Начало Книги Единствено тъгата има смисъл
Книги

Единствено тъгата има смисъл

4194

Александър Вутимски, „Не съм затворен кръг“, издателство „Фама“, 2022 г.

Понякога си мисля защо Далчев и Багряна са класици, а Вутимски – не? Какво предопределя бъдещето на таланта? Несъмнено първият и най-сигурен маркер е Времето. Иначе защо едно двайсет и три годишно момче ще изчезне от литературата още преди да се появи. Та нали ако Ботев бе живял с пет години по-малко, трудно бихме го запомнили. На двайсет и три години най-великият български поет има (цифром и словом) едва пет стихотворения[1]. Вярно, че едно от тях е „На прощаване“ и че то – само по себе си – стига. Дори не е необходимо да е гениално, за да остане. Примерът със Стефан Стамболов и „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари“, като че ли е достатъчно красноречив. А може би, когато преди 123 години Вутимски се е появил на този свят, литературният ни канон вече е бил завършен и място за нови звезди е нямало. Сякаш това е причината мнозина от това поколение като Александър Геров, Ханчев и Радой Ралин също да стоят встрани от мейнстрийма на родната класика?

Което (от своя страна) е нелош повод отново да се зачета в стиховете на Вутимски. Златен облак дремеше над къщите./ От небето слизаше разсъмване („Пролетен шум“, стр. 100). Или:

Денят на тишината вече близо е.
на страшната, безкрайна тишина.
Дърветата като прозрачна риза
ще облекат студената мъгла… 

Шумът внезапно ще изпразни въздуха.
Ще стане криво, смешно и безсмислено.
А привечер ще се покаже слънцето…

Жените ни, дърветата и котките
болезнено ще мигат срещу залеза…  

(„Неврастеничен залез“, стр. 103).

Четенето си струва. Разбира се, не всичко е велико. Но се замислям, че „Нарцис“ (стр. 182) е любовна поема, която по нищо не отстъпва на най-добрите поеми на Яворов. А може би аршинът е друг. Вероятно еталонът е Кавафис и подобно на него, Вутимски също не живее по „правилния“ начин. Ще го докаже и следващото му стихотворение – „Дориан Грей“ (стр. 183). За да стане трагически ясно, че момчето от Своге е като бяло фламинго в нашата литература. Ето защо – в търсене на мястото си – ще започне да учи класическа филология. Ще чете стихове на няколко езика, но „жълтата гостенка“ ще е по-немилостива и от литературните критици. Вярно, че (макар и за кратко) болестта ще го пощади. Вярно, че Владимир Василев и „Златорог“ ще оценят таланта му. Но Вутимски ще е част от друга традиция; тази на Оскар Уайлд, Верлен и Рембо. Вероятно духът на декаданса го изисква. Защото не си ли Империята, в края на упадък ѝ[2] ти си никой. Най-малкото защото възходите и триумфите са твърде мимолетни, за да бъдат истински. Но не това е важното. Защото днес, когато от автора са останали само стиховете му, всичко това е без значение. В света на поезията единствено тъгата има смисъл и именно нея Вутимски се опитва да ни разкаже. При все че историята за един развратен ангел със очи от злато е несподелима. („Охику сан“, стр. 185). Поетът добре знае защо няма право на подобни истории. На неговия език наративът за първородния грях звучи някак особено. Съвършено небиблейски. Там вината е почти извечна и ангелите са (почти винаги) пияни. Но това не им пречи цяла нощ да разказват за слънцето („Стихотворения за един ангел“, стр. 192). Може би подобна носталгия по sunny side of the street нашата лирика не познава. Дали Вутимски не е направил крачка встрани от времето? Дали, пишейки за Занзибар („Седемте пияни негри“, стр. 146), той не е измислил Фреди Меркюри и неговата „Бохемска рапсодия“? Или всичко е фантазия на ангела? (Джойс би го нарекъл: епифания). Не е ли това „всичко“ онази безхитростна жажда за светлина, която „нормалният“ човек не познава… Или?

Какво от това, че поетът е „ненормален“? Нали и дъждът е ненормален?! Подобно на него, Вутимски е тих, и сребърен, и тъмен (стр. 193). Нали и той идва от небето, за да умре далеч от него (стр. 194). Смъртта е предопределена. Ала колкото и да е важно умирането, докато четеш стиховете на това рано отишло си момче, се замисляш, че то много и истински е страдало. И че това страдание е за опрощаване на много грехове. Тогава като в просъница си спомняш думите:

Убийте ме! Дъждът ми взе очите.
И сляп ще удрям в тъмните стъкла.
Отваряйте! Аз нямам нищо, никого.
Отваряйте на мен и на нощта! 

Един стражар ще дойде в пустошта
гърба ми да продупчи със ботуш…  

и се питаш: колко ли тъга и унижение е носел в душата си онзи юноша, който е изповядал скръбта си единствено на мъглата:

Мъгла, стегни се, милвай ме безмълвно.
Прегръщай ме със нежност,
че аз стоя и сам угасям мълком
под бледите огньове на фенерите...

Четеш и се колебаеш дали да прибавиш поне един свой стих към „Не съм затворен кръг“. Ала направиш ли го, ще затвориш кръга. А той (като балкона на Лорка) трябва да бъде отворен.

–––––––––––––––––––––

[1] „Елегия“, „Делба“, „Към брата си“, „Майци си“ и „На прощаване“. През 1871 г. (вече навършил 23) пише още четири: „До моето първо либе“, „Хайдути“, „Борба“ и „Пристанала“.
[2] Цитатът е от Верлен.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display