Гледал съм предишния му филм The Station Agent – много добър. Задължително ще гледам и „Спотлайт”… Казвате социална драма. Нямам нищо против социалните драми – нима „Бърдмен” не беше социална драма?! Имам против еднообразието, което забелязвам при младите кинематографисти.

Иначе какво означава Оскар? Нури Джейлан въобще не е бил номиниран за тази награда. По-малко заслужава от другите ли? Ами Тарковски – никога не е бил номиниран. И Йоселиани, и Пазолини, и Кубирк, и Хичкок – никога не са получавали Оскар за режисура. Ами Бресон? А той за мен лично е ТОП, най-големия връх въобще. Да, някакво чудо бе, когато моят много близък приятел Павел Павликовски получи Оскар. Впрочем за него също беше чудо (смее се). Абсолютно!

Не забравяйте обаче, че напоследък имаше и други, гениални филми, абсолютни шедьоври като „Зимен сън” на Нури Джейлан, „Любов” на Гаспар Ное или Holy Motors на Лео Каракс… На мен по-близки са ми лудите френски и лудите испански режисьори, отколкото останалите европейски кинематографисти. Макар че много харесвам и „Омарът” – този грък Йоргос Лантимос просто е откачил и е разказал гениална история… Няма какво да се лъжем – точно това настроение ми липсва, тази абсурдност и откачено разбиране за света. Защото това именно е отражението на света, на жестокия, глупав, полудял, безмилостен свят. Това е всичко!

Аз не харесвам, когато в един филм всички герои са благородни, както често се случва при германците – всички са добри: един добър човек помага на друг добър човек, с когото заедно трябва да помогнат на трети добър човек… Банално е! Човекът е сложно същество. В него не съществуват само благородство и доброта. Не, не, не, в действителност ние сме доста лоши. Огледайте се и ще се убедите, че съм прав. Ако надникнат вътре в нас, наистина ли сме толкова благородни?! Това е, което няма да спра да повтарям…