В дните, които ни отделят от миналата неделя и от гласуването (негласуването) на референдума в Република Македония, върви и се извървя един занимателен, поне за мен, керван от малки, чисто информативни, но понякога и ненатрапчиво аналитични текстчета, които се образуват по лицата на информационните сайтове в интернет, заети по принцип като пространство от спутници.
Честно казано, дълго време не беше минавала през паметта ми думата спутник, но тия дни се хванах да я чувам от себе си на няколко пъти.
В сайтовете на въпросните спутници се четяха и продължават да се четат през дните след референдума в Македония новини, коментари и дисекции, ориентирани към споделянето на едно просветено разбиране за сложната политическа, а заедно с това и социално-политическа ситуация в тази страна. Кризисна ситуация, според кръжоците, за които говоря.
В текстчетата се съдържат ключови думи, разбира се, които се повтарят в разните публикации, които ги обединяват, и които най-общо могат да бъдат категоризирани като принадлежащи на два безпроблемно разпознаваеми семантични кръга.
Първият е този на: неясно бъдеще, неизвестност, несигурност, криза.
Вторият включва термини като тези и сродните им: криза, разнобой, разединение, разпад, разпадане, разделяне, подялба.
Рефренът на противопоставянето, конфронтацията, кризата, резединението и разпада като основен идеологически маркер и активно използван инструмент от арсенала на днешната кремълска диверсия (между другото, и този термин почти го бях забравил, но дните ни сега все повече ми го връщат като мисъл), едва ли може да бъде да изненада. Но не може и да досажда вече.
А вчера от Холандия бяха изгонени четирима нагли досадници, телефоните и лаптопите на които бяха изложени на показ. Досадници, досаждали не на холандската държава само, а на основна международна агенция, задачата на която е да следи за това хора да не умират от забранени химически оръжия.
И тази работа става дни само след гласуването (негласуването) в Македония на референдума с въпрос: „Подкрепяте ли членството на страната в НАТО и ЕС чрез подкрепа за договора с Гърция от Преспа?“.
Все повече става болезнено неоспоримо, че досадниците трябва да бъдат гонени. Нещо, което българските власти не направиха тогава, когато можеха чрез този жест да препотвърдят, че недвусмислено поддържат в изключително важни моменти избора на мнозинството от българските граждани на настояще и бъдеще.
Но българските власти поне имаха достойнството да не паднат до нивото на гръцкия управляващ елит, който се покри в същата тази ситуация, за да изгони той впоследствие с театрални викове досадниците. Само че тогава агитките на разните големи отбори от гръцкото първенство влязоха в режима на новия футболен сезон и се наложи да бъдат успокоени с актове по защита на нацията и нейните интереси.
Интереси, които, на свой ред, военният министър на страната си позволи да изложи нееднократно на риск по време на вербалните престрелки-крясъци от миналото лято с Турция. Минали, слава Богу, през дулото на вербалното само.
Риск премерен, не ще и дума, беше този на Каменос. Защото военният министър на Гърция добре знаеше и знае, че онези, които са поръчали пререканията с Турция и звука от удара на медноколенни ахейци с троянци, са същите онези люде, що бленуват противоречие вътре в НАТО, които неспирно пре(и)топлят на старо съветско (то е вечно, не се разваля, бидейки съветско) газениче кризата в Кипър (от седемдесет и… коя година беше?), които дават на децата си да правят самолетчета и да стрелят с папури.
А сега за единението на българската нация.
Вижте, господин президент, българската нация никога преди не е била така единна. Никога, както сега.
Казвам Ви веднага защо:
Защото българската нация вече три десетилетия почти е силно единна относно това, че не иска да я мачкат, за да става и да бъде въобразено единна.
Вече почти три десетилетия българското общество недвусмислено се обединява и е единно около идеята и убеждението, че единството на нацията е единството на граждани, които разбират себе се като единни през единно признатото право на всеки един да бъде на своето мнение и на своята позиция. Единни сме и продължаваме да бъдем невъобразимо единни (погледнато откъм миналото) като нация. Откак си признахме един на друг правото да не бъдем задължително единни по всички въпроси, които засягат всички ни и общото ни битие.
Нека сега погледнем на радомирските, владайските, горнобанските, княжевските и други събития от времето на 1918 г. И на послешните. Била ли е в най-новата си история България по-спокойна и по-единна от сега?
Кога българският народ в самостойното си битие след 1885 г. е бил обединен от нещо така, както сега от свободата си? За икономическата говоря, анализатори реални уважаеми, освен за политическата. Никога не е била по-рано така единна тази нация.
Та питам, в смисъла на юмрук ли, на fasces ли трябва да се единни българите и българската нация от деня днешен, за да се успокои неспокойното чувство на чакащите обединение и на президента ни?
Или чакаме политическия проект „Единна България“ да ни обедини? Ама това няма ли да е плагиатство, господин президент? Или ще е просто жест на доброволно при- съединение?
Щеше да е приличен край на тези думи, стига да не беше онова, което ми се ще да кажа и за Македония. То ще е силно аналитично, но позволява да се побере в следното изречение:
No pasaran!
