Кръвта не се маха лесно. Като че ли иска да остане, за да сочи.
Това си помисли Аристарх, докато ръката му търкаше с пясък камъка. Кръвта се беше стичала отвсякъде, търсейки си пътища във всяка една дълбочинка, във всяко улейче, способно да я поеме и пренесе нататък и надолу. От скамейките към пода и оттам към долните скамейки, към другия ред, за да се спусне пак надолу. Към следващата редица.
В този цирк Аристарх беше идвал още като дете. Беше гледал всякакви състезания, надбягвания, борби. До кръв даже. Беше слушал тук и оратори, поети, певци.
Сега в цирка се чуваше само звукът от търкането. Триеха, за да се изтрие кръвта. Бяха около петдесет души той и другите там.
След като изгуби парите, които получи в наследство от баща си, Аристарх започна да се прехранва от работа за управата на града. Не пропиля завещаното от порочност, подведе се просто. Един приятел от детинство го убеди, че ако купят кораб, ще могат да завъртят добра търговия със стоки от Александрия. Корабът потъна скоро след като го купиха. Някъде между Евбея и Пелион, казваха оцелелите. При силна буря, която не очаквахме изобщо, казваха…
Бурята излязла от нищото, а Аристарх се оказа без нищо за часове. Беше вложил всичко в работата с кораба, без да помисли за нещо настрана. И сега работеше за управата. Добре, че го взеха веднага. И че в този огромен град все се намираше някаква работа за такива като него.
От мястото, на което беше в момента, Аристарх виждаше добре ротондата на Галерий. Ново, построено преди няколко десетилетия само, това тухлено тяло се открояваше сред морето от сгради и доминираше. С такава идея го беше и поръчал кесарят. Да се вижда отдалеч, да е различно от всичко наоколо и да приюти тялото на императора след неговата смърт. Недалеч от кръглата кула виждаше Аристарх, че си стои и арката, която Галерий построи след победите си на изток.
Той се появяваше често в града, защото го харесваше и обичаше да отдъхва в него. Затова и поиска да построи мавзолея си тук. Но после нещо стана с този човек, нещо го повика обратно в местата, от които произхождаше и в които беше роден. На север. И започна да се говори, че Галерий строи някаква странна крепост там, на север, пò на север и от родния му град под пирамидалния каменен връх. Крепост, в центъра на която наредил да се построят два мавзолея – за майка му и за него. Феликс Ромулиана. Така кръстил тоя замък императорът.
Но всичко това беше в миналото и Аристарх знаеше за него най-вече от разказите на баща си и неговите приятели, които бяха пътували в онова време по дела на север. А сега кръвта не се махаше, нищо че петдесет човека горе-долу търкаха с пясък камъка на цирка.
Защо? Защо стана така? Отначало хората одобряваха новия комендант на града. Теодосий го изпрати, дойде човекът, посрещнаха го както си му е редът, а той изглеждаше разбран. С благ характер така, не приличаше на гневлив и креслив военен, готов за всяко нещо да изправи войската срещу хората. Само че мина някое време и почна да се разпорежда с бой. Нещо стане на пазара, скарат се за нещо там, сбият се, и той праща двайсет души. И тия секат.
Та така уби доста хора за една година. Аристарх си спомняше ясно как стана убийството му, на военачалника. Минаваше покрай пристанището с десетина човека охрана само, беше слънчев ден и топъл, миналата пролет. Рибар ли беше някой, хамалин ли, не се разбра, но се извика откъм кея със сигурност. „Върви си в Рим, помияр!“ Това изкрещя някой. На гръцки. А тоя се спря на мига, обърна се, гледа втренчено в тълпата. Всичко утихна, вълничките почнаха да се чуват направо – така замлъкна народът.
Аристарх стоеше съвсем наблизо, миди гледаше евтини, и си помисли: „Сега ще попита кой го е казал“. Оня нищо такова не попита. Само прошушна нещо на десетника. Тия, неговите, изклаха дванайсет души на кея. Като агнета…
На другия ден тълпата направо го разкъса. Тъкмо беше излязъл от резиденцията си, заобиколен от по-голяма охрана, но и самоуверен, самодоволен. Направиха два завоя и народът ги притисна от северната страна на форума, на едно тясно място. Свалиха го от лектиката и каквото остана от него хвърлиха на бунището после, да го ядат кучетата.
Сетне настана странно време. Управителят се затвори уплашен и в града се възцари безвластие. Но не за дълго. Защото дойде Теодосий.
Пристигна в града по-скоро, отколкото се очакваше и се приказваше по улиците. Иначе всички знаеха, че няма как да не дойде след случилото се. Дойде Теодосий, отпочина два дни и на третия излезе пред резиденцията на градоначалника, за да говори.
Каквото стана в тоя град, вика, ме натъжи много. В тоя стар и велик град, който ми е така мил, не бива да има злоба срещу императора, по Божия воля върховен властник над хората. Знам, казва, че не мен мразите, но сте убили едного, когото аз поставих. И той може прав да не е бил, и той може да е сгрешил. Пред вас, но значи и пред мене, а оттук и пред Бога. Затова дойдете, казва, утре, в първия час след пладне, в цирка. Ще дам игри мирни, за да се помирим. И вече такова няма да бъде. Дума ви дава цезарят.
На другия ден по пладне се беше стекъл все що народ можеше да ходи и да се вреди. Радостни лица. Това виждаше Аристарх около себе си. Защото хората на тоя град се бяха почувствали важни. Сам Теодосий дойде да помири Рим с тях!
Започна се съревноваване с колесници. Мина. Излязоха бегачи. Народът вече в екзалтация – пияни от вино и от самочувствие. И чакат начало. Теодосий, помнеше го Аристарх, помнеше така добре как повдигна вятърът леко края на дрехата на кесаря, вдигна ръка, за даде начало. И я пусна.
Тогава се отвориха вратите долу, а отгоре върху скамейките и хората се изсипаха другите, останалите повикани. С най-тежко въоръжение, с дълги копия. По краищата на цирка горе се изправиха стрелци с лъкове.
Аристарх не помнеше точно как е стигнал до прага на дома си. Всичко се сля пред него още когато някой стъпи върху главата му при северния изход от стадиона…
На следващия ден Теодосий се качи на кораба и отпътува. За Рим сигурно. Минаха дни, пребитите брояха. И преброиха около седем хиляди свои мъртви.
Кръвта не излизаше. Навсякъде тая кръв на тия седем хиляди, която не ще да се махне. Аристарх седна да отдъхне за мъничко, че ръцете си вече не чувстваше. Той не беше човек на мечтите и на празните надежди. Нищо, че се подведе с оня кораб и тая пуста Александрия. Ама не, какво тя да му е пуста, пуста е водата при Пелион. При Евбея ли беше…
Като сядаше Аристарх, в него нямаше много мисли. Нито злоба изпитваше към владетеля, нито мъка, защото беше сам на тоя свят и никого не изгуби в онова клане. Само не разбираше той. Само не разбираше…
И нямаше как да знае също. Че много далеч от окървавените до неизмиване пейки Теодосий стои сам под проливния дъжд. Отпратил е всички с всичкото желязо по тях, за да не го гледат как е сам в дъжда. Чува идващото от вътрешността на храма пеене, чува думите на епископа, отговора на хората, ектениите. Вратите пред него са залостени.
„Можеш ли ти да приемеш тялото Христово, когато си пролял кръвта на толкова невинни? Можеш ли да пиеш кръвта на Христа с устата, които са произнесли страшната присъда? Това му каза Амброзий, епископът. Нищо повече.
„И Давид е съгрешил пред Бога, нали? Но не е бил лишен от неговата милост.“ За толкова намери сили и ум да отговори тогава Теодосий. Понеже очите на Амброзий бяха като мечове.
„Ако си подражавал на Давид в греха, подражавай му сега и в покаянието“.
Теодосий киснеше в дъжда пред съборната църква в Милано и разбра, когато покаянието дойде. По време на евхаристията вътре.
Мина време, той влезе в този храм и взе причастие. Облечен във власеницата на каещ се.
На Аристарх страшно му писна от кръвта. И от града, и от всичко му писна. Не беше мечтател, нито човек на празните надежди, но се размечта, докато седеше на кървавата пейка в цирка. За онзи безкраен пясъчен бряг при Патара, където, казваха моряците, слънцето слизало като огромен огнен диск в морето, а костенурки с размерите на хора излизали на сушата, за да снесат яйцата си. Разцъфналите като нарове звезди, говореха моряците, били толкова големи и така близо нощем там, че протегнеш ли се, ще ги пипнеш.
